Джаклин Брискин
Хроника на страстта (194)

4

На следващата сутрин времето бе ясно и приятно. Стъклените врати бяха широко отворени. Бъд закусваше на терасата с изглед към градината, без да се подчинява на нареждането на доктор Левин да не напуска леглото преди десет часа. Изглеждаше добре и отпочинал. А и по-млад, отколкото преди сърдечния удар. Масата бе сложена за четирима души — обичай, а не необходимост. Амели спеше до късно и закусваше в леглото. Теса, сега вече омъжена, обикновено закусваше в кабинета си с Кингдън.

Бъд се изненада, като видя Кингдън да се появява на терасата.

— Мислех, че отдавна си излязъл.

— Късно ще излизам, чичо. Имаме нощни снимки.

— Седни тогава — покани го Бъд и махна към масата. — Бъбреци. Печени яйца. Шунка. Препечени филийки. Конфитюр. Кафе. Ако искаш нещо друго — варени или бъркани яйца, — ще поръчам.

— Няма нужда. — Кингдън отвори съда с бъбреците и си сервира.

— С Теса искате да се преместите да живеете другаде — каза Бъд, докато наливаше кафе на племенника си.

Кингдън го погледна въпросително.

— Чудиш се откъде зная ли? Ами много просто. Не го обсъждаш с мен. Това означава, че имаш нещо предвид. Нали съм прав?

За секунда Кингдън се поколеба, после кимна.

— Сега ми падна случай и пръв говоря.

— Продължавай, чичо. Ще си ям закуската и няма да ти обръщам внимание.

И двамата се засмяха под мустак.

— Първо — започна Бъд, — много почтено от твоя страна, че остана толкова дълго тук.

— Не бе съвсем трудно — отвърна Кингдън, като хвърли поглед към къщата, после надолу към огромната градина.

— По време на медения месец? Кингдън, още не съм за боклука. Знаеш, че не те исках за зет. Въпреки това винаги си ми харесвал. Притежаваш изключително много смелост, нямам предвид само това, че летиш. Имам предвид и начина, по който си държа затворена устата и защити Лайа. Може би щеше да е много по-лесно да я натопиш. Съжалявам, че дадох ухо на това, което беше писала за теб.

— Остави.

— Искам да се извиня — каза Бъд и се облегна.

— Хванат съм натясно, чичо. — Извинението не бе от голямо значение за Кингдън. Изразът на чичо му го развълнува със своята искреност. — Ето ме тук, в неловка ситуация, аз наистина харесвам тъста си.

— Кингдън, това е чудесно. — След секунда мълчание Бъд посочи към градината. — Виждаш ли онова дърво? Ей там, в средата.

Дървото, единствено сред кактусите, се извисяваше около три метра над тях и беше с абсолютно зелена кора.

— Знаеш ли какво е? — попита Бъд.

Кингдън поклати отрицателно глава.

— Това е паловерде. Зелено дърво на испански език. Почти не са познати като дървесен вид в Лос Анджелис. Тук е имало едно такова дърво и затова старият дон е нарекъл това място на неговото име.

— Не знаех.

— Дървото паловерде е характерно за пустинята. Научило е същите трикове като кактуса, за да оцелява. Паловерде не изразходва влагата, за да произвежда листа. Събира слънчевата светлина в кората. Това го прави яркозелено. През дъждовните сезони обаче паловерде като че ли си спомня, че все пак е дърво, и тогава пуска по няколко нежни листенца. Но щом изсъхне земята, те веднага окапват. Естествено, откакто старият фермер е избрал името на ранчото си, зеленото дърво винаги е било от особено значение за мен. — Бъд го погледна право в очите. — Гарсия не бяха много плодовити. Но сме здрави и жилави хора, Кингдън. А и Ван Влайътови няма защо да хленчат.

Кингдън бавно остави вилицата. Приятният вкус на бъбреците изпълваше устата му. Чичо му говореше за деца. Но как можеше той измежду всичките мъже да препоръчва деца? Или като Теса притежава някакво вътрешно усещане, интуитивна сигурност? Ако е така, защо получи сърдечния удар? Очите на Бъд го гледаха топло. Мистерията си оставаше неразгадана.

— Чичо, както казваш, зеленото дърво няма листа.

— Не падай по гръб, Кингдън. Нали знаеш отношението на Теса към децата. Със сигурност тя ще иска да има поне едно дете.

Кингдън отпи глътка кафе.

— Теса ми каза, че няма да работиш повече при Римини.

— Това са последните ми снимки. Заедно с Текс Аргайл ще купим летището Зефир.

— Добре ли ще изкарвате?

— Туристи за разходка, поща, пътници; Текс ще продължи да се снима. Това е добро летище. Не, не е много доходно.

— А, вие, момчета мислили ли сте да правите самолети? Братята Локхийд имат хубава малка фабрика. Глен Къртис се справя много добре, като произвежда самолети. Разбира се, той се премести на Изток, но е местно момче.

— Добре си се справил с домашното.

— Откровено казано, повече бих се радвал, ако се интересуваше от нефт.

— Аз ли? Чичо, не ме бива за бизнесмен.

— Ако „Паловерде Ойл“ правеше самолети, нямаше да имате грешка.

— Знаеш ли, че си много прав.

— Освен това си в бизнеса с нефта, нищо че не взимаш чековете на 3-те В.

— Той ли ти каза?

— Само веднъж. Много му е мъчно, че не искаш да говориш с него. — Бъд замълча. — Една вражда в семейството е достатъчна.

— Щях да му се обаждам. Ако го видиш преди мен, кажи му, че ще го потърся.

— Добре де, добре — усмихна се Бъд. — Кингдън, винаги мисля за баща ти като за дете, зад което трябва да застана. Когато дойде тук и леем носталгични сълзи в бирата си, хващам се да се безпокоя, че не е на хълма Сигнал, а се размотава. По дяволите, баща ти е цар на идеите, но хич го няма за ежедневната работа. Изобщо не знае по колко варела на ден източва от кладенеца или кой купува суровия нефт. Може да загуби всичко.

— Това би му харесало. Предпочита мечтите пред действителността. Веднъж загубил всичко, ще започне от самото начало. — Кингдън взе вилицата си и пак спомена: — Нали няма да забравиш да му кажеш, че ще му се обадя?

— Разбира се, ще запомня.

— Ами какво ще кажеш за къщата? — попита Кингдън.

— Къща ли?

— Разбрах, че се местим. Следващата крачка не е ли да ни предложиш къща?

— Ти и Теса си имате къща. В Бевърли Хилс.

— Откъде знаеш?

— Не съм толкова глупав, колкото изглеждам — отвърна Бъд. — И сега, защо дойде тази сутрин?

— Мислех си, че няма да й разрешиш да се премести без разправии. Чичо, ти си чудесен човек.

— Аз съм просто едно провинциално момче — закашля се Бъд. — Освен това Амели винаги ме спираше, когато исках да се бъркам в живота на Теса. Все пак мога да кажа на жена ти да стяга багажа.

— С това ще се справя сам.

Размениха усмивки. Кингдън бутна стола си и се изправи. Бъд понечи да стане.

— Радвам се, че имахме възможност да си поговорим — каза той.

— Аз също — отговори Кингдън и въпреки че не се съгласи с нищо и каза твърде малко, той постигна това, което искаше. Постигна мир с чичо си и прости на баща си. Като влезе вътре, го обзе странно спокойствие, като че ли беше взел опиат.