Фарли Моуът
Не плачи, вълко! (22)

19.
ГОЛ СРЕЩУ ВЪЛЦИТЕ

Седмиците, които прекарахме в кръстосване на тундровите равнини, се оказаха истинска идилия. Обикновено времето беше приятно и усещането за свобода, вдъхвано ни от безбрежното пространство, ободряваше почти колкото самия скитнически живот.

Когато стигахме територия на ново вълче семейство, установявахме лагер и изследвахме околността, дотогава, докато опознаехме групата. Въпреки необятната пустота на страната, не изпитахме самота нито за миг, тъй като неизменно с нас бяха елените карибу. Те, заедно със съпровождащите ги ята чайки и гарвани, вливаха живот в пейзажа, който иначе би изглеждал мъртвешки необитаем.

Тази земя принадлежеше на елените, на вълците, на птиците и на по-дребните животни. Ние двамата бяхме само случайни и незначителни натрапници. Човекът никога не е бил владетел на Пустите земи. Дори бившите им собственици — ескимосите — са живеели в хармония с тях. Днес ескимосите от вътрешността почти са изчезнали. Последните остатъци от този народ бяха четиридесетимата от малкото племе на Оотек, направо погълнато от необятния див свят.

Други човешки същества срещнахме само веднъж. Малко след началото на пътешествието ни, една сутрин заобикаляхме някакъв завой на реката и внезапно Оотек вдигна греблото, и се развика.

Отсреща на брега беше опъната ниска широка палатка. При виковете на Оотек от нея се изсипаха двама мъже, една жена и три поотраснали момчета, и се спуснаха към реката да видят как приближаваме.

Пуснахме котва и Оотек ме представи на едно семейство от неговото племе. Целият следобед мина в пиене на чай, приказки, смях, песни и изяждане на цели планини варено еленско месо. Вечерта когато се прибирахме за сън, Оотек ми обясни, че семейството е установило лагера си точно на това място, за да пресреща елените, които пресичат речния брод няколко километра надолу по течението. Въоръжени с къси смъртоносни копия, ескимосите се надявали като гребат в едноместни каяци, да убият в реката толкова охранени животни, че да им стигнат за цяла зима. Самият Оотек гореше от желание да участвува в лова и се надяваше, че няма да се възпротивя, ако поседим няколко дни, и той помогне на приятелите си.

Не възразих, затова на сутринта тримата ескимоси заминаха и ме оставиха на припек във великолепния августовски ден.

Сезонът на насекомите бе отминал. Времето беше горещо, нямаше вятър. Реших да се възползувам от това, като се изкъпя и покажа бледата си кожа малко на слънце. Отдалечих се няколкостотин метра от ескимоския лагер (последният порок на цивилизацията, от които човек се отърсва сред дивата природа, е свенливостта), разсъблякох се, поплувах, после се изкачих на близкия хълм и легнах да правя слънчеви бани.

Подобно на вълците, отвреме навреме вдигах глава и се оглеждах. По обяд видях група вълци да пресичат билото на следващия рид на север.

Вълците бяха три — единият бял, а другите с рядко срещан, почти черен цвят. Животните бяха възрастни, единият от черните беше малко по-дребничък, вероятно женски.

Чудех се какво да направя. Дрехите ми лежаха малко по-нататък на брега. Бях взел със себе си на хълма само гумените ботуши и бинокъла. Ясно беше, че ако отскоча за дрехите, можеше да загубя вълците. А от другата страна, помислих си, кому ли пък са притрябвали дрехи в ден като този? Вълците вече се бяха скрили зад следващия хълм и затова грабнах бинокъла и хукнах след тях.

Местността бе лабиринт от ниски хълмове, разделени с малки долини, покрити като килим от тревисти мочурища, където пасяха движещите се бавно на юг стада карибу. Теренът беше идеален за мене, тъй като ми позволяваше отвисоко да гледам как вълците прекосяват долина подир долина. Само ако някой хълм ги закриеше от погледа ми, трябваше да изтичам след тях до друга височина, без опасност да ме забележат, за да ги гледам как преминават следващата долина.

