Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Cry Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

ФАРЛИ МОУЪТ

Не плачи, Вълко!

роман

Превели от английски: СОНЯ КЪНЕВА и ПЛАМЕН ТОДОРОВ

първо издание

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник: МАРИЯ ДУХТЕВА

Художествен редактор: ИОВА ЧОЛАКОВА

Технически редактор: ПЕТЪР СТЕФАНОВ

Коректор: АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

953764121 Националност канадска. Код 11 6256-9-81

Издателски номер 387. Дадена за набор октомври 1980 г. Подписана за печат декември 1980 г. Излязла от печат януари 1981 г. Формат 32/84/108. Печатни коли 9,50. Изд. коли 7.98. Усл. изд. коли 8,73. Цена 0,86 лв.

Държавно издателство „ОТЕЧЕСТВО“, бул. „Г. Трайков“ 2а.

Държавен полиграфически комбинат „Д. БЛАГОЕВ“ — София

С/о Jusautor, Sofia

 

Never Cry Wolf

© Farley Mowat 1963, 1973

MCCLELLAND AND STEWART, TORONTO

История

  1. — Добавяне

2.
ВЪЛЧИЯТ СОК

В двумоторния транспортен самолет на въздушните сили можеха да се поберат тридесет пътника, но когато цялата ми „десидерата“ бе натоварена на борда, едва остана място за екипажа и за мене. По лицето на пилота — симпатичен лейтенант със засукани мустачки, който наблюдаваше товаренето на багажа, бе изписано искрено объркване. Неговата единствена информация за мене бе, че съм някакъв държавен служител, изпратен в Арктика със специална мисия. Изразът му стана още по-недоумяващ, когато натикахме три големи денка тракащи вълчи капани в кабината, последвани от средната секция на сглобяемо кану, което приличаше на вана без краища. Вярно на своите традиции, Министерството бе изпратило носа и кърмата на кануто на друг биолог, изучаващ в южната пустиня на Саскачеуан гърмящите змии.

След това идваше ред на моето въоръжение. То се състоеше от две карабини, пистолет с кобур и патронташ, две ловни пушки, сандък гранати със сълзлив газ — предполагаше се, че с тяхна помощ ще убедя твърдоглавите вълци да напуснат леговищата си, за да ги застрелям. Имаше и два големи генератора за дим с ярък надпис „опасност“, предназначени за сигнализиране на самолетите, ако се загубех, или може би в случай, че ме обкръжаха вълците. Моят арсенал се допълваше от сандък с „вълчи клопки“ — дяволски съоръжения, които изстрелваха заряд калиев цианид в муцуната на всяко любопитно животно.

Следваше научната ми екипировка. Тя включваше два двадесетлитрови бидона и при техния вид веждите на пилота отскочиха чак до шапката му. Върху бидоните се четеше надпис: „стопроцентов житен спирт за запазване на вътрешностите на образците“.

На свой ред идваха палатки, лагерни печки, спални чували и седем брадви (до ден днешен не знам защо точно седем, след като в безлесната земя, където заминавах, нямаше и едно дръвче, и една брадва би била предостатъчна), ски, обувки за сняг, кучешки нашийници, радиопредавател и безброй кутии и пакети, съдържанието на които за мене бе така загадъчно, както и за пилота.

Когато всичко бе натоварено и здраво завързано, помощник пилотът и аз пропълзяхме над купчината съоръжения, и се вмъкнахме в кабината. Пилотът, грижливо обучен по правилата на военната сигурност, овладяваше неудържимото си любопитство за същността и целта на моята странна експедиция. Задоволи се само с мрачната забележка, че се съмнява дали старата щайга би излетяла с такъв товар на борда. Тайно в душата си се съмнявах и аз, но макар и с трещене и сърдито бучене, самолетът успя да се издигне.

Полетът на север бе дълъг и спокоен, единственото премеждие бе, че над залива Джеймз изгасна единият мотор а се наложи да довършим нашето пътешествие на височина 150 метра при гъста мъгла. Тази незначителна пречка временно отклони вниманието на пилота от въпроса кой и какъв бях аз; но щом веднъж се приземихме в Чърчил, той не можеше да сдържи любопитството си повече.

