Джаклин Брискин
Хроника на страстта (5)

4

Хендрик ван Влайът дръпна поводите на Поли и каретата спря на Спринг Стрийт в търговската част на града. Подаде ги на по-малкия си син.

— Дръж здраво — нареди му той. — И внимавай с дупките, когато пресичаш Четвърта. Кажи на Хуан да даде две кофи вода на Поли. — Горещината бе изнервила набития холандец и тонът му бе заповеден.

3-те В, който се чувстваше необяснимо потиснат, въздъхна:

— Добре, татко.

— Помни дупките и не се унасяй във фантазиите си, защото ще забравиш.

3-те В се сви още повече в дебелото сако.

— Няма, татко.

Хендрик слезе и за момент спря, загледан в сградата пред себе си. Беше разделена на два магазина — бакалницата на братовчед му Франц ван Влайът и неговата железария. Над тях имаше два етажа с високи прозорци, а нагоре се извисяваше фалшива фасада и в центъра пишеше: „Сграда на ван Влайът 1874“.

Притежанието на такава сграда означаваше успех. Хендрик я бе построил, после бе принуден да я продаде. Миналата година Бъд му бе помогнал да я купи отново.

Неотдавна табелата над магазина му бе подновена: „Железария на ван Влайът“. Ако човек се вгледаше по-внимателно, под яркозелените букви можеше да различи и още нещо: „Доставка на петролни сонди“. Колкото и често Хендрик да подновяваше боята на надписа, думите избиваха като призрачен спомен за провала му.

Докосна върха на копринения цилиндър, за да се сбогува с жена си. На лицето му се изписа същото гордо изражение, каквото излъчваше лицето на съпругата му.

Беше известен в града с проницателния си поглед за хубавото. Още осемнадесетгодишен, когато срещна тази висока вдовица без деца, четири години по-голяма от него, тя беше истинска лейди. Той беше беден, току-що пристигнал в града чиновник. И въпреки това започна упорито да я ухажва. И през целия следващ четвърт век не преставаше да се учудва на факта, че доня Есперанса бе приела да му стане жена. Отнасяше се към нея винаги с огромно уважение, дори когато бяха заедно в широкото семейно легло.

— Много е горещо, господин Ван Влайът — каза доня Есперанса. — Защо не се приберете по-рано днес?

— Мъжът трябва да работи. Но вие… — последва пауза. — Вие си полегнете, скъпа.

— Ще си почина — съгласи се тя.

Но и двамата знаеха, че тя никога не лягаше следобед.

3-те В хвана юздите на Поли, железните колела изтрополиха по черния път и вдигнаха облаци жълт прах, който ги обви целите. Той го усети в ноздрите и очите. Новото му широко сако бодеше, жегата изцеждаше пот от цялото му тяло, но той се радваше на физическото неразположение, защото отвличаше мислите му от вътрешното напрежение.

— Толкова зле ли се чувстваш? — Доня Есперанса погледна сина си, а лъчистите й очи се изпълниха със загриженост.

— Как можах да не отида?

Тя въздъхна.

— Отиде Бъд — добави горчиво 3-те В.

— Винсенте, Винсенте! — Когато бяха сами, доня Есперанса произнасяше името на сина си на испански, но никога не се обръщаше на галено към по-големия си син. — Бъд е мъж.

— Предполага се, че и аз съм мъж!

— Разбира се, че си мъж. Аз все забравям. — Ниският й гърлен глас звучеше напълно сериозно.

— Как ще си спомняш, като не постъпвам като мъж?

— Но Бъд предложи помощта на семейството ни. Ти тръгваш за „Харвард“ утре сутринта. — В сериозния успокоителен тон се чувстваше нотка на задоволство. — Бъд ще бъде тук и ние с баща ти. И тримата сме готови да помогнем на мадам Дийн.

— Бъд никога не се е срещал с тях. Амели е моя приятелка.

Доня Есперанса извади кърпичка от обшитата с мъниста чантичка и избърса челото си. Каретата се заклати и тя се пресегна с ръката си в ръкавица, за да се хване. 3-те В бе оставил Поли да ги води в дълбокия неравен коловоз, където старите следи от колела се бяха спекли на слънцето.

Преминаха дълбоките следи по пътя пред конюшнята на Джейк Ливъри с многобройните облаци мухи и силен мирис на коне. Между постройките започнаха да се появяват и къщи. В застиналите градини дърветата бяха прашни, лозите висяха отпуснати, а тревата беше пожълтяла.

— Няма да замина утре — заяви внезапно 3-те В. — Тя… Амели… няма други приятели тук.

Майка му го погледна разтревожена. 3-те В беше наследник на рода Гарсия, а те винаги бяха правили големи жестове, зарязвайки всичко друго.