Запотен от възбуда и напрежение, изкатерих първия рид на север в очакване да видя страшната картина на трите вълка, спускащи се върху нищо неподозиращите долу елени. Но бях смаян от съвършено мирна пасторална гледка, разкрила се пред мен. Виждаха се към петдесет елена, пръснати на групи от три до пет животни, всички увлечени в пасене. Из долината се мотаеха вълците, сякаш за тях елените представляваха не по-голям интерес, отколкото скалите. От своя страна и елените като че ли не забелязваха заплахата. Ако през стадо добитък преминат три познати кучета, навярно щяха да им обърнат толкова внимание, колкото елените на вълците.

Нещо не беше наред в тази сцена. Една вълча глутница бе заобиколена от безброй карибу, всеки вид осъзнаваше напълно присъствието на другия, но въпреки това никой не изглеждаше обезпокоен или дори особено впечатлен.

Наблюдавах недоверчиво как трите вълка преминаха на по-малко от петдесетина метра край чифт легнали на земята преживящи млади елени. Животните обърнаха глави и изгледаха вълците, но нито се повдигнаха, нито пък челюстите им престанаха да дъвчат. Тяхното пренебрежение към вълците ми се стори направо монументално.

Двамата мъжки вълка продължиха своя път между две малки стада пасящи карибу, като ги пренебрегнаха и на свой ред останаха без капка внимание. Моето недоумение нарастна още повече, когато вълците прехвърлиха билото и изчезнаха от другата страна на хълма. Втурнах се подире им, и двете еленчета, така равнодушни към присъствието на вълците, скочиха на крака и ме зяпнаха с израз на диво изумление. Като минах покрай тях, те наведоха глави напред, изпръхтяха недоверчиво, после си плюха на петите и в галоп избягаха от мене, сякаш ги гонеше дяволът. Стори ми се крайно несправедливо да се ужасяват по този начин от мене, а при вълците да си седят преспокойно; утешавах се единствено с мисълта, че причината за паниката им е било най-вече непознатото зрелище на бял, леко порозовял мъж, препускащ лудо през пейзажа само по гумени ботуши и бинокъл.

Прехвърлих хълма и оттатък почти налетях на вълците. Те се бяха събрали на куп и сега имаха някава светска интермедия с много душене и махане на опашки. Хвърлих се на земята зад някакви скали и се притаих. След малко белият вълк тръгна отново, другите го последваха. Те не бързаха и при спускането по склона към долината всеки се отклоняваше ту наляво, ту надясно, спираше да подуши мъхестия гъсталак или да проучи нещо за себе си. Когато стигнаха долината, вълците се наредиха на тридесет метра разстояние един от друг, в този строй се обърнаха и затичаха.

Някаква по-забелжима реакция показваха единствено елените, които пасяха непосредствено пред вълчата редица. Когато вълкът се доближеше на по-малко от петдесет-шестдесет метра, еленът изпръхтяваше, изправяше се и отскачаше встрани. След като пробягваха няколко метра, някои от елените се извъртаха със слаб интерес да видят минаващите вълци, но повечето бързо се връщаха към спокойното си пасене, без дори да погледнат повторно.

За един час ние с вълците изминахме пет-шест километра в непосредствена близост до около четиристотин карибу. Елените реагираха по следния начин: докато вълците спазват благоразумно разстояние — никакво внимание; дойдат ли прекалено наблизо — нормален, обикновен интерес; ако сблъскването изглежда неизбежно — тактиката на отбягване. Без да се разнася шум на копита, без паника.

