Фарли Моуът
Не плачи, вълко! (17)

14.
ДЕТСКИ ВРЕМЕНА

През третата седмица от юни Анджелина започна да проявява все по-силни признаци на нетърпение. Нейният вид показваше красноречиво, че прекалено затвореният домашен живот в леговището й опротивява. Вечер, когато Джордж и Алберт се отправяха на лов, тя тръгваше да ги изпраща. Отначало не се отдалечаваше повече от стотина метра, но един път извървя половин километър, преди да се прибере бавно в къщи.

Джордж явно се въодушеви от промяната в поведението й. Седмици наред той се бе мъчил да я склони да го последва в нощните скитания из тундрата. Веднъж се забави цял час, след като нетърпеливият вече Алберт хукна сам в опита да увлече своя другар на път.

По време на този час Джордж направи осем обиколки от високия панорамен гребен на хълма до детските ясли на могилката, където Анджелина лежеше сред вълчетата. Всеки път той нежно я подушваше, размахваше яростно опашка и изпълнен с надежди поемаше към ловната пътека. И всеки път, щом тя не тръгнеше след него, се изкачваше отново горе на върха, присядаше безутешен за няколко минути, преди отново да опита. Накрая когато потегли окончателно самичък, той представляваше олицетворение на разочарование и покруса. Гривата и опашката му бяха така оклюмали, сякаш се измъкваше отнякъде крадешком.

Желанието да прекарат навън една нощ заедно явно беше взаимно, но за Анджелина най-важна си оставаше безопасността на вълчетата — нищо, че те изглеждаха доста големи и способни, за да са им нужни чак толкова грижи.

От няколко дни Оотек бе заминал по свои работи и вечерта на двадесет и трети юни, когато вълците откриха своя предловен ритуален импровизиран концерт, в палатката бях останал сам.

Тази вечер Анджелина надмина себе си — гласът и се извисяваше в такива безбрежни химни на копнеж, че на мене ми се прииска да гледам малките доброволно и най-после тя да отиде с Джордж. Но не било нужно аз да бера грижа. Нейното послание бе дошло и до чичо Алберт. Навярно той беше влязъл в по-пряка връзка, защото щом свърши песента, Анджелина и Джордж носело припнаха заедно, а Алберт унило се помъкна към леговището и там се намести за целонощна обсада над вълчетата.

След няколко часа заваля пороен дъжд и ме принуди да се откажа от наблюденията.

На сутринта дъждът престана, мъглата се вдигна и се проясни отново, но не видях вълците. Джордж и Алберт се появиха на билото на сипея малко след девет часа.

И двамата изглеждаха изнервени или поне разтревожени. Доста дълго препускаха нагоре надолу, душеха и неподвижно се заковаваха за миг, като междувременно зорко се оглеждаха. После се разделиха. Джордж се изкачи на най-високата точка на сипея, откъдето го виждах в цял ръст. Чичо Алберт отърча по билото на север, легна на една скалиста могила и впи поглед в западните равнини.

Анджелина все още не се мяркаше. Това, заедно с необичайните действия на вълците, разтревожи и мене. Мисълта, че можеше да се е случило нещо с Анджелина, ме прониза неочаквано болезнено. Дотогава не си давах сметка колко се бях привързал към нея, но в момента, когато тя сякаш се бе изгубила, се притесних съвсем не на шега.

Бях се приготвил вече да оставя палатката и да се изкатеря по хребета, за да огледам околността, но вълчицата ме изпревари. Съзрях я, когато за сетен път, хвърлих поглед през далекогледа. Излезе от леговището—в муцунката си мъкнеше нещо и пъргаво прекоси предната страна на сипея. В първия миг не можах да разбера какво носи, но след малко, внезапно изненадан различих, че това е едно от вълчетата.

Въпреки товара — вълчето тежеше седем-осем килограма, Анджелина постигаше добро темпо. Тя диагонално прехвърли сипея и се изгуби в малко борово островче. Петнадесет минути по-късно бе обратно при леговището, за да измъкне следващото вълче, и така до десет часа пренесе и последното.

Двата вълка се отказаха от своето бдение едва когато Анджелина изчезна за последен път — очевидно бяха охранявали преместването. Те тръгнаха след нея, като ме оставиха да се взирам мрачно в опустелия пейзаж. Страшно се разстроих. Идваше ми на ум едно-единствено обяснение за това поголовно преселение. По някакъв начин бях притеснил толкова сериозно вълците, че те се принуждаваха да изоставят своя дом. Ясно ми беше, че ако това излезеше истина, само бих утежнил положението с опити да ги преследвам. Не бях способен да измисля какво друго да сторя и затова побързах към колибата да се посъветвам с Оотек.

Ескимосът успокои веднага моите страхове. Той обясни, че през сегашния сезон пренасянето на малките било нормално събитие за всяко вълче семейство. Причините били няколко. Най-напред, вълчетата вече били отбити, а близо до леговището нямало водни източници, затова се налагало да преместят вълчетата там, където жаждата им се утолява с друго, освен с майчино мляко. Второ, вълчетата били станали прекалено големи за леговището и сега то едва прибирало всичките. Трето, и може би най-важно — дошло било време малките да се простят с детството и да започнат обучение.

