Джаклин Брискин
Хроника на страстта (125)

4

Когато влезе в канцеларията, чуваше собственото си дишане. Докато обличаше кожения костюм на Текс, вената на слепоочието му бе изпъкнала и пулсираше. Отвътре костюмът бе подплатен и въпреки това настръхна целият.

Свали пръстена си и го остави на бюрото. От джоба си извади броеница от слонова кост, която носеше винаги със себе си. „Какво ми става? — мислеше той. — Защо винаги се разкъсвам сам? Позволявам на Господ да ме затваря в капана си й да яде от собствената ми плът, само и само да се освободя от тревогите си. Не мога да понеса съществуването си на земята, а и не мога да се издигна в небето. Не живея и въпреки това се страхувам да сложа край на живота си.“

Видя малко моливче. Посегна към чекмеджето и намери някакъв бележник. Написа: „За Теса.“ Спомни си как бе изглеждала вчера — бледа, разтреперана, свита в ъгъла на седалката, само дето не каза на глас, че го обича. „Ако чувствах, че живея, щях да я обикна. Слава Богу, че съм импотентен“ — помисли той с горчива усмивка. „С това ти казвам довиждане, извинявам се за вчера и ти благодаря.“ — Спря се, откъсна листа и го накъса на малки парченца.

Взе пръстена и броеницата и ги сложи в джоба си. Взе очилата на Текс, кожената шапка и излезе.

Двигателят загряваше, перката се въртеше. Двама механици стояха встрани от въздушната струя и наблюдаваха Кингдън да се приближава, накуцвайки. Отвикнал от навиците си, той обиколи самолета, което бе един безсмислен ритуал за проверка. Ужасът го заслепяваше. Чувстваше как самолетът потрепва като уплашена птица.

Качи десния си крак на металната стъпенка. Набра се, вмъкна се в кабината и се приведе, за да седне в седалката. Закопча предпазните колани. Провери апаратурата — кормилото, стабилизатора, елероните. Сърцето му биеше лудо, както двигателя на машината. „Бил ли съм някога жив? — чудеше се той. — Аз ли загинах или германецът, или и двамата лежим под земята във Фер-ан-Тарденоа?“

Двигателят го оглушаваше. „Хиляда и двеста — помисли той. — Ръчка назад. Клапани.“

Очите му бяха заслепени от изживяното. Той бавно потегли по пистата. Самолетът заподскача по твърдата земя. Ръката му здраво стисна лоста. „Ако се блъсна в онези дървета, всичко ще свърши. — Разсъждаваше върху тази си мисъл. — Мир, почивай в мир, хайде, напред, християнска моя душо…“ — Но краката му бяха спокойни, ръцете му действаха със своя собствена сила.

Друсането свърши. Когато започна да се издига, мускулите му се отпуснаха. Бореше се с напрежението, което усети в стомаха си. Моментът премина. Издигна се над дърветата. Отдолу го наблюдаваха, махаха му. После полетя нагоре. Под него се простираше огромния залив — скупчените градчета по крайбрежието, белите гребени на вълните.

Пое дълбоко въздух. Ужасът бе намалял. Както винаги свободата, която изпитваше в полет, го успокояваше.

Направи кръг над летището и спря да трепери. Реши да покаже нещо на Теса. Издигна се рязко, но когато започна да се спуска, ужасът го обзе отново. Намали и насочи самолета направо. „Свободата е нещо условно — помисли той. — Дали някога ще забравя миризмата на изгоряла плът, безкрайната крещяща молитва?“ Насочи носа надолу и изключи двигателя. Носеше се във въздуха, вятърът пееше. Кингдън се усмихна. „И това е нещо. Дотук добре. Може би по-късно ще мога и повече.“

Погледна надолу и видя червена точка. Беше шапката на Теса.

Приземи се идеално.

Тя се приближи тичешком и когато той се появи, каза:

— Беше страшно.

Той повдигна очилата си:

— Това е нищо в сравнение с нещата, които правех.

— Не искам да виждам това, което си правел тогава.

Той се усмихна. Тръгнаха към хангара. Прегърна я.

Чу приятелската закачка за Ескадрилата Лафайет, окупираща всички хубави момичета.

— Сега е време да се извиня за вчера.

— Трябваше сама да разбера какво чувстваш към баща ми.

— Не мога да се срещна с него. Все още не мога. Може би по-късно. Вероятно по-късно. Ще ти кажа, когато съм готов.

— Добре — съгласи се тя и свенливо добави: — Кингдън, беше велик там горе.