До едно време срещахме все мъжки карибу, но после все по-често се забелязваха кошути и еленчета. Тогава и вълците промениха поведението си. Един от тях подгони младия, усамотил се на скрито във върбалака карибу, който изскочи пет-шест метра пред преследвача си. Вълкът го изгледа за секунда и след това се спусна подире му. В предчувствие, че най-сетне щях да стана свидетел на убийство, ми се разтуптя сърцето.

Но излезе, че не ми било писано. Вълкът пробяга усърдно петнадесет метра след еленчето, без да спечели осезаема преднина, после внезапно изостави преследването и се върна при приятелите си.

Не вярвах на очите си. Ако вълците заслужаваха поне една десета от своята репутация и слава, същото това еленче би трябвало, и то основателно, да е обречено на гибел. Но през следващия час и трите вълка предприеха поне дванадест отделни атаки срещу еленчета, кошути с еленчета или групи сърни и малки — и неизменно гонитбата се изоставяше тъкмо преди да започне истински.

Отчаях се не на шега. Не бях тичал десет километра, капнал от умора, само за да гледам как ме разиграва вълчата глутница.

Вълците напуснаха и тази долина, като се изнизаха през следващия хълм, след тях продължавах своя бяг и аз, с кръвясали вече очи. Не съм сигурен точно какво си бях наумил, навярно възнамерявах самичък да подгоня някое еленче, само и само да покажа на ония некадърници как стават тези работи. Както и да е, аз прехвърлих хълма тичешком и се озовах право в средата на глутницата.

Вълците бяха спрели сигурно да си поемат дъх и аз долетях сред тях като бомба. Групата експлодира. С максимална бързина всички драснаха в различни посоки — опънали опашки и свили назад уши, зверовете профучаваха между пръснатите стада карибу, най-сетне реагираха и елените, и паническият бяг на уплашени животни, който очаквах целия следобед, се осъществи. Само че, както горчиво съзнавах виновниците не бяха вълците, а аз.

Тогава изоставих всичко и поех към къщи. На няколко километра от лагера обаче видях, че към мене тичат човешки фигури — познах ескимоската с трите деца. Сякаш бяха обезумели. Всичките крещяха нещо, ескимоската размахваше половинметров нож за сняг, а хлапаците — копия и ножове за дране.

Спрях се малко смутен. Едва сега в неудобство забелязах в какъв вид бях. Да оставим, че не бях въоръжен — бях чисто гол. Състоянието ми не позволяваше да отблъсна атаката, която изглеждаше неизбежна, въпреки че нямах най-малката представа какво бе докарало ескимосите до това безумно начинание.

Благоразумието надделя над храбростта ми и така напрегнах изнемощелите си мускули, че със светкавичен спринт се разминах с ескимосите. Но те не отстъпиха и през повечето път до лагера преследването продължи. Там нахлузих панталоните, грабнах карабината и се приготвих скъпо да дам своя живот. За щастие, мъжете с Оотек пристигнаха в момента, когато върху ми се спусна жената с нейния отбор фурии. Битката бе предотвратена.

Малко по-после, когато поутихна врявата, Оотек ми разясни станалото. Едно от децата брало къпини и ме видяло как препускам през хълмищата гол сред вълците. Опулило удивено очи и побягнало да донесе на майка си какво видяло. Тя си помислила, че съм си изгубил ума (според ескимосите, белия човек никога не е много далече от това) и се мъча да нападна вълчата глутница не само с голи ръце, но и с всичко останало голо. Жена с кураж, ескимоската призовала своето потомство, всеки грабнал каквото му попаднало под ръка и хукнали, възможно най-бързо, да ме спасяват.

До края на нашия престой тази добра жена се отнасяше към мене с такава бдителна смесица от безпокойство и недоверие, че безкрайно ми олекна, като й казах сбогом. На всичкото отгоре, когато потеглихме надолу по реката и малкият лагер остана зад нас, Оотек направи един коментар, който съвсем не ме развесели.

— Лошо направи ти, — рече печално той, — дето си свали панталоните. Мисля си, че жената май повече те харесваше с панталони.