— Вече са много пораснали да живеят в дупка в земята, но още са малки да вървят навсякъде с родителите си — превеждаше Майк обясненяята на Оотек. — Затова старите вълци ги пренасят на ново място, където малките имат простор да тичат и да опознават света, но все още са под защита.

Както се оказа, и Оотек, и Майк знаеха къде се намираше новото „лятно леговище“, и на другия ден преместихме палатката на удобно за наблюдения място.

Новият дом на вълчетата, отдалечен два километра от старото леговище, беше тесен, пресечен дол, пълен с огромни валчести камъни, отцепили се от канарите под въздействието на мразовете. През него течеше малко поточе. Долът обхващаше част от мочурище, обрасло с трева и пълно с полски мишки — идеално място вълчетата да усвоят първите навици за ловуване. Налагаше се яко катерене, за да излезеш и влезеш в дола, което за малките бе прекалено трудно и по този начин те можеха да остават сами в новото жилище, без голяма опасност да се загубят. Освен това вече бяха поотраснали и можеха да се бранят от другите местни хищници с по-забележителни размери — лисиците и ястребите, и нямаше от какво да се боят.

Реших да оставя вълците да се настанят спокойно в лятната къща, преди да подновя неотклонното наблюдение и прекарах следващата нощ в колибата в попълване на записките си.

Вечерта Оотек добави още няколко точки към моя информационен фонд. Покрай другите интересни неща разбрах от него, че вълците живеят по-дълго от кучетата. Той лично познавал вълци най-малко по на шестнадесет години, а един вълчи патриарх, живял край река Казан, добър познайник на неговия баща, стигнал над двадесетгодишна възраст, преди да изчезне.

Оотек ми разказа и, че отношението на вълците към малките било същото, както на ескимосите към децата. Това ще рече, че истинското бащинство не се цени особено и че сираци (в човешкия смисъл на думата) не съществуват.

Преди няколко години вълчицата, която отглеждала своето семейство само на три-четири километра от тогавашния лагер на Оотек, била застреляна от бял мъж, преминаващ на кану през страната. Случилото се много разстроило Оотек, който се смяташе за сроден по магьосническа линия с всички вълци. По това време в ескимоското селище имало една кучка с малки кученца и той решил да изрови вълчетата от дупката и да ги сложи при нея. Но го спрял баща му, като му казал, че няма нужда от това — вълците щели да се оправят сами.

Бащата бил велик шаман и можело да се разчита, че говори истината, но въпреки това Оотек не се чувствувал напълно убеден, затова и застанал сам на пост край леговището. Както ми разказваше, не се наложило дълго да се укрива и видял как заедно с овдовелия вълк пристигнал един непознат. Влезли двамата в леговището, и после, когато се показали навън, всеки носел в муцуната си по едно вълче.

Няколко километра Оотек вървял подире им, докато накрая се досетил, че те отиват към друго вълче леговище, чието местоположение му било също добре известно. Бързо хукнал по преките пътеки и стигнал там преди още да са дошли вълците.

Веднага щом те се появили, вълчицата-собственичка на леговището, която си имала свои вълчета, излязла на входа, едно по едно уловила малките за вратовете и ги пуснала вътре. После мъжките отишли да донесат следващата двойка вълчета.

Когато прехвърлянето приключило, вълчетата във второто леговище станали десет, горе-долу на една възраст и с почти еднаква големина. Според Оотек, възрастните, към които се присъединил и осиротелият след гибелната раздяла вълк, се отнасяли към всички вълчета с еднаква грижа и нежност.

Историята беше трогателна, за съжаление аз дълго време не я приемах с доверието, което тя заслужава докато след няколко години не чух един почти идентичен случай за осиновяване на осиротели вълчета. Този път източникът беше бял учен биолог с такава репутация, че едва ли можех да се усъмня в думите му — макар, като си помисля, трудно биха ме накарали да обясня защо точно неговата дума тежи повече от думата на Оотек, който в края на краищата в душата си бе почти вълк.

Използувах случая да попитам Оотек дали бе чувал за оная средновековна вяра, че вълците понякога осиновявали човешки деца. Той се засмя и го прие очевидно като израз на моето чувство за хумор. В основни линии отговори, че идеята не била лоша, но излизала извън рамките на допустимото. Малко се изненадах от неговия леко снизходителен отказ да приеме детето-вълк за действителност, но последвалото разяснение наистина ме потресе.

Ако се остави човешко бебе във вълче леговище, то ще умре — каза Оотек — не защото вълците искат да умре, а просто поради наследствената си безпомощност то е неспособно да живее като вълк. Обратно, напълно възможно било жена да отгледа до зряла възраст куче сукалче и това ставало в ескимоските селища, когато умре някоя кучка. Нещо повече, той знаел поне два случая, когато жена-кърмачка, изгубила собственото си дете изхранвала истинско вълче — защото в момента нямало кученца.