Джаклин Брискин
Хроника на страстта (45)

8

Той отново и отново се връщаше в публичния дом в Сонора Таун.

След едно от тези похождения се върна вкъщи и се качи на тавана, където спеше Мария. Беше след два часа и той бе в онова пиянско състояние, в което усещанията изчезват и после се завръщат със свръхестествена яснота. Тук нямаше газово осветление, а само една керосинова лампа. Мария седеше и държеше амулетите в скута си.

— Разкажи ми за дон Винсенте — каза той без предисловие.

Тя не изглеждаше изненадана от появата му, нито от въпроса му.

— Ти знаеш всичко за прадядо ти. Той беше собственик на Паловерде и той ни владееше. Като господар беше добър и щедър.

Бъд пристъпи, поклащайки се в кръга от светлина.

— Веднъж ти ми разказа нещо за него. — Гласът му беше студен, заповеднически.

Мария слагаше вълшебните съставки в торбичката и го наблюдаваше.

— Пиеш твърде много — отбеляза тя.

— Което правя, си и моя работа. Ще потвърдиш ли, че доня Гертрудис не… негова майка.

— Аз също пия доста.

— А слугинята?

— Слугинята?

— Знаеш за кого питам.

Мария приближи мидата до очите си.

— Беше от племето йанг на, вече възрастна жена, когато се запознах с нея. Бях още момиче. Често пъти възрастните разказват разни случки само за да впечатлят младите.

— Точно това… случката, впечатляващата, която ме интересува.

Мария потърка някакъв вълшебен знак върху мидата с набръчкания си пръст.

— Бяхме клекнали заедно да стриваме царевица. Беше след като прапрабаба ти беше починала. Дон Винсенте бе плакал много за майка си и бе палил много свещи. Беше довел двама души, за да правят параклис на нейно име. Минаха покрай нас и старата жена ми каза: „Той се преструва, че му е майка, но добре знае истината. Доня Гертрудис ме даде на дон Томас, за да ми направи тяхното дете. О, бях красиво момиче, със светла кожа и много млада. Отидохме в големия град Мексико и там родих сина им, хубаво здраво бебе. Като награда ми позволиха да се грижа за него. Те нищо не му казаха, но аз му казах. Той, дон Винсенте, знае, че е един от нас.“

— Това изненада ли те?

— Мен нищо не ме изненадва, пък и бях го чула вече от други хора. Една година по-късно, през пролетта, възрастната жена умря и дон Винсенте я погреба на мястото под овощната градина. Там погребваха само членове на семейството. Беше прекалено очевидно. Обясни, че го е отгледала и желае, когато умре, тя да бъде до него.

Земята под градината беше продадена много преди да се роди Бъд, а костите на рода Гарсия бяха преместени в оградената територия на гробището „Келвъри“ на улица Норт Рорт. „Дали и тя е там?“ — Бъд вдигна фенера. Сенките се залюляха. Нямаше мистични наклонности, но му се струваше, че и той и Мария гадателката бяха движещи се образи извън времето и цивилизацията, и двамата заедно, с еднаква кръв, кръвта на хората, които бяха живели някога на тази земя, сега град, без никаква мисъл за притежание или собственост. Той, тя, градът, всичко беше едно цяло. „Много съм пиян“ — мислеше си Бъд.

— Мама знае ли?

На лицето на старата жена се появи тревога.

— Това са приказки. Празни приказки. Приказки на стара жена! Сеньор Бъд, никога не трябва да споменавате това пред доня Есперанса. Никога!

Мария обичаше майка му повече от когото и да е било. Бъд остави фенера на пода.

— Да кажа на мама? Не виждаш ли, че съм много пиян, за да запомня всичко това?

— Няма никакъв смисъл да пиеш — добави Мария. — Ти доби грешно мнение за момичето, но…

— Затваряй си устата!

— … Тя оценява твоя кураж и щедрост — продължи Мария спокойно. — Ти ще стигнеш по-далече от всеки друг от рода Гарсия. Тя иска теб, а не Винсенте.

— 3-те В? — Веждите му литнаха нагоре. Старата очевидно говореше глупости. — Те са приятели. Нищо повече. Говорят си за книги, това е всичко.

— Той избяга заради нея.

3-те В изпращаше писъмца до майка си от различни места в Невада. Пишеше, че търси сребро. По това време големите залежи в Невада се считаха за изчерпани, но все още беше обичайно млад мъж да изследва Запада, с цел да преуспее. Тези мъже, някои от които бивши студенти от добри семейства, тръгваха сами, избирайки да копаят земята, учеха се да ловят риба и да залагат капани за дребен дивеч. Избягваха градовете и рядко оставаха на едно място за повече от няколко дни. Това беше начинът да възмъжеят. Връщаха се по домовете си след по-малко от година, загорели от слънцето и готови да поемат хомота, който животът им надяваше.

Именно това поддържаше надеждата в семейство Ван Влайът.

— Той се беше побъркал по идеята да намери нещо — изстреля думите си Бъд. — Затова замина.

Мария окачи торбичката на врата си.

— Има още време, докато и той заеме мястото си в трагедията.

— Дойдох, за да науча историята на моя прадядо, а ти ми говориш някакви безумия за 3-те В — скара й се той.

Залитайки пиянски, слезе надолу по стълбите, мислейки си само за наличието на индианска кръв в жилите му. Останалото беше забравил.