Фарли Моуът
Не плачи, вълко! (18)

15.
ЧИЧО АЛБЕРТ СЕ ВЛЮБВА

Новото разположение на лятното леговище от вълча гледна точка беше идеално, но не и от моя. През разхвърляните в безпорядък валчести камънаци виждах трудно какво става. На това отгоре елените от север се връщаха един по един насам и ловните наслади бяха омаяли трите вълка. Те още прекарваха по-голямата част от дните в леговището или близо до него, но след нощните пътешествия умората им беше толкова голяма, че само спяха.

Усетих как постепенно времето започна да ми дотежава, но чичо Алберт ме избави от скуката — влюби се.

Малко след пристигането ми, когато първоначално напусна колибата, Майк подбра всичките си кучета. Не че не можеше да им се довери в съседство с моята внушителна колекция скалпели, както подозирах, а защото, при липсата на карибу нямаше храна за кучетата. Неговият впряг бе останал в ескимоските селища из летните райони на еленовите стада през целия юни. Сега дивечът идваше на юг и ескимосите доведоха със себе си и кучетата.

Впрягът на Майк бе от внушителни зверове, местна порода. Обратно на още един ширещ се мит, ескимоските кучета съвсем не са полуопитомени вълци, въпреки че е възможно наистина двата вида да водят родословието си от едни и същи прадеди. На ръст по-дребни от вълците, истинските ескимоски кучета са много по-яко сложени, с широк гръден кош, по-къс врат и рунтави опашки, извити над задниците им като пера върху рицарски шлем. Те не приличат на вълците и в други отношения. Ескимоските кучки, за разлика от своите диви роднини, се разгонват по всяко време на годината, с някакво игриво пренебрежение към сезоните.

Точно когато впрягът на Майк се завърна в колибата, една от кучките се бе разгонила. Скоро именно тази кучка, пламенна по природа и склонна към влюбчивост, предизвика сред впряга безподобна олелия, и причини на Майк безкрайни главоболия. Той ми се оплакваше една вечер и точно тогава ми дойде вдъхновение.

Моето проучване на вълците не бе открило още абсолютно нищо за интимния им живот, поради техните целомъдрени навици. Не ми оставаше друг шанс да запълня тази жизнено важна празнота в познанията си, освен да тръгна с тях през март в краткия им любовен период, когато щяха да скитат на воля след еленовите стада.

От разказите на Майк и Оотек знаех, че вълците не били противници на смесването между расите. При подходяща възможност те дори се чифтосвали с кучета или обратно. Това не се случвало доста често, но се случвало.

Споделих с Майк моето хрумване, и за радост, той се съгласи, дори изглеждаше много доволен. Както по-късно се разбра, отдавна му се искало да види що за впрегатен пес ще излезе от кръстоската между ескимоско куче и вълк.

Следващата задача беше да организирам експеримента така, че да извлека максимална полза за изследването. Реших, че най-добре ще е да го проведем на етапи. При първия етап щяхме да закараме кучката Коа на разходка около моя нов наблюдателен пост — по този начин щяхме да направим нейното съществуване и сегашното състояние достояние на вълците.

Коа бе повече от предразположена. Когато пресичахме една вълча пътека тя дотам се ентусиазира, че едва удържах нейната пламенност с помощта на тежка верига. Тя ме теглеше след себе си, хвърляше се надолу по пътеката и без да въздържа предчувствията си, душеше всяка следа.

Големи мъки бяха докато я довлякох обратно до колибата. Там отново я вързахме здраво на синджира, на което тя отвърна с непрестанен вой, в който цялата следваща нощ изливаше своето безсилие.

А може би този вой не е бил единствено резултат на безсилие, защото сутринта, щом се събудих Оотек ме уведоми, че сме имали гостенин. Да, вярно, върху мокрия пясък на речния бряг, на стотина метра от кучетата, ясно личаха стъпките на едър вълк. Сигурно само присъствието на ревнивите песове бе предотвратило завършването на любовния роман още същата нощ.

