Джаклин Брискин
Хроника на страстта (12)

4

Амели беше будна. Чу проскърцването на бързите стъпки по чакъла и подсвиркването на Бъд. Помисли си, че той бе единственият човек в този отвратителен град, който бе казал, че съжалява за смъртта на баща й. Дори 3-те В не бе се насилил да го каже. Господин Ван Влайът също не съжаляваше за баща й, но бе проявил достатъчно храброст и благородство, за да произнесе думите, и то пред всичките тези ужасни хора.

Мислите й за несправедливостта в живота смесваха неутешимата скръб на жена и объркването на дете. Амели тъжеше за баща си със силата на голям човек и не можеше да се храни, нито да спи. От погребението насам мразеше всичко и всички в Лос Анджелис с абсолютната и сляпа вярност на малко дете. „Презрян и грозен малък град — разсъждаваше тя, — радвам се, че нямам приятели тук.“ Амели предполагаше, че мадам Дийн ще продаде къщата тук и тази в Сан Франциско, където Амели имаше много приятели, и ще остане да живее постоянно в Париж. Там всички намираха Амели умна и приятна. Където и да отидеше, привличаше хората с ведрото си настроение. До смъртта на полковника тя беше жизнено, щастливо момиче, може би малко разглезено заради произхода на майка си, но и гордо, вярно и много почтено.

Свирукането замря, в далечината се хлопна врата. Често бе дразнила 3-те В за брат му. Сега видя господин Ван Влайът като голям мъж. „Ядосах го — помисли си тя. — Никак, не ме хареса.“ Беше учудена, че този факт й причини болка.

С отчаяна детска решителност си мислеше: „Радвам се, че не ме харесва. Мама е права. Никой в Лос Анджелис не струва и пукната пара.“