Волфганг Холбайн
Най-добрата жена от космическите сили (5)

Глава 5
Настоящето

12 декември 1998 година

На доктор Таубър му беше нужен поне половин час да отстрани и последния остатък от лепкавата субстанция от косата и кожата й, като при това съвсем не можеше да се каже, че пипа внимателно. Черити го познаваше от години и винаги беше доволна, че познанството им се ограничава само и върху съвсем частни контакти. Таубър беше сивокос мъж към средата на четиридесетте, с груби ръце, които по̀ биха подхождали на ковач, отколкото на лекар. Несъмнено беше много способен, но не се числеше към лекарите, които виждаха своя благороден дълг в това да причиняват колкото се може по-малко неприятни изживявания на пациентите си.

И за Черити не направи изключение само защото е жена: медикаментът, с който премахваше паяжините, пареше не по-малко от тях. Няколко пъти не успя да потисне охкането от болка и когато той най-сетне привърши и с кимване й даде да разбере, че може вече да стане и да се облече, тя си отдъхна с облекчение, и то така, че той неодобрително сбърчи бухналите си вежди.

— Боли, а? — Черити не разбра дали го казва подигравателно или сериозно.

Изкара една измъчена усмивка на лицето си, стана от тапицираната с кожа кушетка и се наведе да вземе дрехите си, но не довърши докрай движението. Черните дънки и блузката й още преди седмица бяха за изхвърляне на боклука.

Таубър посочи с глава към белия параван от другата страна на кушетката.

— Отзад има чиста униформа за вас — каза той. — Не знам дали ще ви стане, а и отличителните знаци май не отговарят на чина ви. Но — усмихна се той — това в момента като че ли няма кой знае какво значение. — Наблюдаваше я зорко, докато тя заобикаляше кушетката, и тръгна подире й. — След като разговаряте с Бекър, искам да ви прегледам още веднъж, капитане. Раната на крака ви никак не ми харесва.

Черити сви устни.

— И на мене — отвърна тя. — Но мисля, че вече почва да заздравява.

Всъщност през изминалите три дни изобщо не беше я усещала. Едва сега, когато Таубър заговори за това, почувства отново леко пулсиране в горната част на дясното бедро. Но беше по-скоро досадно, отколкото наистина болезнено. Бързо, преди Таубър да беше имал възможност да я прегледа по-подробно и може би да й намери още нещо, тя навлече бойната униформа и закопча ципа догоре. Таубър беше прав — беше сигурно три номера по-голяма и отличителните знаци бяха на капитан от флота.

Един дявол знае как това нещо е попаднало тука. Закопча колана, включи бордовия компютър и натисна контролния бутон. Шестте малки диода затрепкаха с успокоителната си зелена светлина.

— Дрехите ви стоят добре — каза Таубър, който я наблюдаваше с любопитство. — И за да ви успокоя, капитане, собственикът им не е починал в тях, а…

— Добре, добре — прекъсна го бързо Черити. — Не ме интересуват подробностите.

Таубър се усмихна, извади начената кутия цигари от джоба на престилката си и я подаде. Черити поклати отрицателно глава.

— Страх от рак на белите дробове? — попита Таубър, докато си вадеше цигара и я палеше с някаква евтина запалка. — Не е нужно да се притеснявате, скъпа. Не вярвам някой от нас да остане жив още толкова време, че да може да се разболее от каквото и да било.

— Не сте ли длъжен да внушавате оптимизъм, докторе? — попита Черити.

Таубър сви рамене и издуха облаче дим в нейна посока.

Черити се поколеба за момент, после протегна ръка, извади кутията цигари от джоба на престилката на Таубър и все пак си запали цигара. Закашля се след първото дръпване. Беше отказала цигарите преди три години, но може би сега беше дошъл подходящият момент да пропуши отново.

— Толкова ли е зле?

— Още по-зле — отвърна спокойно Таубър. — Не знам какво ще ви каже след малко Бекер, но каквото и да е не му вярвайте. Остават ни само няколко седмици, ако не слязат тук долу сами и не ни унищожат.

Черити си помисли за двестатонните бронирани врати, за електронно управляемите лазерни батерии и за бариерите от отровен газ, но нищо от това не можа ни най-малко да намали тревожната натрапчивост на думите на Таубър.

