Фарли Моуът
Не плачи, вълко! (10)

7.
НАБЛЮДАВАНИЯТ НАБЛЮДАТЕЛ

Липсата на голям интерес към моята особа, демонстрирана от вълка бе достатъчна, за да ме съблазни отново да посетя вълчето леговище следващата сутрин. Този път обаче вместо ловна пушка и брадвичка взех силен далекоглед с триножник за монтиране (носех си пак карабината, пистолета и ловджийския нож).

В приятната слънчева утрин подухваше ветрец и ме бранеше от авангарда на пълчищата комари. Като стигнах до залива със сипея, избрах си една изпъкнала височинка на четиристотин метра от леговището, зад която можех така да поставя далекогледа, че обективът да се подава над скалата, а самият аз да остана скрит. Добрах се до избрания наблюдателен пост чрез съвършени бойни похвати, без да дам никаква възможност на вълците да ме усетят. При това вятърът духаше от тяхната страна и бях напълно убеден, че дори не подозират пристигането ми.

Когато нагласих всичко, фокусирах делекогледа, но за мое огорчение, вълци не видях. Инструментът осигуряваше такова увеличение, че почти различавах отделните песъчинки по сипея, но въпреки това, след като сантиметър по сантиметър претърсих всичко на два километра разстояние от двете страни на леговището, не успях да открия и намек за наличието на вълци наоколо — сега, или когато и да било. По обед вече усещах, че бях развил тежко пренапрежение на очите и още по-мъчително схващане на тялото, затова почти бях готов да заключа, че за жалост хипотезата от предишния ден е излязла погрешна и леговището не е нищо друго, освен случайна дупка в пясъка.

Обезкуражих се; постепенно ме овладяваше мисълта, че всичките ми заплетени изследователски програми и начертани предварително планове, не струваха пукната пара без сериозно съдействие от страна на вълците.

Вероятността вълк да попадне в обсега на моя поглед в тази необятна страна бе нищожна, освен при някое щастлнво стечение на обстоятелствата. А вече бях получил по-големия дял от полагащия ми се късмет. Съзнавах, че ако откритото не излезеше вълче леговище, шансовете ми да намеря истинското сред безличната пустош не надминаваха шансовете да открия диамантено находище.

Мрачно се върнах към безрезултатното наблюдение през далекогледа. Сипеят бе все така пуст. Напеченият пясък излъчваше горещи вълни, които усилваха още по-вече напрежението в очите ми. Към два часа след пладне бях изгубил надежда. Изглеждаше съвсем безмислено повече да се укривам и затова изправих вкочаненото си тяло и се приготвих да облекча естествените си нужди.

Тук трябва да отбележа един известен факт — установено е, че самият процес на разкопчаване прави човека особено чувствителен към възможността да бъде наблюдаван, дори ако е съвсем сам в малка лодка сред океана или в девствена гора. В този критичен момент и най-самоувереният представител на човешкия род, независимо колко е сигурен в своето уединение, не може да се въздържи да не хвърли крадешком един поглед, за да се увери, че никой не го гледа.

Ще ви спестя истината ако кажа, че с огорчение открих, че не бях сам. Точно на двадесет метра зад мене стояха изчезналите вълци.

Изглежда те се чувствуваха доста спокойно и удобно, сякаш бяха стояли зад гърба ми с часове. Видът на големия вълк беше малко отегчен, но погледът на вълчицата се впиваше в мен с израз, който възприех като безсрамно похотливо любопитство.

Човешката психика е наистина удивителна. Вероятно при всички други обстоятелства бих се паникосал и мисля, малцина ще ме укорят. Но обстоятелствата в случая не бяха нормални и аз реагирах с гневно възмущение. Разярен обърнах гръб на наблюдаващите вълци и с разтреперани от яд пръсти бързо се закопчах. Когато си възвърнах поне приличието, ако не и достойнството, се завъртях към ония двамата със злоба, която учуди дори мен самия, и изкрещях: „Къш! Какво толкова си въобразявате? Да ви вземат дяволите, любопитни досадници! Я да се пръждосвате оттука!“

Вълците се слисаха. Спогледаха се в диво изумление и сложиха край на всичко, като изчезнаха по посока на сипея. Назад не погледнаха нито веднъж.

С тяхното заминаване ме обзе ново настроение. Като проумях, че те са стояли дявол знае колко време на не повече от един скок разстояние зад моя незащитен гръб, в душата ми се всели такъв смут, че се наложи да се простя с всякакво намерние за продължаването на прекъснатите от вълците наблюдения.

Събрах си набързо багажа и страдащ от умствена и физическа преумора, тръгнах към колибата.

Вечерта мислите ми бяха съвсем объркани. Да, наистина молитвата ми бе чута — несъмнено вълците засвидетелствуваха сътрудничество и се показаха втори път. Но от друга страна, непрекъснато ме гризеше едно дребнаво, натрапчиво съмнение — кой кого наблюдаваше всъщност. Знаех че, моето изключително преимущество като представител на хомо сапиенс заедно с интензивното ми техническо обучение трябваше да ме поставя по-високо. Но необяснимото подозрение, че тази водеща позиция не беше зачетена и са ме подложили на наблюдение оказваше обезсърчителен ефект върху моето A3.

За да установя превъзходството си веднъж завинаги, реших твърдо още следващата сутрин пак да отида на вълчия сипей и да изследвам предполагаемото леговище. Реших да тръгна с кануто, тъй като реките бяха съвсем чисти и постоянният северен вятър бе издухал навътре обилния крайбрежен лед в езерото.

