Джаклин Брискин
Хроника на страстта (20)

4

След вечеря Бъд накара Хуан да оседлае новия му жребец Кипър и тръгна на югозапад към Селскостопанския парк. Светлините на къщите проблясваха сред тъмното поле. След скорошния дъжд нощният въздух бе особено приятен. Стигна до заведението на Шарлота.

Красива и мила жена, която обичаше подсладено със сметана кафе от цикория, Шарлота предлагаше чиста къща с чисти момичета. Обстановката беше възбуждаща. При Шарлота никога нямаше проблеми.

Като придържаше свободно юздите на коня, Бъд се загледа към бледата светлина на верандата. Чу приглушен звук от китара, женски смях. Облиза си устните. Но внезапно смушка коня и пое обратно пътя към къщи.

Извика Хуан, ала той рядко се появяваше след вечеря. Бъд свали седлото на Кипър и го напои. Заведе го в конюшнята и сипа овес в яслата.

— Господин Ван Влайът?

Някак си бе очаквал този глас. Затвори конюшнята и вдигна фенера, за да освети слабата фигура, застанала на входната врата.

— Не мога да ти помогна, Амели. Компанията ще ме смачка, както направи с баща ми.

— Вие сте по-силен и по-решителен от всички тях, господин Ван Влайът.

— Значи гадаенето по характери е едно от многобройните ти умения. — Светлината на фенера разкри усмивката му. — На колко години си?

— Петнадесет.

— Само толкова?

За разлика от другите момичета тя не се притесняваше от младостта си. Стоеше и го наблюдаваше сериозно. Той усещаше аромата на парфюма й. „Петнадесетгодишните момичета не употребяват парфюм“ — помисли си той. После се сети, че е половин французойка. Беше без шапка и дългата й коса бе скрита под яката на палтото.

Постави фенера на земята и с две ръце разпиля снопчета коса по раменете й.

— Правех това на момичетата, когато ходех на училище — обясни той. Почувства как тя потрепери. „Спри се!“ — казваше си той, но пръстите му оставаха вплетени в хладните коси.

— Бъд — едва чуто произнесе името му тя. За първи път го нарече на малкото му име.

— Какво правите, когато се виждате с брат ми?

— Разговаряме.

— За какво?

— За книги… поезия.

— Целувал ли те е?

Тя поклати глава.

— А друго момче?

— Не — отговори тя.

Той усети по-скоро трепета на дъха й, отколкото думите. Ръцете му обхванаха раменете й. Под дебелото палто усещаше крехките кости.

— Странен пропуск за жена като теб, която знае толкова неща.

Струваше му се перверзно да целуне ученичка. Лудост беше да я целуне, както бе лудост и намерението да й помогне да отмъсти. Щеше да я целуне нежно. Винаги целуваше хубавите момичета нежно. Това щеше да е първата целувка на едно младо момиче, какво толкоз?

Устните му срещнаха нейните с настървение, което го учуди. Устните й се разтвориха, ръцете й обхванаха кръста му и тя се притисна към него. Усещаше ударите на сърцето й, луди удари, които можеше да почувства през дрехите й, сърцето под напъпилите девически гърди. Предпочиташе едри, женствени гърди, но сигурно и тези бяха хубави. Без да иска, ръцете му се придвижиха нагоре и палците му подхванаха основата им, а показалците нежно докосваха пъпките. „О, Господи — помисли си той, — какво правя?“

Ужасен от действията си и от грубото, болезнено желание, което усещаше в слабините, той се опита с шега да се справи със силата на порива си.

— Ти си наистина страшна жена — издишайки смутено, каза той. — Но хубавите момичета не се целуват така.

Тя го погледна и той видя сълзи в очите й. Бързо се поправи:

— Скъпа, вината е моя. Не биваше да казвам това. Ти наистина си едно хубаво момиче. Някой път ми се иска да получа най-доброто. Не плачи. Моля те, не плачи.

— Не плача — тихо отвърна тя.

Той преглътна.

— Ще те изпратя.

— Не, благодаря — каза тя и приглади косите си. — Оставила съм страничната врата отворена. Ако мама разбере, че съм излязла, мадмоазел Кьостлер ще има неприятности, а аз не искам това. Господин Ван Влайът, беше ли благороден отговорът ми?

— Много благороден. Но аз никога не съм се интересувал от благородни жени.

— Тогава много жалко.

„Значи всичко е наред“ — зарадва се той. Вдигна фенера.

— А за писмата ще ти помогна.

— Благодаря ви. — Светлината отразяваше озареното й от щастие лице.

— Но мисля, че малко трябва да се изчака. По-късно, когато процесът вече ще се е проточил, ще ни обърнат повече внимание.

— И аз мисля така.

— И никакви такива работи повече.

— Прелъстителна ли съм?

— За годините ти, — да.

— И затова ли искахте да получите най-доброто?

— Хвана ме натясно, скъпа.

Тя се засмя с приятния си млад смях и той отново се почувства спокоен. „Бъд ван Влайът да се занася с ученичка?“ Той се усмихваше, докато тя тичаше по пътеката и се скри в черните сенки на къщата.