Не бях подготвен за толкова бързи резултати, макар че трябваше да предвидя как още вечерта или Джордж, или Алберт, несъмнено, щяха да попаднат на някое от прелъстително ароматизираните любовни писма на Коа. Налагаше се да побързам и да приведа в изпълнение втория етап от плана. Заедно с Оотек се отправихме към палатката-наблюдателница. На сто метра от нея по посока на леговището, между две скали, на разстояние петдесет крачки, опънахме една дълга тежка тел. Следващата сутрин доведохме тук Коа (по-точно Коа ни доведе). Успяхме с една скоба да закрепим нейната верига за телта, въпреки решителните й опити да се отскубне и да тръгне самичка да си търси вълк. По този начин тя запазваше значителна свобода на движенията, а ние можехме с карабинен изстрел да контролираме събитията от палатката, при условие, че нещата тръгнеха зле. За голямо мое учудване, тя веднага се намести на замята и спа през почти целия следобед. Около леговището не се мяркаше никакъв вълк, от време на време зървахме само вълчетата, които топуркаха из тревистото парче земя, скачаха и се хвърляха по мишките.

Неочаквано, към 8 часа и 30 минути, се разнесе предловната песен на вълците, макар че те не се виждаха зад скалистото било от южната страна на леговището.

Едва прозвучаха първите гласове и Коа скочи, за да се включи с вой в хора. И само с какъв вой! Доколкото ми е известно в моите жили не тече капка кучешка или вълча кръв, но в самодивската песен на Коа имаше нещо така прелъстително, че тя ме накара да си припомня с копнеж други дни и други радости.

Вълците, извън всякакво съмнение, бяха разбрали същината на нейния вопъл. Песента им секна по средата, след миг и тримата подадоха глави иззад ръба на скалата. Оттам въпреки половин километровото разстояние Коа се виждаше ясно. След минутно колебание двамата — Джордж и Чичо Алберт — се втурнаха в галоп към нея.

Джордж не стигна много надалеч. Анджелина го догони, преди да е изминал петнадесетина метра. Не мога да се закълна, но мисля, че ясно видях как тя му подложи крак и го препъна. Както и да е, той се просна върху торфения мъх и когато се надигна, интересът му към Коа сякаш се бе изпарил съвсем. За да съм справедлив към него, не вярвам този интерес да е имал сексуално естество — по-скоро Джордж бе поел инициативата в издирването на един странен нашественик в своите владения. Така или иначе, двамата с Анджелина се оттеглиха в лятното леговище, легнаха там заедно на края на пролома да гледат какво ще последва, и оставиха на чичо Алберт да се справи с положението, както намери за уместно.

Нямам представа колко време чичо Алберт е бил обречен на безбрачие, но явно е било твърде дълго. Докато стигне вързаната Коа, той набра такава скорост, че я подмина. В един критичен миг си помислих, че ни е сметнал за нейни поклонници, които му съперничат и ще връхлети направо в палатката, за да се разправи с нас. Но той зави по някакъв начин и забави своя див устрем. Тогава, вече на десетина крачки от Коа, която го очакваше в състояние, предвкусващо екстаз, поведението на Албер внезапно се промени. Изведнъж той се закова на място, наведе голямата си глава и се превърна в истински палячо.

Спектакълът ни накара направо да се засрамим. Алберт сви назад уши така, че се изравниха с широкия му череп и по детски се заклати напред назад. Заедно с това бърчеше устни в ужасни гримаси, сигурно предназначени да покажат безумна любов, но на мене повече ми приличаха на признак на старческо умопомрачение. При това той заскимтя с такъв умилкващ се фалцет, който би бил противен дори ако идваше от гърлото на китайски мопс.

Неговото удивително поведение постави Коа на тясно. Очевидно тя не бе ухажвана по-рано по подобен необикновен начин и не знаеше какво да стори. С полуръмжене се отдръпна от Алберт, колкото й позволяваше веригата.

Това доведе Алберт до безумно унижение. С корем, опрян в земята, той раболепно запълзя към нея, а гримасата му се разтегна до израз на чиста идиотия …

Аз вече започнах да споделям безпокойството на Коа. С мисълта, че този вълк напълно е обезумял, посегнах към карабината да отърва Коа, но Оотек ми попречи. Той се смееше и този откровено непристоен смях успя да ми внуши, че няма място за тревога. От вълча гледна точка нещата се развиваха съвършено нормално.

