Фарли Моуът
Не плачи, вълко! (13)

10.
ЗА МИШКИТЕ И ВЪЛЦИТЕ

Изминаха няколко седмици на проучване, а аз все така не се бях доближил до отговора на най-наболелия въпрос — с какво се препитават вълците. Този проблем беше жизненоважен и смисълът на цялата ми експедиция се съдържаше в намирането на онова решение, което би удовлетворило моите работодатели.

Канадският елен карибу е единственото по-едро тревопасно животно, което се среща из Пустите земи на Арктика. Някога многочислени като североамериканските бизони, през последните три-четири десетилетия (непосредствено преди моето пътешествие до тук) броят на елените показваше катастрофално спадане. От данните, които различните държавни ведомства събираха чрез ловци, трапери и търговци, се виждаше че този скок на карибуто към смъртта се дължи преди всичко на вълчата хищност. Следователно наелите ме учени-политикани трябва да са решили, че едно научно изследване на отношенията между вълците и елените в Пустите земи ще разкрие неопровержими доказателства, с чиято помощ вълкът ще бъде прокълнат навсякъде, и ще осигури повече от достатъчно оправдания при предприемането на обща кампания за пълното му изтребване.

Изпълнявах своя дълг, но колкото и старателно да търсех факти, които щяха да се харесат на началниците, не намирах нито един, а нямаше надежда и да намеря.

Към края на юни, последните мигриращи стада бяха преминали през залива „Вълчия дом“ на път за горните Пусти земи, намиращи се на четири-петстотин километра на север, където щяха да прекарат лятото.

Така, с каквото и да се хранеха моите вълци през идващите дълги месеци, с каквото и да отглеждаха малките гладни вълчета, това нямаше да са елени. Защото елените си отидоха. Но ако не елени, то какво друго?

Мислено прехвърлих всички възможни варианти, които ми дойдоха на ум, но източник на храна, достоен да задоволи апетита на три големи и четири малки вълка, сякаш не бе останал. Навярно в цялата област нямаше да се намери животно, годно за плячка, каквато подхожда на един вълк, ако не броях себе си (а подобна мисъл на няколко пъти ме споходи). Срещаха се полярни зайци, но толкова нарядко, а бяха и така бързоходни, че нямаше изгледи да ги хване някой вълк, освен ако не бе с невероятен късмет. Имаше много тундрови гъски, яребици и други птици, но те летяха, а вълците не можеха. Езерата и реките бяха пълни с разни видове пъстърва, със сиг^[1] и хариус^[2], но вълците не са видри.

Дните си минаваха и мистерията се задълбочаваше. За да направят проблема още по-загадъчен, животните изглеждаха все така охранени. Отгоре на всичко двата вълка отиваха всяка вечер на лов и сутрин се връщаха, без видимо да носят нещо у дома — може би за да ме объркат съвсем и да ме подлудят.

Според мене, цялата фамилия преживяваше на диета от въздух и вода. Безпокоях се все повече за тяхното състояние и развълнуван, един ден отидох до колибата, опекох пет хляба и после ги занесох до залива „Вълчи дом“, където ги оставих край една от ловните пътеки. Подаръкът ми беше отхвърлен. Дори оскърбително поруган. Или пък чичо Алберт, който го намери, бе взел хлябовете за някакъв нов вид гранични знаци, издигнато от мене, и съответно се отнесе към тях, както се полагаше.

По същото време започнаха да ми създават главоболия мишки. Обширните тресавища, покрити с порест торфен мъх, осигуряваха идеална среда за развитието на няколко вида дребни гризачи — те се зариваха дълбоко и свиваха на воля гнезда направо в готовия килим от мъх.

Навярно са се занимавали и с разни други работи, при това честичко, защото щом юни премина в юли, земята сякаш се напълни с дребни гризачи. Най-многобройният вид бяха лемингите^[3]. В литературата те са известни със своя отблъскващ инстинкт към самоубийство. Ако питат мене, напротив — точно този техен инстинкт трябва да се възхвалява, заради невероятната им размножителна способност. Пълчища степни и горски мишки, червеногърби и полевки^[4], хомяци^[5] нападнаха колибата на Майк, и ако не смогнех да се справя с апетитите им към моите припаси, имаше изгледи да започна да гладувам. Тези животни не презряха хляба ми. Нито леглото ми. Една сутрин се събудих и намерих във възглавницата на спалния си чувал полска мишка, родила току що единадесет голи наследника. Започнах да усещам, как се е чувствувал Фараонът, когато се опълчил срещу бога на юдеите.

Обстоятелството, че така дълго търсех обяснение на здравия вид на вълците при очевидната липса на дивеч, който би прилягал на тяхното реноме и физически възможности, отдавам единствено на собствените си изградени внушения за тях, оказали се така изумително неверни. Идеята, че вълците не само ядяха, но и се изхранваха отлично и отглеждаха семействата си с мишки до такава степен не съответствуваше на митичния образ на вълка, че ми се струваше съвсем налудничава, за да и обърна внимание. Но не другаде, а именно в нея се съдържаше отговорът на въпроса какво бе препитанието на вълците.

Тайната ми разкри Анджелина.

Късно един следобед, докато мъжките още почиваха, за да се подготвят за нощния труд, тя се измъкна от леговището. Отиде при чичо Алберт и го задуши, докато той се прозя, протегна се, и с усилия се изправи. Тогава тя се отдалечи в тръс от леговището и се насочи през широкото пространство тревиста торфена земя право към мене. Алберт остана да забавлява малките, както може.

