Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Cry Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

ФАРЛИ МОУЪТ

Не плачи, Вълко!

роман

Превели от английски: СОНЯ КЪНЕВА и ПЛАМЕН ТОДОРОВ

първо издание

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник: МАРИЯ ДУХТЕВА

Художествен редактор: ИОВА ЧОЛАКОВА

Технически редактор: ПЕТЪР СТЕФАНОВ

Коректор: АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

953764121 Националност канадска. Код 11 6256-9-81

Издателски номер 387. Дадена за набор октомври 1980 г. Подписана за печат декември 1980 г. Излязла от печат януари 1981 г. Формат 32/84/108. Печатни коли 9,50. Изд. коли 7.98. Усл. изд. коли 8,73. Цена 0,86 лв.

Държавно издателство „ОТЕЧЕСТВО“, бул. „Г. Трайков“ 2а.

Държавен полиграфически комбинат „Д. БЛАГОЕВ“ — София

С/о Jusautor, Sofia

 

Never Cry Wolf

© Farley Mowat 1963, 1973

MCCLELLAND AND STEWART, TORONTO

История

  1. — Добавяне

5.
КОНТАКТ!

Естествено, бях разочарован, че първата ми среща с вълците трябваше да се окаже среща с някакви си кучета, но и това си имаше своите добри страни.

Както се разбра по-късно, младият мъж — собственик на кучетата, бе трапер от смесен ескимоско-бял произход и притежаваше колиба на няколко километра оттам. Тя беше изключително подходяща за мой постоянен лагер. Освен малкото ескимоско племе, сред което бе и майчиното му семейство, живеещо сто километра на север, младежът на име Майк бе единственият обитател от човешки род върху площ близо двадесет хиляди километра. Това бе отлична вест, защото позволяваше проучването на вълците да се проведе невъзпрепятствувано от човешка намеса.

Отначало Майк бе склонен да се отнася към мене с известна сдържаност, да не кажа подозрение. През целия му осемнадесетгодишен живот той не знаеше някога да е кацал самолет в тази част на Пустите земи, изобщо бе виждал само два-три самолета и то прелитащи високо над главата му. Затова му беше трудно да осъзнае факта, че някакъв самолет ни чут, ни видян от него самия; ме е оставил, заедно с огромния куп научна екипировка насред езерото. В началото на нашето познанство беше по-склонен да си обяснява моето присъствие като свръхестествено — от баща си, бял търговец, беше научил за християнството толкова, че да се пази и да бяга от дявола. Затова и не рискуваше. През първите няколко дни не изпускаше из ръце карабината 30/30 и спазваше дистанция, но скоро след като му показах вълчия сок, остави пушката настрани, очевидно решил, че дори и да съм дяволът, съблазните ми са твърде силни, за да им устои.

Вероятно защото не можа да измисли какво да ме прави, Майк още същата нощ ме заведе в колибата. Построена от колове и покрита с разлагащи се еленови кожи, тя едва ли можеше да се нарече дворец, но усетих веднага, че ще послужи за моите научни цели.

Министерството ме бе упълномощило да наема местна помощ, стига разходите по нея да не превишават три долара месечно. Бързо сключих сделката с Майк, като му връчих официална разписка за десет долара срещу тримесечен престой в колибата и услугите му на водач, дясна ръка и момче за всичко. Подозирах, че в светлината на господствуващите тарифи, по които държавните агенции, мисии и търговските компании заплащаха труда на местните ескимоси, това възнаграждение е доста щедро, но също така предчувствувах, че Финансовият отдел ще изтърпи моята екстравагантност, ако вземе предвид обстоятелството, че щом се разтопяха ледовете, без помощта на Майк министерството би изгубило екипировка за близо четири хиляди долара.

От характера на последвалите събития съдя, че сделката с Майк е била твърде едностранна и че той не успя да вникне напълно в задълженията, които произтичаха от нея. Но във всеки случай Майк осигури кучешкия впряг, с чиято помощ успях да пренеса хранителните припаси и екипировката в колибата му.

През следващите няколко дни бях крайно зает с разопаковане на багажа и устройване на полева лаборатория. За тази цел се принудих да узурпирам по-голямата част от ограниченото пространство на малката колиба. Нямах много време да обръщам внимание на Майк, но все пак ми направи впечатление, че изглеждаше съвсем умислен. Той ми се бе сторил обаче неразговорчив по природа — освен по отношение на кучетата си, и не смятах за редно да се натрапвам в личните му работи при толкова кратко познанство. Така че не направих дори опит да разбера каква беда го е сполетяла. Въпреки всичко, от време на време се стараех да го разсея, като му предлагах демонстрации на части от научната ми екипировка.

