Волфганг Холбайн
Най-добрата жена от космическите сили (9)

Глава 9
Настоящето

12 декември 1998 година

Хранилищата бяха огромни, сребристи и приличаха наистина на старателно полирани резервоари за гориво, така както си стояха върху тъничките си метални крака, обвити в мрежа от входящи и изходящи проводници, кабели, жици и изводи за компютрите. Тънкият слой златно покритие, който трябваше да предотвратява корозията, ги правеше да изглеждат съвсем загадъчни, впечатление, което още повече се засилваше от мигащите контролни лампи в края на шестте цилиндрични стоманени саркофага.

Черити се почувства много неприятно. Гледката будеше у нея чувство на страх и самата мисъл, че ще може да влезе вътре в едно от тези неща и ще се остави да я погребат жива, я накара да потрепери. Човек трябва да е доста побъркан, за да се остави да го убият само за да остане жив.

— Зависи изцяло от това, доколко човек държи на живота, нали?

Черити подскочи стреснато, обърна се и погледна право в лицето на Стоун. С явно чувство на смущение тя осъзна, че е произнесла гласно последната си мисъл.

— Ако това там… — тя кимна с глава към саркофазите — може да се нарече живот, аз разбирам нещата по съвсем друг начин.

Стоун поклати неопределено глава.

— Ако имахте право, сигурно щяха да си спестят парите за тези бункери, не мислите ли?

— Възможно е — отговори объркано Черити. Едва тогава се сети за първата си мисъл, която й беше хрумнала при вида на Стоун. — Какво правите тук долу, лейтенанте?

Стоун се усмихна.

— Какво правите вие тук, капитане? — каза той. — Доколкото знам, влизането в тези помещения е строго забранено, дори за лица с пропуск клас А.

— А как тогава вие се озовахте тук?

— О, аз съм нещо като момче за всичко, не знаете ли? — отговори с усмивка Стоун. — Това е свързано с много тичане, но и с някоя и друга привилегия. Като например пълна свобода за движение. Бекър ви търси.

Последното изречение, което беше всъщност отговор на въпроса й, щеше без малко да бъде подминато без внимание.

— Защо?

Стоун сви рамене.

— Нямам представа. Трябва да ви отведа при него, това е всичко. — Подкани я с жест да тръгне, но не отстъпи, когато Черити се приближи до него. — Ще ми позволите ли един личен въпрос, капитане?

Черити го погледна замислено за миг. Не беше сигурна дали желае някакъв личен контакт със Стоун. Не сега и може би никога вече. Приятелствата имаха толкова малко смисъл, когато на вратата им тропаше свършекът на света. Въпреки това тя кимна.

— Вие… бяхте навън — започна Стоун. Черити кимна отново. Въпросът беше абсолютно излишен. — Исках да ви питам още преди това, но ние… е, моментът не ми се стори особено подходящ. — Изплъзна се от погледа й. Черити усети, че му е много трудно да продължи да говори. — Тук, долу, не научаваме много — продължи той. — Бекър наложи нещо като забрана за информацията, но мисля, че в действителност той самият не знае кой знае колко. Вие… вие казахте нещо за бомби.

Черити мълчеше. Тогава бяха сами с Бекър в малката канцелария, но очевидно и стените на станция СС 01 имаха уши. А лошите новини бързо се разнасяха навсякъде — това обстоятелство не можеше да се промени дори и от нашествието на извънземните.

— Аз съм от Мисури — каза Стоун. — Семейството ми живее там и аз…

— Искате да разберете дали и там са паднали бомби — довърши Черити, тъй като Стоун беше млъкнал окончателно. Той кимна. — Не зная — отговори тя, което си беше истина. — Никой не знае, лейтенанте. Аз дори не знам кой точно е хвърлил тези проклети бомби. Видях няколко експлозии, но те бяха доста далеч. — Но тя нямаше да му каже, дори и да знаеше с положителност. По дяволите, имаха може би още само няколко дена живот и коя беше тя, та да му отнеме и последната искрица надежда? В действителност беше видяла много, а не няколко бомби: Земята на север беше унищожена сред невероятната оргия от огън и непоносимо ярка светлина. Самата тя едва беше оцеляла, Въпреки че се намираше на стотици мили разстояние оттам. — Не зная — повтори тя още веднъж.

— Не го казвате само за да ме утешите, нали? — попита Стоун.

Черити се засмя и го направи нарочно пренебрежително и студено.

— За каква ме смятате, лейтенанте? — попита тя. — За ваш изповедник? Не знам какво се е случило там, по дяволите. Прекосих половината страна, но знам също толкова малко, колкото и вие. Няма вече новини в шест часа, разбирате ли? Няма дори и един-единствен скапан телефон. Може би са разрушили с бомбите си половината планета.

Нейният съзнателно оскърбителен тон накара Стоун да трепне. Погледът му продължаваше да бъде трескав, но той отново се беше овладял. Нервният срив, който тя беше очаквала, не настъпи. След известно време Стоун се отстрани от вратата.

Но малко преди той да излезе от помещението, тя погледна още веднъж към него и забеляза, че погледът му беше вперен към шестте лъскави камери за замразяване. Реши, при удобен случай, да пита Бекър дали е сигурен, че не допуска грешка, като удостоява това полудете с толкова голямо доверие.

После влязоха в асансьора, за да се изкачат горе.

Тъкмо бяха изминали половината разстояние и изведнъж се чу воят на всички алармени сирени в станцията.