Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Cry Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

ФАРЛИ МОУЪТ

Не плачи, Вълко!

роман

Превели от английски: СОНЯ КЪНЕВА и ПЛАМЕН ТОДОРОВ

първо издание

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник: МАРИЯ ДУХТЕВА

Художествен редактор: ИОВА ЧОЛАКОВА

Технически редактор: ПЕТЪР СТЕФАНОВ

Коректор: АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

953764121 Националност канадска. Код 11 6256-9-81

Издателски номер 387. Дадена за набор октомври 1980 г. Подписана за печат декември 1980 г. Излязла от печат януари 1981 г. Формат 32/84/108. Печатни коли 9,50. Изд. коли 7.98. Усл. изд. коли 8,73. Цена 0,86 лв.

Държавно издателство „ОТЕЧЕСТВО“, бул. „Г. Трайков“ 2а.

Държавен полиграфически комбинат „Д. БЛАГОЕВ“ — София

С/о Jusautor, Sofia

 

Never Cry Wolf

© Farley Mowat 1963, 1973

MCCLELLAND AND STEWART, TORONTO

История

  1. — Добавяне

4.
КОГА ВЪЛКЪТ НЕ Е ВЪЛК?

Погледът ми зашари към скованите от студ хълмове със скрити в облаците върхове, към набраздената с вълни от лед повърхност, към самотно разстилащата се гола тундра отвъд долината и в душата ми не остана капка съмнение, че в тази земя вълците сигурно се чувствуват отлично. И наистина, вече усещах безброй вълчи очи да ме изучават със задълбочен теоретически интерес. Разрових планината от оборудване, заредих револвера и седнах да обмисля обстановката.

Тя не изглеждаше много благоприятна. Вярно — очевидно бях проникнал в сърцето на Пустите земи в Киуатин. Бях си установил някаква база, макар местоположението й — върху заледено езеро далече от сушата да беше далече не най-доброто. Засега се бях придържал неотклонно към писмените инструкции, но следващият параграф от заповедта ми за работа безжалостно ме преследваше:

Параграф 3. Раздел В. Точка IV.

Незабавно след установяване на постоянна база да се продължи с кану, използувайки водните площи и да се осъществи широко мащабно проучване на околната среда; това изследване да се проведе с необходимата дълбочина и да се съобрази със статистическите изисквания, да се определи съотношението на площта спрямо броя на канис лупус, и да се установи контакт с проучвания вид.

Имах доброто желание да последвам инструкцията, но ледът под краката ми беше толкова дебел, че подсказваше неизбежно отлагане на пътуването с кану за няколко седмици, ако не и завинаги. А при липсата на алтернативно средство за транспорт изобщо не виждах как ще започна придвижването на цялата планина багаж дори към постоянна база на суха земя. Що се отнася до установяването на контакт с проучвания вид, поне за момента не можеше и дума да става за нещо подобно, освен ако вълците не поемеха инициативата в свои ръце.

Изправен бях пред сериозна дилема. Инструкциите с които разполагах, бяха съставени след обстойна консултация с Метеорологичната служба. Тя беше уверила министерството, че към датата на моето пристигане езерата и реките в Централната част на пустите земи „обикновено“ вече се размръзвали.

През курса по ориентация в Отава разбрах, че не бива никога да се съмняваш в информация, получена от друго министерство. И ако практическата операция, основаваща се на подобна информация тръгне наопаки, без съмнение цялата вина се струпваше на самия практически изследовател.

При дадените обстоятелства ми оставаше да опитам само едно. Въпреки обезкуражителния отговор на първата радиограма до Отава нямах друг избор, освен отново да поискам нови нареждания.

Енергично се залових за работа, разопаковах портативната радиостанция и я поставих на върха на купчината стари кутии. До момента не беше стигнало време предварително да проуча този апарат и като отгърнах ръководството за употреба останах малко неприятно изненадан, защото моделът, с който ме бяха снабдили бе предназначен за горски стражари, и покриваше нормално радиус не по-голям от тридесет километра. Все пак свързах батериите, нагласих антената, завъртях копчето, натиснах бутоните, както се описваше в ръководството — и влязох в ефира.

По причина, известна само на Министерството на транспорта, което регистрира подобни подвижни предаватели, моите позивни бяха „Маргаритката Мей“. През целия следващ час „Маргаритката Мей“ жално огласяше притъмняващите арктически небеса, без да пробуди в отговор дори шепот. Бях почти готов да приема песимистичното твърдение на ръководството и да отпиша опита като безнадежден, когато в постоянния шум и пищене на слушалките долових далечно ехо от човешки глас.

Припряно започнах да настройвам станцията, докато успях да различа бърборене на някакви думи, които след известни усилия можах да определя като испански.

Тъй като съзнавам, че разказът ми за това може да предизвика недоверие у някои читатели, и тъй като ми липсва всякакво радиотехническо образование, не ми остава друго, освен да изложа обяснението, което по-късно даде един експерт, заедно с уверението му, че няма биолог, способен да измисли случилото се. Технически то се обяснява чрез тайнственото явление „вълново прескачане“, дължащо се на взаимодействие на атмосферните условия, при което понякога е възможно (особено на север) предаватели с много малък обхват да се свързват през значителни разстояния. Моят апарат бе надминал себе си. Бях уловил радиопредаванията на един любител от Перу.

Неговият английски беше несъвършен почти колкото моя испански и мина известно време, преди да започнем да се разбираме. Но дори и тогава той изглежда бе убеден, че се обаждам от някъде близо до Огнена земя. Съвсем се разстроих, но най-после перуанецът се съгласи да запише моето съобщение за шефа и да го препрати в Отава. Припомних си неотдавнашното предупреждение и съкратих телеграмата до минималните десет думи. Стигнаха и те, защото десетте думи, разбрани неправилно в Перу, и естествено изопачени докрай от двойния превод, се оказали достатъчни да предизвикат, както научих след много време, истинска криза.