Тези демонстрации сякаш му вземаха ума, но не довеждаха до желания ефект и не промениха занесения му вид. Стана дори по-лошо. Малко след като му показах цианидните „вълчи клопки“ и му обясних тяхното внезапно и гибелно действие, както и че са почти неоткриваеми, той започна да проявява типични признаци на ненормално поведение. Винаги си носеше дълга пръчка и преди да седне дори на грубата маса за храна, по най-странен начин мушкаше стола, понякога и чинията. Сутрин, преди да се облече, мушкаше също обувките, та и дрехите си.

Друг път, след като демонстрирах четири капана за мишки, с които възнамерявах да събирам дребни бозайници и да ги използувам при идентифицирането на животинските останки във вълчите стомаси, и обясних след това метода за варене на миши скелет, посредством който се подготвят музейните образци, той безмълвно напусна колибата и от този момент отказа да се храни заедно с мен.

Поведението му не ме хвърли в излишни тревоги, защото имах известни познания по психология и разпознах навреме симптомите на затворения характер. Все пак, твърдо реших да изтръгна Майк от самовглъбението му. Една вечер го примамих в ъгъла при полевата лаборатория и гордо му показах моята колекция от лъскави скалпели, резачи за кости, лъжици за бъркане в черепа и разни сложни инструменти, които щях да използувам при аутопсия на вълци, елени и други зверове. Срещнах известни затруднения да обясня на Майк какво значи аутопсия и затова отворих учебника по патология на една разположена на две страници цветна диаграма с разрез на човешки стомах. Тъкмо бях навлязъл с помощта на това нагледно пособие дълбоко в разясняването и усетих, че съм изгубил своята публика. Майк бавно отстъпваше заднешком към вратата, черните му очи с нарастващ ужас се бяха вперили в мен и аз веднага се сетих, че той съвсем погрешно бе изтълкувал казаното от мене. В опита си да го успокоя скочих, но още при самото ми движение той се обърна и ни жив, ни умрял изчезна през вратата.

Видях го чак следващия ден следобед, на връщане от поставянето на миши капани — заварих го да си стяга багажа за продължително пътешествие. С толкова тих глас и така припряно, че едва го разбрах, Майк ми обясни, че го викат спешно в лагера на ескимосите да види болната си майка и вероятно затова щял да отсъствува известно време. После веднага се втурна навън, където го чакаше готов кучешкият впряг и без да каже дума повече замина на север със страхотна скорост.

Съжалявах, че замина, макар от научна гледна точка мисълта, че сега оставах съвсем сам с местните вълци ме удовлетворяваше, но от друга страна тя усилваше атмосферата на „Баскервилското куче“, навявана от безлюдните обветрена земи наоколо. Така също не се бях спрял окончателно върху най-добрия начин за сближаване с вълците и щях да бъда доволен, ако първоначалните формалности около запознанството можех да оставя на Майк. Както и да е, една болна майка имаше предимство дори и пред моите научни потребности — въпреки че и досега не ми е ясно как Майк бе разбрал за болестта на майка си.

Тежкият проблем кой бе най-добрият начин да установя с вълците контакт съвсем се нагорещяваше и затова започнах да съставям програмата на проучването. Педантично до крайност. Само в точка „Полово поведение“ вместих петдесет и една подточки, без изключение изискващи конкретно изследване. До края на седмицата хартията привърши. Време беше да изляза навън и да действувам.

Като новодошъл в Пустите земи се налагаше да се запозная много предпазливо с околността. Затова при първата експедиция се задоволих да направя един кръг в радиус триста метра около колибата.

Експедицията не разкри кой знае какво, освен наличието на четири-петстотин скелета на карибу; изобщо цялата местност изглеждаше застлана с еленови кости. От направената в Чърчил анкета знаех, че ловците не стрелят никога в елени и така единственото, което можех да допусна бе, че всичките тези животни са били изядени от вълци. Това бе отрезвяващо заключение. Ако сметнех, че убиваните елени се разпределяха равномерно по цялата страна, видяната от мене извадка показваше, че само в Киуатин вълците изтребваха годишно близо дванадесет милиона елени.

След тази мрачна обиколка из костницата наоколо минаха три дни, преди да отделя време за следващото пътешествие. При втората експедиция, с карабина и пистолет, се отделих на половин километър, но не видях вълци. За мое учудване обаче, установих, че гъстотата на еленовите останки намаляваше почти в геометрична прогресия спрямо разстоянието от колибата. Печално озадачен от обстоятелството, че както личеше, вълците бяха избрали за най-жестокото си клане място така близо до човешко жилище, реших щом видя Майк, веднага да го разпитам за това, ако разбира се, изобщо го видех отново.