— Знам, че не е моя работа — започна извинително той по пътя към хангарите, — но за бога, приятел, какво се готви?

— А-а-а, отвърнах аз весело — отивам да изкарам година-две при една вълча глутница. Това е всичко.

Лицето на пилота доби израза на малчуган, основателно смъмрен за непослушанието си.

— Извинявай — разкаяно промърмори той. — Знаех си, че не бива да питам.

Пилотът не бе единственият любопитен. В Чърчил, когато се мъчех да уредя частен самолет, който да ме откара към вътрешността, невинното обяснение на моята цел, както и искреното признание, че нямам и най-малката представа точно къде искам да ме оставят в почти непознатата пустош, предизвикваше или враждебни недоверчиви погледи, или съзаклятнически намигвания. Както и да е, съзнателно не се и опитвах да бъда уклончив, стараех се единствено да следвам оперативните нареждания, връчени ми в Отава:

Параграф 3. Раздел 2. Точка 3.

Веднага след като пристигнете в Чърчил трябва да наемете въздушен транспорт, за да ви откара на необходимото разстояние в подходяща посока. Hα място с подходящо вълче население и изобщо с оптимални условия за по-нататъшните Ви действия ще установите база.

На тази инструкция, въпреки нейния твърд тон, липсваше конкретна насоченост. Предполагам, затова съвсем естествено половината от населението на Чърчил заключи, че аз бях член на първокласна банда крадци на златна руда, опитващ се да установи контакт със своите съдружници. Другата половина ме смяташе за златотърсач, който знае тайна мина някъде в обширната вътрешност на Пустите земи. По-късно и двете хипотези бяха отхвърлени в полза на нова, значително по-пикантна. Когато отново се върнах в Чърчил след многомесечно отсъствие, узнах случайно, че целта на „истинската“ ми мисия станала обществено достояние: разбрах, че фактически съм бил прекарал изминалите месеци на плаващ леден блок около Северния полюс и съм следял действията на група руснаци, които се носели на техен леден блок. А двата бидона чист спирт били пълни с водка, с която трябвало да развържа езиците на „коварните“ руснаци и да изкопча най-скритите им тайни.

Когато тази история се разчу, аз се превърнах едва ли не в герой. Но при първоначалното ми пристигане, когато обикалях из пустите заснежени улици на Чърчил и търсех пилот, за да отлетя в неизвестна посока, още не бях постигнал статута на герой и повечето хора, които срещах, се оказаха несговорчиви.

С известно закъснение открих пилота на един допотопен полярен Феарчайлд.[1]

Той изкарваше своето рисковано препитание като превозваше траперите от Пустите земи до далечните им колиби. Като изложих пред него своя проблем, той се вбеси.

— Я не се занасяй! — викна ми той. — Само малоумен може да наема самолет, без да знае за къде. И само малоумен може да се надява някой да повярва на тия приказки за вълчи глутници. Иди да си търсиш друг глупак, разбра ли? Аз си имам достатъчно работа, за да се занимавам с щуротии!

Случи се така, че по това време в колибите на мрачния Чърчил нямаше други „глупаци“. А малко преди да пристигна, са били трима. Първият обаче объркал нещо изчисленията над Хъдсъновия залив при опит да кацне върху леден блок, за да убие някаква полярна мечка — в резултат оцеляла само мечката. Вторият се намирал далеко в Уинипег, където се опитвал да изтегли заем, за да си купи нов самолет, след като крилото на предишния се счупило при излитане. И третият, естествено, беше точно прекалено заетият, който не се занимаваше с „щуротии“.