Събщението било предадено не на моето министерство, а на Министерството на външните работи, вероятно защото било изпратено от Южна Америка. Там не могли нищичко да разберат, освен че радиограмата е излъчена вероятно от Огнена земя и изглежда е зашифрована. Спешните разследвания, в които взело участие и Министерството на отбраната, не успели да разгадаят шифъра или да потвърдят съществуването на канадски агент, изпратен в района на нос Хорн.

Загадката получила своето разрешение само по една чиста случайност. Секретар на Външно министерство имал обичая да обядва често с висш служител от моето министерство и няколко седмици по-късно му разказал историята. В разказа споменал случайно, че загадъчната радиограма носела подпис Варли Монфат.

Висшият служител с похвална и твърде изненадваща съобразителност разпознал във вероятния източник на съобщението мен. Обаче това само отприщило нова, още по-тревожна мистерия. Изобщо не се намерил някои, които да признае, че ме е упълномощил да отида в Огнена земя. Като резултат изпратили поредица светкавични послания до мене чрез канадското консулство в Чили, с нареждане незабавно да се явя в Отава.

До мене не достигна нито едно от тях. Между другото, това нямаше как да стане дори ако ги бяха изпращали по пряк път, защото батериите на радиото издържаха едва шест часа, и последната станция, която улових преди да свършат беше Москва, предаваща лека музика.

Но да се върна към разказа си.

Докато си свърших работата с Перу, започна да се сдрачава, и околните хълмове постепенно сякаш ме захлупиха. Не бях забелязал все още признаци за вълци, но вълците, по разбираеми причини, не ми излизаха от ума и когато далече в началото на долината ми се мярна нещо, което се движеше, още повече започнах да мисля за тях.

Напрегнах слух и долових слаб, но наелектризиращ звук — разпознах го веднага, макар че не го бях чувал на живо, а само в няколко ковбойски филма. Грешка нямаше — глутница вълци виеше с пълна сила. Не бях сбъркал и в това, че воят на глутницата се носеше към мене. Изглежда поне един от проблемите ми скоро щеше да се разреши. След малко щях да установя контакт с проучвания вид.

Но решаването на този въпрос моментално ме поставяше пред няколко нови. Сред тях фактът, че в пълнителя на пистолета имах само шест патрона не беше най-маловажният, а да ме убиеха, не можех да се сетя къде съм забутал резервните боеприпаси. Това бе от съществено значение, защото, както ми бе известно от задълбоченото четене на литературата по проблема, броят на вълците в една глутница се движи между четири и четиридесет. А ако съдех по силата на звуците, идващи от приближаващите животни, подозирах, че точно в тази глутница те бяха по-скоро четиристотин.

Арктическата нощ се стовари върху мене, не след дълго същото щяха да направят и вълците. Стана толкова тъмно, че не можех ясно да ги различа, за да преценя техния истински брой, нито да отгатна вероятния им начин на поведение. Ето защо реших да се оттегля под обърнатото кану, за да не се набива веднага на очи присъствието на човешко същество. Възнамерявах впоследствие да внуша на зверовете нетипично за тях поведение.

Един от основните принципи на биологията гласи, че наблюдателят не бива никога да разсейва своето внимание, но съвестта ме кара да си призная, че създалите се обстоятелства затрудняваха чисто научното ми съсредоточаване. Особено се безпокоях за кануто. Страхувах се, че както бе направено от платно върху лек кедров корпус, може да се повреди лесно от по-грубо отношение и в бъдеще щях да остана прикован на едно място. Занимаваше ме още нещо, съвсем необичайно, на което специално трябва да наблегна, макар и само заради това, че то е пример за вечната алогичност на човешкия ум, оставен без нужния контрол на дисциплината: усетих, че изпитвам страстно желание да се превърна в бременна ескимоска.

Вече нямах възможност да виждам какво става и трябваше да разчитам на останалите си сетива. Ушите ми продължаваха да ме информират как глутницата се спуска с пълна скорост, заобикаля купчината екипировка и се втурва право към кануто.

Ужасяващия хор от виещи, лаещи и квичащи животни за малко не ме оглуши; шумът толкова ме обърка, че започнах да халюцинирам — над общата врява ми се причу дебел гърлен рев, почти като човешки глас. Ревът звучеше горе долу като: ПОДЯВОЛИТЕСТИГАПРОКЛЕТИМРЪСНИ КУЧИСИНОВЕ

В този миг последва боричкане, болезнено квичене и — о, чудо! Настана пълна тишина.

Обучаван бях години наред да извеждам от дадени природни явления съответни заключения, но точно тази ситуация надхвърляше моите възможности. Нуждаех се от повече конкретни данни. Затова крайно предпазливо надникнах с едно око през тесния процеп между борда на кануто и леда. Отначало виждах само вълчи лапи — десетки вълчи лапи. Но после погледът ми се прикова към друг чифт крака, един-единствен чифт, който не би могъл да принадлежи на никакъв вълк. Изведнъж изследователскитеми качества се възвърнаха. Повдигнах от единия край кануто, подадох навън глава и се озовах право срещу обърканото и боязливичко лице на млад мъж облечен отгоре до долу в еленови кожи.

Пръснати край него, впили пълни с дълбоко презрение погледи в мене, стояха четиринадесет огромни и страшни ескимоски кучета от неговия впряг. Но от истински вълци нямаше и помен.