По това време в Пустите земи пролетта изригна с вулканична сила. Снеговете толкова бързо се топяха, че замръзналите реки вече не издържаха стопената вода, която дълбока близо два метра течеше върху леда. Накрая ледът поддаде с гръмотевичен грохот, после се натрупа и скоро реката, до която живеех, заля колибата и донесе натрупалите се по време на дългата зима отпадъци от четиринадесетте ескимоски кучета.

Накрая реката се отприщи и водата спадна, но колибата бе изгубила своя уют — дебелата една педя смет върху пода доста отблъскваше. Реших да опъна палатка на чакълестия хребет над колибата и точно там същата вечер, както напразно се опитвах да заспя, дочух непознати звуци. Седнах изпънат, без да мърдам и напрегнато се вслушвах.

Звуците идваха от срещуположния бряг на реката, от север, и представляваха тайнствена смесица от скимтене, хленчене и слаб вой. Пръстите ми, вкопчили се в карабината, бавно се отпуснаха. Ако все пак има нещо, което учените умеят, то е да се учат от своите грешки. Този път нямаше да се излъжа. Виенето явно идваше от ескимоско куче, вероятно пале, и аз прецених, че това трябва да е някое от кучетата на Майк (той имаше три неотраснали кутрета, още необучени да теглят, които на свобода тичаха след впряга.) Кучето се е изгубило, върнало се е към колибата по следите и сега се молеше някой да дойде и да го приласкае.

Изпитах въодушевление. Щом палето се нуждае от приятел, от другар — ето ме мене! Навлякох бързо дрехите си, изтичах до реката, хвърлих се в кануто и поривисто загребах към далечния бряг.

Кутрето не преставаше за миг своите жални ридания. Тъкмо се канех да му извикам успокояващо и ми дойде на ум, че непознатият човешки глас щеше да го изплаши. Реших вместо това да се промъкна и да издам присъствието си чак когато се намирам достатъчно близо, за да премина към утешителен шепот.

От характера на самите звуци съдех, че палето е само на няколко метра от речния бряг, но продължавах да се провирам през начупените едри овални камъни и чакълести сипеи в мътния полумрак, а звуците долитаха със същата сила, все едно че не се приближавах. Допуснах, че може би кучето отстъпва от страх. В старанието си да не го подплаша съвсем, продължих мълчешком, дори когато хленчещият вой секна и не знаех коя бе правилната посока. Но бях видял, че пред мене се издигаше стръмен чукар и предположих, че ако се изкача на върха щях да огледам по-добре околността и да открия загубеното животно. Щом наближих билото, легнах по корем (прилагах на практика походните умения, усвоени от мен като скаут) и започнах внимателно да се придвижвам сантиметър по сантиметър.

Главата ми бавно се показа иззад скалата — и съзрях моята плячка. Кучето лежеше, очевидно си почиваше от монотонната жална песен, а носът му стърчеше точно на два метра от моя. Безмълвно вперихме поглед един в друг. Не знам какво ставаше в масивния череп на животното, но моята глава преливаше от най-тревожни мисли. Бях се втренчил в кехлибарените очи на едър полярен вълк, който може би тежеше повече от мене и който положително бе по-опитен в техниката на ръкопашния бой, отколкото аз изобщо ще бъда.

Няколко секунди никой от двама ни не помръдна и продължавахме да се хипнотизираме. Първият, който прекъсна заклинанието, бе вълкът. Със скок, който би направил чест на всеки руски танцьор, той изхвърча на височина около метър и се спусна надолу. В учебниците пише, че вълкът развивал скорост до четиридесет километра в час, но този вълк сякащ не тичаше, а летеше ниско във въздуха.

Моято собствена реакция не бе чак толкова драматична, макар че и аз с лекота бих поставил някой и друг рекорд на крос по пресечена местност. Завръщането ми през реката бе така енергично, че изтласках кануто на брега почти в цялата му дължина. После, без да забравям своята лична отговорност за изследователската екипировка, влязох в колибата, барикадирах вратата и без да обръщам внимание на всиящата мръсотия по пода, се настаних възможно най-удобно върху масата, за да прекарам остатъка от тази мимолетна нощ.

Това бе един изтощителен антракт, но можех да се поздравя, че най-после установих — независимо от краткостта, контакт с изследвания вид.