Волфганг Холбайн
Най-добрата жена от космическите сили (17)

Глава 17
Настоящето

12 декември 1998 година

Лявата й ръка гореше. Всичко, което чувстваше, беше болка, ужасна, пареща болка, която пулсираше в такт със сърцето й и изкарваше сълзи в очите й. Почти не беше в състояние да мисли. Ако Стоун не я беше удрял от време на време отзад по гърба, щеше отдавна вече да се е отказала и да се е свряла в някой ъгъл, за да умре.

Но той не позволяваше да се случи това. Винаги, когато поискаше да се спре, той я удряше в гърба с дулото на автомата си, а когато силите й чисто и просто се изчерпваха, което ставаше все по-често, той грубо я издърпваше да се изправи и я буташе да върви нататък. Около тях бункерът се сриваше метър по метър. Воят на алармените сирени отдавна беше замлъкнал и големи части от подземните пещери и галерии бяха потънали отново в мрака, от който хората ги бяха извадили за няколко кратки години. Чуваше викове и изстрели и сред тях непрекъснато приглушеното ехо от тежки експлозии. Беше истинско чудо, че нито веднъж не ги нападнаха.

Черити отдавна беше загубила ориентация. Вече не знаеше на кой етаж се намират и накъде я води Стоун. Знаеше само, че той с положителност беше обезумял.

Тя се спря, когато Стоун й нареди с отсечено движение на ръката да не мърда от мястото си. Вдигна предупредително автомата, посочи отсрещната стена и й даде знак да седне там и да не мърда.

Черити не би успяла да го направи, дори и да беше искала. Лявата ръка и десният крак водеха ожесточено съревнование кой кого ще превъзхожда по сила на болката: тя се чувстваше толкова слаба, както никога досега през целия си живот.

Стоун я изгледа с остър поглед, после се обърна с рязко движение и изчезна в един страничен коридор. Но тя знаеше колко безсмислен е всеки опит за бягство. Той щеше да се забави само няколко секунди.

Имаше чувството, че ще изгуби съзнание. Всичко около нея се завъртя. Започна да й се повдига.

Черити ожесточено потисна това чувство, опита се да вдиша и издиша дълбоко въздух и насочи всичките си сили за разпръсване на черната пелена, която щеше да приспи разума й. Болката в ръката извика сълзи в очите й.

При това раната не беше по-голяма от главата на топлийка. Стоун беше поставил лазера на най-ниската степен, а бронята на специалното й облекло беше отнела допълнително енергия от лъча. Но това, което беше улучило и пронизало ръката й, все още беше достатъчно силно, за да нажежава до бяло всеки отделен нерв в лявата половина на тялото й. Изобщо не знаеше дали някога ще може отново да движи ръката си.

Стоун се върна. Лицето му имаше все същото изражение на подплашено животно. Той припряно провери дали коридорът зад тях е все още пуст, после коленичи до нея и й помогна да се изправи. Черити поиска да отблъсне ръката му, но не успя.

— Можете ли? — попита той. После се усмихна. — Няма вече толкова път. Само няколко крачки.

— Престанете, Стоун — отвърна с мъка Черити. — Всичко… това… няма вече никакво значение — дори говоренето й се удаваше трудно.

— О, не — възрази Стоун. — Ще ми бъдете благодарна, капитане. — Той увеличи натиска на ръката си и я принуди насила да продължи да върви нататък. Погълна ги нов мрачен коридор. Стоун запали фенерчето си и бледият светлинен лъч се плъзна по боядисания в бяло бетон. Тя зърна бегло някаква огромна бронирана врата, чиято ключалка очевидно беше изрязана с помощта на лазер.

Но разбра всичко едва когато той я бутна да мине през тази врата и тя видя саркофазите.

За момент забрави дори болката си, толкова слисана бе от това, което видя. Беше така близо до ума, че се попита защо не се беше сетила по-рано за тази възможност. Близо до ума, но и истинско безумие. Хладилните саркофази за замразяване! Мили боже, но това… това не е възможно!

— Не го мислите сериозно, Стоун — каза тя потресена.

Стоун пусна ръката й, отдалечи се заднишком и почна да пипа нещо по стената зад нея. Яркият лъч на прожектора му нито за миг не се отклоняваше от лицето на Черити.

