Джаклин Брискин
Хроника на страстта (117)

6

Беше почти по залез, когато го остави на една пряка от хотел „Холивуд“. Тук наблизо в един от малките апартаменти бе наел стая.

Носът и бузите му се бяха зачервили от слънцето. Бяха ходили в курорта Венеция, местния вариант на оригинала. Докато се разхождаха, той й разказваше за най-изявените френски пилоти, за германците. От време на време тя сядаше на някоя пейка, слагаше очила и си водеше бележки. По този начин и той се почиваше. Казваше си, че тя не спира заради него, а заради записките си, а той й разказваше не за да сподели отчаянието си, а за да й бъде полезен.

Стаята му в апартамента на мисис Коде бе тясна и мрачна. Единственият знак за присъствието му бе дървена кутия за цигари. Отвори я и изкриви устни. Медали и ленти се преплитаха в безпорядък. Капитан Кингдън ван Влайът бе свалил единадесет германски самолета и бе спечелил повечето от най-престижните френски отличия. Всяко от тях му напомняше за агонията на друг човек и за неговия собствен провал.

Ядосано хлопна капака. „За какво ли ги държа?“ — питаше се той. Не бе сигурен, но си мислеше, че е заради загиналите му другари от Ескадрилата Лафайет.

„Защото съм един от тях.“

Седна на тясното легло и пружината изскърца. С две ръце повдигна левия си крак. Болка се изписа на лицето му. Сложи възглавница под крака си и се излегна с ръце под главата, загледан в червения залез.

„Теса — мислеше си той — ще дойде утре в десет и половина. Радвам се, че ми е братовчедка.“ С нея нямаше нужда да се притеснява от факта, че не изпитва никакво желание. Беше католик, макар и отклонил се от правия път, и тялото на братовчедка му бе забранена плът. И беше добре, че не я пожелаваше. От четири месеца не бе изпитвал желание към никоя жена — от времето, когато бе летял между горящите крила с изгорено бедро. Вече не изпитваше онзи зов и нужда на плътта, които като чума го тормозеха от пубертета му до онзи момент.

„Е, мамо, вече няма защо да се безпокоиш.“

Не беше виждал майка си, баща си и братята си вече осем години. Беше писал много рядко. Преди две седмици, когато го бяха пуснали от военната болница в Мерилънд, му беше минало през ума да се върне в Бейкърсфийлд. Но се бе озовал в Лос Анджелис. „Какво значение има къде съм?“ Нощем се мяташе от болка. През деня ходеше като сомнамбул. Без да лети, беше мъртва, тъмна и отчаяна душа.

Извади цигарите си. Мисис Кода бе забранила да се пуши. Беше католичка и строга като майка му. Запали цигара. „Ето тук — помисли той — лежи голям летец и любовник.“

Изпусна кълбо дим. „Дали няма някакъв друг проблем, който лекарите са забравили да ми кажат?“

„Капитан Ван Влайът, кракът ви ще се оправи повече или по-малко. Но за съжаление, трябва да ви информирам, ъ… за травма от интимен характер. Вие сте напълно импотентен.“

Под окото му трепна мускул. „Твърде неспокоен съм, за да съм истински евнух — разсъждаваше той. — Евнух съм само там, където трябва, което е добре за брюнетката с красивите стегнати гърди, която се оказа моя братовчедка или известната като девствената наследница на «Паловерде Ойл». Мога само да гледам, но не и да пипам. А дали още е девствена? Просто любопитство.“

Вън проблясваха последните лъчи на залязващото слънце. Червеният залез означаваше ясна утрин. „Добро време за летене. Добро? Колкото до мен, ако ще да вали из ведро. О, Господи, защо не ме остави да умра там горе, където ми е мястото?“

Загаси цигарата на пода. Обхвана с две ръце крака, който го съсипваше от болка, сви се и заби лице в дюшека, като че ли искаше да се задуши.