В този миг Алберт със зашеметяваща бързина превключи скорстите. Като скочи светкавично на крака, той изведнъж се превърна в самецът-господар. Гривата му се разпери и заприлича на огромен сребърен ореол, обрамчил лицето му. Тялото му се изпъна като излято от бяла стомана. Опашката му се вирна и се изви нагоре като на истинско ескимоско псе. След това, изящно, стъпка по стъпка, той започна да запълва пропуските.

Коа вече не се двоумеше. Това тя можеше да разбере. Доста престорено обърна гръб на вълка, и когато той протегна дълъг нос, за да й предложи първата си ласка, тя като пумпал се завъртя, и свенливо го захапа за рамото.

Моите записки върху по-нататъшната част от този случай са съвсем подробни. Опасявам се обаче, че те са прекалено технически и претоварени с научна терминология, за да им бъде отредено място в тази книга. Ето защо ще се задоволя да резюмирам всичко последвало със забележката, че Алберт положително знаеше как се прави любов.

Моето научно любопитство бе задоволено, но не стана същото със страстта на чичо Алберт. Положението се оказа крайно напрегнато. Изчакахме с всичкото търпение, което събрахме, цели два часа, но Алберт не даде и намек, че мисли да се отдели някога от своята нова любов. Ние с Оотек искахме да се прибираме към колибата с Коа и не можехме да чакаме до безкрайност. Накрая, в изблик на отчаяние, тръгнахме направо срещу влюбената двойка.

Алберт не помръдна, или по-скоро изобщо не ни забеляза. След това доближихме на не повече от петнадесет метра от влюбените, но тъй като Алберт не даваше признаци, че възнамерява да се отдръпне, дори Оотек изглеждаше малко несигурен какво ще последва. Турнирът стигна до положението на пат, който се наруши едва когато аз, с голямо нежелание, гръмнах в земята малко встрани от Алберт.

Изстрелът го изведе от транса. Той изхвърча високо във въздуха и отскочи на десетина метра, на бърза ръка възстанови хладнокръвието си, и предпазливо пристъпи обратно към нас. През това време вече бяхме успели да освободим веригата от телта и докато Оотек с всички сили дърпаше намусената упорствуваща Коа към къщи, аз прикривах тила с карабината.

Алберт не се отделяше от нас. Той вървеше на петнадесет-двадесет метра отстрани, отзад, отпред, но не ни оставяше.

Щом стигнахме колибата, опитахме пак чрез залп във въздуха да охладим неговата страст, но безрезултатно. Накарахме го само да се отдръпне още няколко метра. Явно не оставаше друго, освен да вкараме за през нощта в колибата и Коа. Защото ако я вържехме на общия кучешки синджир, сигурно щеше да се стигне до генерално сражение между песовете и Алберт.

Нощта беше ужасна. В момента, в който вратата хлопна, Алберт избухна в ридания. Той нареждаше, стенеше, виеше в продължение на часове без никаква пауза. Кучетата му отговаряха с какофония от контравой и пронизителни ругатни. На свой ред Коа надаваше писъци в знак на неумираща любов. Всичко това не се търпеше и към сутринта Майк започна вече открито да заплашва, че този път ще стреля не на шега.

Положението, а може би и живота на Алберт, бяха спасени от Оотек. Той убеди Майк, че всичко ще се оправи, ако пусне Коа. Тя нямало да избяга и щяла да остане в района на лагера, само че с вълка. Щом като й минело разгонването, Коа отново щяла да се прибере, и вълкът щял да си иде при своите.

Както обикновено, Оотек излезе напълно прав. През следващата седмица ние виждахме влюбените да се разхождат рамо до рамо по някой отдалечен хълм. Те никога не приближаваха сипея с леговището, нито колибата. Живееха си в техен изцяло отделен от другите свят, забравили всичко останало, освен самите себе си.

За нас те не се и сещаха, но от време на време аз самият малко чоглаво си спомнях за тях. Затова и когато една сутрин намерихме Коа с изтощен, но преситен вид на старото й място в кучешкия синджир, вътрешно се зарадвах.

Следващата вечер към ритуалния хор на вълчия хълм отново се присъедини чичо Алберт. Но сега в гласа му се усещаше нещо уталожено и самодоволно, което липсваше по-рано, и ме накара да настръхна. Самохвалството е нещо, което никога не съм понасял, дори и при вълците.