Нещо щракна и ослепителната белота на лампата на Стоун изчезна изведнъж, но само миг след това аварийното осветление разпръсна от тавана призрачната си червена светлина. Шокът мина толкова бързо, колкото бързо се беше появил, и болката се обади отново. Черити се обърна с усилие към Стоун и започна да наблюдава действията му по контролното табло до вратата. Не беше особено сръчен, но все пак успя. Някъде зад нея забръмча електромотор. Над вратата светна сигнална лампичка, после втора, след това от пода и тавана се отделиха две тежки, назъбени метални плочи, втората двадесетсантиметрова врата от почти неразрушима стомана, която щеше да се затвори след няколко секунди и да запечата херметически това помещение. Черити знаеше, че само ядрена глава би могла да разруши тази бариера.

— Моля ви, Стоун! — обърна се тя към него колкото се може по-спокойно. — Не знаете какво правите. Та това е самоубийство!

Стоун се засмя, но лицето му не промени изражението си. Само погледът му блесна трескаво.

— Би било самоубийство, ако останем навън — заяви той. — Сега ще включите тези неща, капитане. Два броя — един за мен и един за вас.

Черити погледна неуверено към шестте огромни стоманени ковчега, които беше посочил Стоун. После поклати отрицателно глава.

— Изобщо не съм в състояние — увери го тя. Погледна нервно към вратата. Двете стоманени редици от зъбци бяха само на половин метър разстояние една от друга. Още няколко мига и капанът щеше да се затвори.

— Това не е вярно! — възрази бурно Стоун. Лазерният автомат в ръцете му се вдигна заплашително нагоре. — Знам, че можете. Осведомил съм се, разбирате ли?

— Теоретически — отвърна тихо Черити. — Това е самоубийство, Стоун! Никой никога не е изпробвал тези неща, освен няколко маймуни. И от тях се събудиха само половината!

— Зная — отвърна Стоун. Металните плочи бяха на петнадесет сантиметра разстояние една от друга. Още секунди, помисли си Черити. Трябваше да направи нещо, ако искаше някога да се измъкне от този капан!

Но тя не можеше. Стоун не й оставяше никакво съмнение, че ще простреля и другата й ръка, ако се опита да го нападне или да избяга.

— Достатъчни са ми и петдесет процента гаранция — продължи Стоун. — Повече е, отколкото, ако бяхме вън, нали?

— А другите? Бекър и… и тия, които сега ни очакват там, долу, при кораба? — попита Черити. — Вие ги убивате, Стоун.

— Това те отдавна са направили и сами — отвърна ядосано Стоун. — Имате ли представа докъде бихте стигнали със смешния си кораб, преди да са ви свалили извънземните? — Той поклати ядосано глава и посочи заповеднически към саркофазите. — Започвайте, капитане!

Стоманените зъбци се докоснаха. Всичко стана абсолютно безшумно. Само сигналните лампи над вратата изгаснаха отново. С едва чута въздишка Черити притвори очи. Пленница, помисли си тя. Не, още по-лошо — те бяха погребани живи.

— Започвайте! — заповяда повторно Стоун.

— А ако не го направя? — Черити се усмихна. — Не можете да ме принудите, Стоун. Застреляйте ме, ако това ще ви достави удоволствие. Ще стане по-бързо.

Стоун се усмихна студено и Черити разбра, че беше очаквал този отговор.

— Може би наистина няма да мога да го направя — каза той. — Но вие ще го направите, капитане, или сега, или след няколко дни, когато ще сте почти полудели от глад и жажда! — Той вдигна оръжието повелително. — Хайде!

Може би имаше право, помисли си Черити. Свършено беше така или иначе.

Въпреки това мина още време, преди тя да се обърне и да пристъпи към първия от шестте огромни консервиращи саркофага.

Ако видът им първия път беше предизвикал у нея само неприятно чувство, то сега я изпълваше с истински страх. Саркофагът беше огромен и въпреки безспорната му техническа елегантност излъчваше нещо мрачно. Всичко у нея се сви на топка само при мисълта, че ще трябва да легне в това нещо.

— Започвайте — повтори пак Стоун. — И без трикове. Ще внимавам да програмирате еднакво и двата апарата, а после ще хвърля монета, за да решим в кой ще влезете вие, капитане.

Черити сви безпомощно ръце в юмруци. Лудостта на Стоун си имаше методика. Беше луд, но не глупав.