— 3-те В — несъзнателно се обърна към него с прякора му, — всъщност истинският дом на мадам Дийн и Амели не е тук. Те скоро ще заминат за Париж.

— Ще остана, докато заминат.

— Амели е малко момиче и постъпката ти няма да е почтена. Може да я компрометираш.

— Мадам Дийн няма да знае защо съм останал, нито пък някой друг.

— Но Амели ще знае, а е твърде млада, за да я поставят в това положение.

3-те В мълчеше. Беше стиснал устата си и приличаше на инатливия си баща. Когато завиха, за да поемат по улица Форт, и двамата се обърнаха, за да погледнат назад. Оттук се виждаше замрелият в слънцето град, обграден от кафеникави хълмове. Повечето от тях не бяха заселени, а на билото на хълма Паундкейк се издигаше кулата с часовник на училището, което 3-те В току-що бе завършил.

Придвижиха се под сянката. Местността Уифскил се напояваше от каналите и изпаряващата се влага понижаваше температурата и изпълваше въздуха със сладкия мирис на цитрусови плодове. 3-те В водеше коня по-бавно.

Обърна се към майка си:

— Като че ли тя, искам да кажа, Амели, мадам Дийн и мадмоазел Кьостлер бяха изправени на гилотината. Но гилотинирането беше набързо и затова по-милостиво към тях.

Доня Есперанса въздъхна. Тя също бе много впечатлена колко крехка изглеждаше Амели.

— Ти беше там, 3-те В, видяха те. Присъствието ти беше успокоение за тях. А надеждата, че даваш успокоение, е най-важното в такива тъжни моменти.

Доня Есперанса познаваше скръбта. Първият й съпруг, среден на възраст лекар от Шотландия, сам бе поставил страшната диагноза на заболяването си и я бе оставил три години след брака им, за да умре в родния си Единбург. Една година след женитбата й с Хендрик бе починал любимият й баща дон Винсенте. Беше родила три дъщери след Бъд, първородния й син, и 3-те В — последния. Нито една от тях не бе жива. Всяко от момиченцата преди шестия си рожден ден умираше от някоя детска болест. Това се считаше за нормална загуба, но майчината скръб на доня Есперанса бе жестока. Тя потупа 3-те В по коляното. Връзката между нея и малкия й син бе дълбока и силна. Поведението й на солидна дама криеше нейната стеснителност, а новият, шумен, пълен с хора Лос Анджелис я ужасяваше. 3-те В беше нейният истински Гарсия и по някакъв начин я свързваше с изисканото минало на Калифорния. На тази земя обичаше най-много него, но се държеше така, че нито Хендрик, нито Бъд подозираха нещо.

3-те В въздъхна:

— Амели е невероятна. Най-гордото същество, което познавам.

— Точно заради това не трябва да я обвързваш със себе си.

— Тя беше много привързана към баща си. Нямам предвид обикновената привързаност, както при момичетата от Паундкейк. — Намекваше за своите сантиментални съученички. — Знам, че татко не одобрява приятелството ни.

— Това няма нищо общо с Амели. Свързано е с начина, по който полковникът се отнасяше към него.

— Всички мразеха полковника. Но татко не потърси днес възмездие.

— Разбира се. Всички тези пришълци нямат представа какво значи истинско държание.

3-те В знаеше, че доня Есперанса реагираше по същия начин винаги, когато искаше да осмее американските преселници в Калифорния.

— Разбира се, Амели е малко момиче. И въпреки това е единствената в града, с която си струва да разговаряш. Мамо, когато е в Париж, тя винаги ходи на опера. Гледала е господин Гуно да режисира своя „Фауст“, слушала е мадам Гали-Марие^[1] да пее Кармен в семейната ложа на Ламбал. Говори френски и немски без никакъв акцент. Знае гръцки и латински. Представяш ли си! И се отнася към всичко това с прекрасно чувство за хумор. Чете поезия, и то истински поети като Суинбърн. — 3-те В се изчерви още повече, защото Суинбърн се считаше за поет-декадент, и понеже майка му не го знаеше, той не смяташе Амели отговорна, че й разрешаваха да чете тая поезия, дори обвинението да беше реално. — Тя е най-умна от всички, които съм срещал. Представям си, че дори в Париж, Амели стои над другите.

Доня Есперанса, която рядко се усмихваше, сега не издържа. Обърна се настрани, за да не я види синът й.

3-те В обаче беше изключително чувствителен и разбра, че майка му се забавлява.

— За дете е наистина необикновена — добави той.