Пътешествието до залива, който кръстих „Вълчия дом“ беше спокойно и приятно. Пролетната ежегодна миграция на елените карибу от северните гористи местности на Манитоба към далечните равнини на тундрата край езерото Дюба бе започнала. От кануто се виждаха безброй стада да кръстосват във всички посоки торфените блата и вълнообразните хълмове. Когато наближих сипея, не забелязах вълците и предположих, че са отишли да уловят някой елен за обед.

Откарах кануто до брега и натоварен заплашително с фотоапарат, пушка, бинокъл и други съоръжения се изкатерих със значителни усилия по хлъзгавия пясъчен сипей до сенчестото място, в което бе изчезнала по-рано вълчицата. Пътьом установих безпогрешни доказателства, че ако сипеят не беше дом на вълците, то поне бе любимото им място за разходка. Целият беше безразборно поръсен с изпражнения и покрит с вълчи следи, които на много места се сливаха в добре оформени пътеки.

Леговището, разположено в малко дере сред сипея беше така добре прикрито, че щях за малко да го подмина и да не го забележа, ако тънко квичене не привлече вниманието ми. Спрях и се огледах. И там, на не повече от пет метра видях четири малки сиви зверчета, вкопчени в схватка по свободна борба.

В първия миг не можах да схвана, че това са вълчета. Охранените лисичи муцунки с остри изшилени ушички, заоблените кръгли като кратунки телца, късите криви крачета и тънките вирнати опашки, до толкова не съвпадаха с моята представа за вълка, че умът ми отказваше да направи логическа връзка.

Внезапно едно от вълчетата ме подуши. То спря, както се опитваше да отхапе опашката на братчето си и вдигна мътносинкави очи към мене. Явно видяното го заинтригува. Отскубна се от боричкането и като се поклащаше на неустойчивите си крака се затътри към мене, но преди да измине голямо разстояние неочаквано го ухапа бълха, та му се наложи да седне и да се почеше.

В този миг на не повече от петдесетина метра от мене нададе вой с пълно гърло, треперещ от тревога и предупреждение, възрастен вълк.

Идиличната картина избухна в лудо движение.

Вълчетата се превърнаха в сиви светкавици, които потънаха в зеещия тъмен вход на леговището. Аз се завъртях като пумпал, за да се озова лице с лице срещу вълка. Загубих равновесие, подхлъзнах се и полетях по посока към леговището. Забих дулото на карабината дълбоко в писъка в опит да се спра и тя мигновено се заклещи, и едва когато ремъкът я повлече, се хлъзнах надолу. Несръчно се мъчех да измъкна пистолета, но каишите и съоръженията така ме оплитаха, че не успях дори да хвана оръжието в мига, когато върху растящата пясъчна лавина прелетях покрай входа на леговището, през върха на големия рид и надолу по цялата дължина на сипея. По чудо се държах на крака, и то в резултат на свръхчовешка акробатика, при която последователно ту се накланях напред като скиор преди скок, ту се огъвах назад под толкова остър ъгъл, че усещах как гръбначният ми стълб ще се строши с трясък.

Представлението трябва да е било фантастично. Когато се изправих и погледнах назад към сипея, видях три големи вълка, загледали се в мене с израз на огромна наслада, наредени един до друг като зрители в ложата за официални лица.

Ядосах се. Един изследовател рядко се ядосва, но аз не се въздържах. През последните няколко дни моето достойнство бе засегнато жестоко и научната ми закалка не можеше да издържа повече на ударите. С отчаян рев вдигнах карабината, но за щастие тя така се бе задръстила с пясък, че натискането на спусъка не доведе до нищо.

Вълците явно не бяха разтревожени; едва когато ме видяха да подскачам насам-натам и да размахвам безполезната пушка в безпомощна ярост, пращайки проклятия към вирнатите им уши, те се спогледаха подигравателно и тихо се оттеглиха.

Оттеглих се и аз, защото психическото ми състояние не позволяваше да продължа редовни научни наблюдения. Да си кажа право, психическото ми състояние позволяваше само да побягна към колибата на Майк и да потърся утеха за разбитите си нерви и смачкания фасон в дъното на кана вълчи сок.

Същата нощ проведох продължително и оздравително мероприятие с вълчия сок, и щом намаля под лечебното му въздействие болката от духовните ми контузии, направих равносметка на събитията от изминалите няколко дни. Непредотвратимо в моето предубедено съзнание се зараждаше идеята, че вековната общоприета човешка представа за вълка и вълчия нрав е очевидна лъжа. В течение на по-малко от седмица, при три отделни случая, бях оставен изцяло на милостта на тези „свирепи убийци“. Но далече от намерението да ме разкъсат на парчета, те проявиха сдържаност, граничеща с презрение, дори когато нахлух в жилището им и изглеждаше, че представлявах пряка заплаха за малките вълчета.

Всичко това бе очевидно, но кой знае защо, още се съпротивлявах на окончателното развенчаване на мита. Без съмнение част от това съпротивление се дължеше на мисълта, че ако отхвърлех приетите схващания за природата на вълка, щях да извърша предателство спрямо науката, а и подобно признаване на истината щеше да лиши моята научна мисия от ореола на опасностите и големите приключения. Не на последно място се противях и поради собственото си нежелание да приема факта, че са ме поставили в положението на последен глупак и то не моите събратя човеци, а най-обикновени диви зверове.

Въпреки това продължих да упорствувам.

На следващата сутрин, когато изплувах из дълбините на мероприятието с вълчия сок, физически не се чувствувах в добра форма, но духовно бях пречистен и обновен. Преборих се с моите демони и ги победих. Бях решил — от този час влизам във вълчия свят с открито сърце и се научавам да виждам и опознавам вълците не такива, каквито ги мислим, а каквито в действителност са.