Фарли Моуът
Не плачи, вълко! (20)

17.
ГОСТИ ОТ СКРИТАТА ДОЛИНА

До късно през юли продължавах да бдя в палатката, но познанията ми за вълците не се обогатиха съществено. Вълчетата растяха бързо и искаха все повече храна. Джордж, Анджелина и Алберт се принуждаваха да посветят повечето си време и сили на далечен лов из полето. Изхранването на вълчетата ставаше вече изтощително и те прекарваха кратките промеждутъци в леговището предимно в сън. Но все пак, от време на време, успяваха да ме изненадат.

Един ден вълците убиха наблизо елен и този приличен хранителен запас им позволи да отдъхнат. Вечерта изобщо не тръгнаха на лов и останаха да почиват в леговището.

Утрото на разсъмване беше меко и топло, общата атмосфера на доволство и отпуснатост овладя и тримата. Анджелина спокойно се излежаваше на скалите край леговището, а Джордж и Алберт дремеха в пясъчните си постели на билото на сипея. Единственият признак на живот, който някой от тях издаваше, бе лека промяна на позата от време на време, и някой и друг мързелив поглед към полето.

Към пладне Алберт се надигна и се помъкна към залива да пие вода. После един-два часа лови скалпини през куп за грош, и тръгна отново към леглото си. Насред път обаче се наложи да спре и да се облекчи. Изглежда това действие така го изтощи, че той съвсем се отказа да се катери нагоре по билото и се простря на място. Мигновено главата му клюмна и той заспа.

Всичко това не остана незабелязано. Джордж, опрял муцуна на предните лапи, небрежно наблюдаваше как се развива риболовната експедиция. Когато Алберт се строполи на земята и заспа, Джордж стана. Протегна се, дълбоко се прозина и безгрижно ленив, пое клатушкайки се към мястото, където лежеше Алберт. Както се спираше да души шубраците и мишите дупки, и приседна на два пъти да се почеше, имаше вид, че се мотае съвсем безцелно. Но в същото време не изпускаше Алберт от очи. Щом доближи спящия вълк на двадесетина метра, в поведението на Джордж настъпи драматичен обрат.

Той се сниши, притаи се като котка и запълзя към Алберт — както личеше, с напълно сериозни намерения. Аз сграбчих далекогледа в очакване на развръзката. Чудех се каква ли е причината за неочакваното пре-образяване на Джордж. Дали най-сетне съвършената семейна хармония се бе разстроила? Дали Алберт не беше нарушил вълчия кодекс и сега щеше да заплати с кръв своето провинение? Работата вървеше натам.

Безкрайно предпазливо Джордж се плъзгаше все по-близо и по-близо към нищо неподозиращия сънливец. На три метра от Алберт, който продължаваше да бъде безчувствен спрямо околния свят, Джордж сви задни лапи под тялото си и след дълга пауза, достатъчна да изпита докрай насладата от момента, със страхотен рев се хвърли във фантастичен скок.

Ударът на осемдесеткилограмовия вълк сигурно изкара душата на чичо Алберт, но навярно му остана малко въздух н той издаде един съвършено нов звук, непознат в моя каталог вълчи звуци. Неговото остро ръмжене на изненада и ярост много не се различаваше от оня вик, който бихте чули в претъпкания влак на метрото от жена, която някой е ощипал отзад.

Докато Алберт се изправи, Джордж вече бе скочил настрана и побягнал.

Последва, съвсем не на шега, лудо преследване. Джордж прелетя като куршум нагоре по склона, сякаш го гонеха триста дяволи. Алберт го следваше със свирепо неумолима решимост. Двамата препускаха нагоре, надолу, изплъзваха се, и напрягаха сили до краен предел.

Като профучаха край лятното леговище, Анджелина подскочи, озърна се и въодушевено се включи в гонитбата. Съотношението на силите сега стана две към едно срещу Джордж. Вече нямаше как да се измъкне. Оставаше му само да предприеме един скок направо, който го отнесе долу, под хребета, през тресавището, чак до брега на залива.

Близо до брега се издигаше една грамадна разцепена скала. Джордж прелетя през тясната цепнатина и спря така внезапно, че изпод краката му се разхвърчаха камъни и пясък. После се изви рязко около скалата, точно навреме, за да засече Анджелина отстрани. Без колебание той с все сила се блъсна в нея, преобърна я и я запрати няколко метра на другата страна.

Един от преследвачите временно беше обезвреден, но Джордж изгуби преднината си. Преди да успее да се обърне, Алберт вече се бе метнал върху него и двамата се запремятаха, вкопчени един в друг. През това време Анджелина се надигна и се присъедини към боя.

Схватката приключи така неочаквано, както бе започнала. Вълците се пуснаха, отърсиха се, подушиха си носовете, размахаха енергично опашки и затичаха обратно към леговището. По всичко личеше, че и тримата се бяха забавлявали чудесно.