Разбира се, той не мислеше за Амели като за дете. Мислеше за нея с онова особено прикрито уважение, с което се отнасяше към всички добри момичета. Все още не се бе срещал с другия вид, предмет на други желания. В Лос Анджелис за красиви се приемаха пълничките момичетата с розови бузи и къдрави коси. Амели бе много елегантна, лицето й имаше цвят на перла. Гъстата й дълга коса беше с необикновения цвят на топаз и стигаше под кръста, но, уви, не беше къдрава. Единственото оправдание, което 3-те В можеше да представи на обществото, бе нейното великолепно държание. Той обаче рядко се влияеше от общественото мнение. Знаеше, че Амели притежава необикновен характер, интелигентност и ум. Тя може би не отговаряше на съвременния идеал за красота, но притежаваше нещо много по-рядко от красотата — жизнената сила на чара.

— И като казвам, че ще остана, значи ще остана. Знаеш ли, вече имаше случай, в който не можах да й помогна. — Гласът му заглъхна от мъка. — Тя знаеше, че полковникът има някакви неприятности, и смяташе, че са свързани с работата му. Зададе ми няколко въпроса. Познаваш ме. Бизнесът е истинска загадка за мен. Не можах да й помогна. А тя наистина имаше нужда от помощ.

— Нито Амели, нито ти можехте да помогнете на полковника. Спри да се обвиняваш.

Бяха стигнали до тяхната къща с червен дървен покрив. Големи веранди заобикаляха двата етажа. Розови и червени олеандри засенчваха долния етаж. Сега зад тяхната къща и зад тази на Дийн се издигаха други, но преди няколко години улица Форт стигаше дотук — до храсталаците и мръсния пясък.

3-те В закара Поли до каменната пристройка и изсвири с два пръста. Хуан се появи изотзад, като придърпваше мръсната си бяла риза. Беше един от тези, които семейството наричаше „хората на мама“, индианец, живял в Паловерде. При испанското и мексиканското господство индианците бяха роби, макар и не в истинския смисъл на думата, защото не ги продаваха и купуваха. Много векове те бяха живели и умирали мирно в своя собствен малък свят и тези, които бяха надживели испанското покръстване, едрата шарка, венерическите болести, бяха останали по родните си места като слуги, на които не се плащаше. Всъщност, който притежаваше земята им, притежаваше и тях. Дон Винсенте Гарсия, въпреки че беше добър господар, беше лош скотовъдец и още по-слаб картоиграч. Имението, което беше наследил, бе десет левги, над 180 000 декара. Формата му наподобяваше дълга котка, чиято опашка лежеше в река Лос Анджелис, а езикът й ближеше Тихия океан. Около една трета бе в планините Санта Моника, но в равнинната й част растеше зеленина и букови гори и беше пълно с дребен дивеч. Няколко от племената шошони^[2] се бяха изхранвали от нея. Плодородната част обаче дон Винсенте загуби заради неплатени данъци и дългове от хазарта.

Американците, които я купиха, нямаха никаква представа за стария начин на живот. Наслагаха навсякъде табели, с които забраняваха минаването през собствеността им, и използваха пушките си срещу всеки срещнат индианец. След смъртта на дон Винсенте мъжете и жените, които някога бяха живели в Паловерде, идваха боси до задния вход и молеха доня Есперанса за медицинска помощ — тя бе добра медицинска сестра и акушерка, — за пари да си купят царевица, да платят някой помен или много често просто искаха да си поговорят с нея. Тези объркани възрастни хора никога не си бяха мислили за нея като за издънка на техните поробители. За тях доня Есперанса беше единствената им подкрепа в новата и сурова американска земя. Хуан, който се бе родил в коридора на голямата стара къща, бе от племето йанг на, чието село се е намирало точно на мястото, където сега бе центърът на Лос Анджелис. Той подаде ръка на доня Есперанса.

— Добре дошла, доня Есперанса. Не беше ли твърде топло за теб?

— Не прекалено, благодаря ти, Хуан. Но наистина се радвам, че съм в къщи.

Говореха на испански, единствения език, който говореше Хуан. Той отведе Поли, а доня Есперанса и 3-те В влязоха в къщата.

Предните стаи, затъмнени от олеандъра и жълтите навеси, бяха обзаведени с масивни мебели от чам и постелки в естествен цвят, каквито правеха в Паловерде. Хлътналите столове от конски косъм и диваните се бяха появили преди няколко десетилетия. Като малко момче 3-те В приемаше покъщнината от някога огромното Паловерде така романтично, както страниците от романите на Уолтър Скот, но същевременно се чувстваше потиснат, че неговият дом бе толкова различен от претенциозните натруфени домове на съучениците му. Поне в това отношение притеснението и романтизмът на 3-те В се бяха изпарили и сега считаше дома си за приятно място.

Доня Есперанса тръгна към втория етаж, за да свали веднага официалните си дрехи. Висока и достолепна, тя се спря в овала от разноцветна светлина, която падаше от цветното стъкло на стълбите. Погледна надолу.

— Утре заминаваш — каза тя. — Тук нямаш абсолютно никаква работа.