Фарли Моуът
Не плачи, вълко! (11)

8.
ОГРАЖДАНЕ НА ВЛАДЕНИЯТА

През следващите няколко седмици започнах на дело да осъществявам решението си с онази последователност, която винаги ме е отличавала. Преселих се при вълците окончателно. Най-напред си построих близо до тях собствено леговище, но все пак на подходящо разстояние, за да не смутя особено спокойното им ежедневие. В края на краищата, аз бях външното лице, при това не приличах на вълк, затова не смятах прибързано да отида твърде далече.

Напуснах колибата на Майк (с голямо облекчение, защото със затоплянето на времето се затопляше и миризмата), взех една малка палатка и я опънах на брега точно срещу сипея в леговището. Ограничих съоръженията до елементарния минимум — примус, тенджера, чайник и спален чувал. Не взех никакво оръжие, макар че в някои моменти съжалявах тайно за този пропуск. На входа на палатката закрепих големия далекоглед по такъв начин, че можех денонощно да наблюдавам леговището, без дори да излизам от спалния чувал.

През първите няколко дни от престоя ми при вълците, с изключение на неизбежните кратки излизания навън, които винаги предприемах, ако не се виждаха вълци, си оставах в палатката. Не исках още да се представям, за да дам на животните възможност да привикнат с палатката и я приемат просто за още едно хълмче по твърде хълмистия терен. По-късно, когато броят на комарите достигна пълния си разцвет, седях в палатката непрекъснато, освен ако не духаше силен вятър, защото в Арктика най-кръвожданите зверове са не вълците, а ненаситните комари.

Всичките ми предпазни мерки да не обезпокоявам вълците се оказаха излишни. Цяла седмица ми беше нужна, за да разбера колко струват, но те изглежда бяха разбрали колко струвам аз още при първата ни среща. И макар, на глед в преценката им за мене да нямаше нищо презрително, те успяваха да пренебрегнат присъствието и дори самото ми съществуване с почти безгрижна последователност.

По една случайност бях опънал палатката на десетина метра от една главна пътека, която вълците използуваха на отиване или връщане от западните им ловни райони. Само няколко часа след като се установих, един от вълците се върна от път и откри и мене, и палатката. Привършил своята трудна нощна работа, той беше явно уморен и с нетърпение се прибираше у дома да си легне. Вълкът се появи на петдесетина метра отляво зад малко възвишение с наведена глава, притворени очи и угрижен вид. Много различен от образа на зорко дебнещия опасен звяр в романите, този вълк бе така потънал в мислите си, че продължи да върви докато стигна на по-малко от 15 метра от мене. Може би щеще да отмине палатката, без да я забележи изобщо, ако не бях ударил чайника с лакът и не бе последвало ечащо дрънчене. Вълкът изправи глава, отвори широко очи, но нито спря, нито промени вървежа си. Удостои ме само мимоходом с един бегъл поглед с крайчеца на окото и продължи пътя си.

Вярно е, че исках да остана незабелязан, обаче това пълно пренебрежение ме засегна.

Независимо от тази случка през следващите две седмици един или повече вълци използуваха почти всяка нощ пътеката край палатката, но изобщо не проявиха към мен и най-малък интерес, с изключение на един паметен случай.

По това време вече бях научил много за съседите си вълци и един от установените факти бе, че те не са скитническо племе, както се смята, а водят уседнал живот и притежават огромни постоянни владения с твърдо определени граници.

Територията-собственост на моето вълче семейство, заемаше повече от сто и седемдесет квадратни километра и от едната страна граничеше с реката, но в другите посоки не се ограничаваше от географски белези. И все пак, съществуваха граници, ясно обозначени по вълчия обичай.