Вече стана съвсем невъзможно да се придържам към първоначалните нареждания и предприех онова, което ми се стори най-благоразумно — телеграфирах за нови инструкции в Отава. Отговорът дойде почти навреме — след шест дни:

НЕ РАЗБИРАМ ВАШИТЕ ЗАТРУДНЕНИЯ ТЧК ИНСТРУКЦИИТЕ СА СЪВЪРШЕНО ЯСНИ ТЧК АКО ВНИМАТЕЛНО СЕ СЛЕДВАТ НЕ БИХА СЕ ПОЯВИЛИ НИКАКВИ ТРУДНОСТИ ТЧК ВИЕ СТЕ ИНСТРУКТИРАН ЧЕ КОГАТО ИЗПРАЩАТЕ ДО МИНИ-СТЕРСТВОТО РАДИОГРАМИ ТРЯБВА ДА СЕ ОГРАНИЧАВАТЕ ДО НЕЩА ОТ КРАЙНА ВАЖНОСТ И ПРИ НИКАКВИ ОБСТОЯТЕЛСТВА ПОВТАРЯМ ПРИ НИКАКВИ ОБСТОЯТЕЛСТВА ТЕЗИ СЪОБЩЕНИЯ НЕ БИВА ДА НАДВИШАВАТ ДЕСЕТ ДУМИ ТЧК. МЕЖДУВРМЕННО ОЧАКВАМЕ ДОКЛАД ЗА НАПРЕДЪКА НА ВАШАТА РАБОТА В СРОК ДО ДВЕ СЕДМИЦИ ПРЕДПОЛАГАМЕ ЧЕ ДО ТОГАВА ЩЕ СТЕ УСТАНОВИЛИ БЛИЗЪК КОНТАКТ С КАНИС ЛУПУС ТЧК РАДИОГРАМИТЕ ЗА СМЕТКА НА МИНИСТЕРСТВОТО ДА СЕ ОГРАНИЧАТ ДО ДЕСЕТ ДУМИ И ДА СЕ ОТНАСЯТ САМО ЗА НАЙ-ВАЖНИ НЕЩА И ДА БЪДАТ КОЛКОТО Е ВЪЗМОЖНО ПО КРАТКИ ТЧК КАКВО ИСКАТЕ ДА КАЖЕТЕ С ТОВА ЧЕ ИМАТЕ САМО ПОЛОВИН КАНУ ТЧК СТОЙНОСТТА НА ВАШАТА РАДИОГРАМА Е УДЪРЖАНА ОТ ЗАПЛАТАТА ВИ

НАЧАЛНИК ДИВИЗИЯ КОНТРОЛ НА ХИЩНИЦИ

Не ми оставаше друго освен да чакам проблематичното завръщане на пилота, отлетял за Уинипег. Отседнал бях в местния хотел — един скърцащ стар хамбар. Във ветровитите дни през неговите напукани стени се навяваше, въртеше и натрупваше пухкав сняг. А други дни Чърчил не познаваше.

Но въпреки всичко, аз не мързелувах. По това време Чърчил бе пълен с мисионери, проститутки, конни полицаи, преносвачи на ром, трапери, контрабандисти и обикновени търговци на кожи, и други интересни екземпляри — а както излезе, всички те без изключение бяха специалисти по вълци. Един по един ги намирах, разпитвах ги и си записвах прилежно всичко, което можеха да ми кажат. От тези източници получих поразителна информация, в по-голямата си част изобщо неотразявана в научната литература до този момент. Според създалото се за вълците обществено мнение, в Арктика те разкъсват ежегодно няколкостотин души, но аз научих, че се въздържали винаги да нападат бременни ескимоски. (Мисионерът — източник на тези забележителни сведения, бе убеден, че вълчата антипатия към бременната плът стимулира високата раждаемост сред ескимосите, а от своя страна това води до един печален интерес към размножителните, вместо към духовните дела). Осведомиха ме също, че на всеки четири години вълците се разболявали от някаква странна болест и това е направо амброзия. Предвидливо добавих петнадесет каси еленова бира към „десидерата“. После закупих двадесетина литра течен формалин — всеки собственик на погребално бюро би потвърдил, че за запазване на мъртва животинска тъкан той не отстъпва с нищо на житния спирт.

Бележки

[1] американска марка самолет (англ. б. пр.)