— Хората измират — продължи Таубър, тъй като тя не каза нищо. — Все още не се вижда, но те умират. Мнозина са болни, още повече са ранени. — Тръсна пепелта от цигарата върху пода и се загледа подир мъничкото като точица огънче, което се отдели от върха на цигарата и угасна по средата на пътя си, подобно на падащ миниатюрен метеорит. — И което е още по-лошо, те вече нямат никакво желание за живот. През последните две седмици имахме деветнадесет самоубийства.

Черити не се изненада от нищо. След прякото попадение, бункерната лудост бе опасност номер две в списъка, който преподавателите им бяха набивали в главите през цялото време.

— Вие бяхте навън — каза неочаквано Таубър. — Как е там?

Черити дръпна дълбоко от цигарата и изпита блаженство от лекото замайване, което предизвика у нея никотинът, след което отговори:

— Наистина ли искате да го узнаете, докторе?

— Не — призна Таубър. — Но въпреки това ми разкажете. Какво стана с Ню Йорк?

Едва в този момент разбра към какво се стремеше през цялото време Таубър — той самият беше от Ню Йорк. Съпругата, децата му, изобщо цялото му семейство живееше там. Ако изобщо още живееха. Тя не отговори.

Таубър се засмя горчиво.

— Разбирам — каза той. — Но можеше спокойно да ми кажете истината, Черити. Аз също издържах идиотския тест, както и вие. Иначе не бих бил тук, нали така?

— Разбира се — отговори Черити. — Но аз… не зная. Градът беше нападнат, но това… това не означава, че семейството ви не е живо. Доста хора оцеляха. Мнозина бяха напуснали града, преди да почне истински.

— Може би точно от това ме е страх — промърмори Таубър толкова тихо, че тя не разбра дали думите му бяха отправени към нея или не. Затова и не реагира, а направи това, което трябваше да направи още преди пет минути: изгаси цигарата в пепелника, изправи се и тръгна към вратата.

— Трябва да вървя, докторе. Бекър ме очаква.

Таубър гледаше втренчено покрай нея, в празното пространство. Като че ли изобщо не беше чул думите й. Черити се обърна енергично и излезе от малкото помещение колкото се може по-бързо.

Лейтенант Стоун и другите двама войници я очакваха пред вратата. Бяха използвали времето да сменят сребристите си защитни облекла и сега изглеждаха като съвсем обикновени млади войници, може би дори прекалено млади за задачите, които им бяха отредени. Единият от тях пушеше, другият разговаряше със Стоун. Черити не можа да чуе думите, тонът обаче беше много сериозен.

Войникът с цигарата видимо се стресна, когато съзря Черити. За момент явно се обърка, не знаейки къде да дене ръцете си.

— Отведете ме при Бекър, лейтенанте — каза тя, обръщайки се към Стоун.

Прекосиха за втори път огромната зала, в която бяха подслонени хората от Брейнсвил. Напрежението във въздуха се усещаше почти физически.

После тя разбра. Преди, когато дойдоха за пръв път тук, почти никой не им беше обърнал внимание. Сега ги наблюдаваха десетки чифта очи и твърде малко от тези погледи бяха дружелюбни. Но не бяха и враждебни, а… да, какви всъщност? — размишляваше тя объркано. Ако трябваше да опише израза, който четеше по лицата на тези хора, най-напред би се сетила за думата „укоризнени“. И може би „разочаровани“.

Но защо? Докато вървеше между Стоун и двамата войници към асансьора, тя премисляше напрегнато какво можеше да се е променила за малкото минути, които беше прекарала при Таубър. В дрехите ли беше причината? Преди те бяха видели само Стоун и двамата му придружители, които отвеждаха при лекаря някаква непозната и очевидно ранена жена, една жена в цивилно облекло. Сега тя беше в униформа.

Стигнаха до асансьора, преди тя да успее да довърши мисълта си, и Стоун натисна копчето за деветнадесетия етаж, за командния пункт. Вратите се плъзнаха безшумно и се затвориха, пътуването този път мина както обикновено — много бързо и почти неусетно, без ни най-малкото разтърсване. Поколеба се дали да попита Стоун какво беше станало с хората долу, но после се отказа. Вероятно изобщо нищо не беше станало. Те чисто и просто изпитваха страх, това беше всичко. И, по дяволите, те имаха пълно основание за това.