Всеки, който е наблюдавал кучето да обикаля своя район и да оставя на подходящи места личния си белег, вече се е досетил как вълците обозначаваха своята собственост. Приблизително един път в седмицата родът правеше обиколка на семейните земи и опресняваше граничните знаци — нещо като заграждане на ловна зона. Може би това грижливо отношение към правото на собственост се дължеше на присъствието на други две вълчи семейства, чиито земи опираха в нашите, макар че не забелязвах никога между собствениците на владенията признаци за неразбирателство и пререкания. Затова предполагам, че ограждането бе по-скоро ритуална дейност.

И така, щом установих развитото у вълците силно чувство за право на собственост, намислих да се възползувам от това сведение и да принудя зверовете поне да признаят, че съществувам. Една вечер, след като те се отправиха на обичайния си нощен лов, поставих своя претендиращ за собственост знак като оградих близо дванадесет декара земя включително и сто метра от вълчата пътека с палатката в средата.

Маркирането на владението излезе значително по-трудно, отколкото предполагах. За да се осигуря, че няма да пренебрегват моите белези, чувствувах се задължен да сложа собственически знак през интервал от пет метра върху камъни лишеи и всякаква друга растителност по периферията на моя учаетък. Това изискваше чести връщания до палатката за поемане на обилни количества чай и ми отне почти цялата нощ. Но задачата беше изпълнена преди зазоряването да доведе вълците в къщи и леко уморен, аз се оттеглих, за да наблюдавам резултатите.

Не стана нужда дълго да чакам. Както отбелязах в моя дневник в осем часа и четиринадесет минути зад билото се появи водачът на рода, който подтичваше с обичайния си умислен вид към къщи. Както обикновено, той не удостои палатката с поглед, но щом доближи мястото, където линията на моето владение пресичаше пътеката, внезапно спря, сякаш се блъсна в невидима стена. Намираше се само на петдесет метра от мене и през далекогледа виждах ясно физиономията му.

Изразът на умора бе изчезнал и на негово място сега се бе появил недоумяващ поглед. Вълкът предпазливо издаде нос и подуши един маркиран от мене храст. Изглежда не разбираше какво бе това, и какво трябваше да стори. След минута на пълна нерешителност той се отдръпна няколко метра и седна. Накрая отправи най-сетне поглед право към палатката и към мен. Това беше дълъг, замислен и изпълнен с разсъждение поглед.

Постигнах целта си — накарах поне един от вълците да разбере, че съществувам, но сега пък започнах да се чудя дали в своето невежество не бях престъпил някой незнаен и изключително важен вълчи закон и дали нямаше да заплатя за тази дързост. Погледът ставаше все по-замислен и по-внимателен, и аз усетих, че съжалявам за липсата на оръжие.

Определено започнах да се тревожа все повече и повече, тъй като не обичам да участвувам в състезания по хипноза, а в случая бях изправен пред специалист, чиито жълт взор сякаш ставаше още по-злокобен при моя опит да го надгледам.

Положението беше неудържимо. Помъчих се да изляза от безизходицата, като се изкашлях високо и обърнах гръб на вълка (за една десета от секундата), за да му дам да разбере, възможно най-ясно, че намирам неговото прододължитело изпитателно взиране неучтиво, ако не и обидно.

Изглежда, той схвана намека. Стана, още веднъж подуши моя знак и сякаш тогава реши. Живо, с делови вид вълкът престана да се занимава с мене и захвана една систематична обиколка на района, ограден като мое владение. Стигнеше ли до граничен знак, той го подушваше веднъж-дваж и после поставяше внимателно от външната страна на всеки куп камъни или трева своя знак. Докато го наблюдавах, забелязах къде бях направил грешка поради невежеството си. Вълкът оставяше знаците си толкова икономично, че маркира целият кръг без да зареди дори веднъж, по един и същи начин, и успя да свърши всичко с един резервоар.

Задачата беше изпълнена — за не повече от петнадесет минути. Той се върна обратно на пътеката — там, където тя излизаше извън зоната на владението ми, и забърза към къщи като остави достатъчно храна за размислите ми.