Много бавно и обхваната единствено от паническия ужас да не допусне някаква грешка тя неуверено се зае със задачата да програмира електронното сърце на хладилната апаратура, в която щяха да изпаднат в дълбок сън. Пред себе си виждаше ужасяваща картина: беше сама, заключена в един от огромните ковчези, с пълно съзнание, но умираща поради някаква глупава грешка при програмирането или поради треперенето на ръцете си с мъчителна, продължаваща дни или цели седмици смърт. Тя пропъди видението.

— Докога искате да спите, лейтенанте? — попита тя.

— Докогато е възможно — отвърна Стоун. — Поставете максималната продължителност.

Черити вдигна очи.

— Това може да са сто години — Вметна тя предпазливо. — Или хиляда.

Тези съоръжения бяха почти неразрушими, но тя предпочете да не споменава за това.

— Още по-добре — заяви Стоун. — Хайде, направете каквото ви казах!

Тя се подчини. Когато приключи, Стоун я повика при себе си, хвърли кратък, но внимателен поглед към контролната апаратура в горната страна на саркофага и посочи към съседния стоманен саркофаг.

— А сега този!

Трябваха й десет минути, за да програмира и втория компютър, и Стоун повтори процедурата: нареди й да се отстрани и разгледа сложния пулт. После заснова напред-назад между саркофазите, очевидно за да сравни двете съоръжения. Проклет глупак, помисли си Черити.

— Изглежда е добре — каза най-сетне Стоун. — Сега остава само въпросът, какво сте направили в действителност, капитане — усмихна се леко. — Не искам да ме смятате за пълен кретен, Леърд. Почти съм уверен, че можете да програмирате нещата така, че никога да не се събудя. Направихте ли го?

— Не съм убиец — отвърна Черити.

— Зная. — Стоун посочи с ръка саркофага, който тя пръв беше включила. — След вас, капитане!

Черити се поколеба. Изпитваше страх. Ужасен страх.

Но най-сетне се раздвижи. Пристъпи бавно към огромния метален цилиндър, натисна червения бутон в горния му край и отстъпи назад, когато капакът се отвори безшумно. Вътрешността на саркофага беше миниатюрна в сравнение с грубата му външност: тясна, облицована с мек дунапрен тръба, в дясната страна на която бяха монтирани редица малки контролни уреди и изводи. Една лампа разпръсваше жълта, приглушена светлина. Тя потрепери. Не беше резервоар, а истински ковчег. Щеше да полудее, ако трябваше да прекара и една-единствена минута вътре в него.

— Влизайте — подкани я Стоун.

Тя бавно се покатери върху съоръжението, легна върху меката дунапренова тапицерия и с разтреперани ръце посегна към малка метална халка, която беше закачена на стената до нея. Десетина тънки, разноцветни проводника я свързваха с компютъра във вътрешността на саркофага. Усети как в кожата й се забиват безброй малки остри игли, след като надяна халката на лявата си ръка и я заключи.

Стоун се наведе над нея. Наблюдаваше много внимателно какво върши. А Черити се молеше наум то да е правилно. Боже господи, бяха й го обяснявали десетки пъти, но мозъкът й беше като бяло поле. Сякаш беше забравила всичко, което е учила някога!

— Наслука, капитан Леърд! — каза тихо Стоун. И добави: — Съжалявам за ръката ви. Но трябваше да го направя, вие ме разбирате, нали?

— Да — отвърна Черити. — Разбирам. — Искаше да каже още нещо, но думите й се сториха изведнъж толкова безсмислени и излишни. Тя бързо се пресегна със свободната си ръка към прозрачната кислородна маска, която висеше от капака, нахлупи я върху устата и носа си и почувства как започва да диша. Някъде под нея заработи помпа. Въздухът, който пълнеше дробовете й, доби изведнъж горчив вкус.

Видя още как Стоун отстъпва назад и протяга ръка към червения шалтер, видя и как капакът на огромния стоманен саркофаг започва отново бавно да се затваря, после нещо, подобно на топла, мека длан обхвана мислите й, една ръка, която изгаси всяка болка, всеки страх. Имаше чувството, че потъва в безкрайно топла, безкрайно благодатна прегръдка. Миг преди да заспи окончателно, през съзнанието й мина единствена мисъл:

Какво ли я очакваше?

Отговорът на този въпрос ще узнаете във втората книга от поредицата „Черити“: „Неясно е бъдещето“.