Подобни груби закачки сред вълците бяха рядкост, макар че виждах неведнъж Анджелина да издебва Джордж на връщане от лов, ако го забележи отдалече. Тогава тя се спотайваше и го изчакваше да се изравни с нея, за да се метне отгоре му. Той винаги изглеждаше уплашен, може би престорено, защото сигурно обонятелните му сетива повечето пъти го бяха предупредили за нейната близост. След като преминеше изнената, Анджелина започваше да души своя другар, да го прегръща с предни лапи, да се хвърля пред него с вдигнати задни крака или да се закача като лекичко го блъска с рамене. Всичко това приличаше на малък интимен обред на посрещане.

По време на юлското затишие се случи и друго събитие, което ми даде повод за сериозен размисъл. Сега Анджелина често отиваше на лов с мъжете, но през някои нощи си оставаше в леговището. В една от тези нощи й дойдоха гости.

Отдавна бе минало полунощ и аз дремех в палатката, когато наблизо откъм юг зави вълк. Воят беше особен, приглушен и без вибрации. Сънливо вдигнах бинокъла и се опитах да устновя местоположението на източника. Най-накрая съзрях два непознати вълка, седнали на един нос от моята страна на залива, точно срещу вълчия хребет.

Това откритие напълно ме разбуди, защото бях приел вече, че територията на всяко вълче семейство, е неприкосновена, поне що се отнася до останалите вълци. Знаех, че Анджелина си бе у дома, малко преди това видях че влизаше в дерето, и ми стана страшно любопитно как щеше да приеме нашествието.

Като насочих бинокъла към дола (нощем, в условията на полумрак, които преобладаваха през този сезон, с далекогледа се виждаше по-слабо, отколкото с обикновения бинокъл) Анджелина вече бе излязла и стоеше обърната с лице към пришълците. Силно оживена, тя беше протегнла напред глава, наострила уши и изпънала опашка като сетер.

Няколко минути никой от вълците не помръдна и не отрони звук. След това единият от непознатите отново изпробва същия вероятно уговорен сигнал, който вече бях чул. Анджелина веднага откликна. Размаха бавно опашка и напрегнатият й вид явно се отпусна. После изтича до края на дола и остро излая.

Разбира се, знам, че според книгите вълците (и ескимоските кучета) не лаят, но лаят на Анджелина си беше лай и нищо друго. Щом двата непознати вълка го чуха, незабавно станаха и тръгнаха по брега да заобиколят залива.

Анджелина ги посрещна на около половин километър от леговището. Тя ги изчака да се приближат, застинала като вкаменена. На десетина метра от нея те също спряха. Нищо не можех да чуя, но и трите вълка бавно заклатиха опашки напред назад. След като измина около една минута от това показване на благоразположение, Анджелина пристъпи внимателно и ги подуши.

Очевидно пришълците, независимо кои, бяха добре дошли. След приключването на церемонията по посрещането и трите вълка се отправиха към лятното леговище. Край дола единият от непознатите започна да се боричка с Анджелина и те се заиграха, макар и далече по-предпазливо, отколкото в игрите на Анджелина с Джордж, или на Джордж с Алберт.

През това време вторият непознат спокойно се спусна долу при четирите вълчета.

За съжаление, не успях да видя какво стана там, в дола, но Анджелина положително не бе притеснена, и като свърши приятелската игра, тя също отиде до края на дерето, и загледа надолу, махайки опашка повече от всякога.

Гостите не седяха дълго. След двадесетина минути вълкът от дола излезе, душенето отново се повтори и непознатите поеха обратно пътя, по който бяха дошли. Анджелина ги изпрати донякъде, като се закачаше ту с единия, ту с другия. Едва когато те се отделиха от брега на залива и завиха на запад, тя се върна в къщи.

Разказах какво бях видял на Оотек, но той изобщо не се изненада, намери по-скоро необяснимо моето учудване. В края на краищата, заяви той, хората си гостуват. Тогава какво чудно има в това, че вълците си ходят на гости?

В отговор не можах да кажа нищо.

В разговора се намеси и Майк, който ме запита как са изглеждали непознатите вълци. Постарах се да ги опиша колкото можех по-добре, и той кимна:

— Да. Предполагам, че това са ония от Скритата долина. Тя се намира на пет-шест километра оттук на юг. Виждал съм ги много пъти. Две женски, един вълк и вълчета. Мисля, че едната е майка на вълчицата, на която ти викаш Анджелина, а другата май й е сестра. Есен те всичките се събират с твоите вълци и тръгват заедно на юг.

Няколко минути обмислях мълчаливо новите сведе-дения. След това попитах:

— Щом само едната от двете вълчици има мъж, другата трябва да е останала стара мома. Как мислиш, коя е точно тя, а?

Майк ме изгледа сериозно и продължително, и каза:

— Слушай, не ти ли е време да напуснеш тая страна и да си вървиш у дома? Май вече прекалено дълго седиш тука!