В това нямаше нещо кой знае колко ново. Неведнъж бях виждал как Анджелина мобилизира Алберт (в редки случаи и Джордж) да си отбие службата на бавачка. През това време тя отиваше до залива да пие вода или, както се заблуждавах, просто да се разходи и поразтъпче. Обикновено нейните пътешествия водеха към най-отдалечената от палатката ми част на залива и там някой нисък чакълест хребет я затулваше. Но този път тръгна към мене, открита за наблюдение в цял ръст. Веднага завъртях далекогледа и я проследих.

Тя отиде право до откритата от отлива крайбрежна ивица, навлезе навътре, докато ледената вода не я покри до раменете и дълго пи. През това време над залива прелетя малко ято птици, което кацна върху водата едва на стотина метра от нея. Вълчицата вдигна глава, за миг се загледа в тях с някаква предумисъл, после загреба през водата обратно към брега и там … сякаш изведнъж полудя.

Разквича се като кученце, спусна се да преследва опашката си, да се търкаля и премята между камъните, да ляга по гръб и бясно да размахва във въздуха четирите си крака, и изобщо да се държи като напълно побъркана.

Обърнах далекогледа отново към мястото, където сред сюрията вълчета седеше Алберт, за да разбера дали и той бе забелязал изблика на лудост и как реагираше на него. Да, той бе видял добре всичко и дори в момента гледаше Анджелина с подчертан интерес, но без някакъв признак на тревога.

Точно тогава изглежда Анджелина бе обзета от спазми на маниакална криза. Тя подскачаше буйно из въздуха, захапваше нещо невидимо и квичеше пронизително без прекъсване. Гледката беше вцепеняваща. Забелязах, че ние с Алберт не бяхме единствените, които наблюдаваха хипнотизирано. Патиците също се бяха втрещили от любопитство. Стана им толкова интересно, че за да виждат по-добре заплуваха към брега. С протегнати шии и невъобразимо крякане те идваха все по-близо и по-близо. И колкото повече се приближаваха, толкова по-ненормално ставаше поведението на Анджелина.

Щом патокът, който беше начело, дойде на не повече от пет метра разстояние от брега, Анджелина с гигантски скок се хвърли към него. Чу се силен плясък, паническо удряне на криле, патиците се издигнаха и отлетяха. Анджелина изпусна обяда само заради някакви си сантиметри.

Тази случка ми отвори очите. Тя ми подсказа колко разнообразни са начините за набавяне на храна които надали бих приписал на човешко същество, да не говорим за обикновен вълк. Но не след дълго Анджелина демонстрира, че примамването на патиците е било само странично занимание.

След като се изсуши с няколко енергични разтърсвания, които за секунди я скриха зад синя мъгла водни капки, тя се запъти обратно през тревистото мочурище. Този път обаче движенията й бяха значително по-различни от преди, когато пресече мочурището на отиване към залива.

Анджелина бе добре сложена по принцип, но сега сякаш порасна с няколко сантиметра на височина, както се изпъваше, все едно че стъпваше буквално на пръсти и протягаше шия нагоре като камила. Тя вървеше безкрайно бавно през тресавището. Имах чувството, че бе наострила и двете си уши, за да улови най-слабия звук. Виждах носа й да се набръчква, като изследваше внимателно вятъра за най-лекия мирис.

Внезапно тя скочи. Изправи се на задните си крака като кон, който се мъчи да хвърли своя ездач. После се стовари с огромна сила надолу, опънала здраво напред предни лапи. Мигновено наведе глава, налапа нещо, глътна го и отново заситни през мочурището своя странен балет. В продължение на десет минути тя шест пъти повтори скока с опнати напред лапи и шест пъти преглътна нещо, без да успея да разбера какво. Седмият път обаче тя го изпусна, завъртя се като пумпал и започна лудо да хапе в кръг заплетените треви. Точно тогава вдигна глава и почти безпогрешно различих опашката и задните части на мишка, които мърдаха между зъбите й. Още една глътка — и те също изчезнаха.

Беше ми много забавно да гледам как един от най-силните земни хищници лови мишки, но не го приех сериозно. Мислех си, че Анджелина просто се забавлява, като закусва по този начин. Когато обаче изяде двадесет и три мишки, се усмихнах. Истина е, че мишките са малки, но двадесет и три правят вече съвсем прилично ядене, дори и за вълк.

Едва по-късно, като дълго обмислях и съпоставях фактите, успях да се заставя да приема очевидното. Вълците от залива, а можеше да се заключи и всички вълци от Пустите земи, които отглеждаха през лятото семействата си извън обсега на стадата карибу, в голяма степен, ако не и изцяло се препитаваха с мишки.

Оставаше неизяснено само едно обстоятелство. По какъв начин мишият улов (който, в продължение на цяла нощ, естествено достигаше значителен брой животни) се превозваше обратно до леговището, за да се хранят малките вълчета. Въпросът си остана открит, докато се запознах с роднините на Майк. Един от тях — приятен младеж на име Оотек — първокласен, макар и необразован биолог, с когото се сприятелих, ми разясни загадката.

Тъй като за вълците бе невъзможно да донесат товара мишки със себе си, те използуваха другата, близка до ума възможност — донасяха го вътре в корема си. Вече бях забелязал че когато Джордж или Алберт се връщаха от лов, направо отиваха в леговището и бавно пропълзяваха вътре. Но тогава и не подозирах, че те изхвърляха навън дневните дажби, вече отчасти смляни.

По-после, когато през лятото малките напуснаха леговището на сипея, на няколко пъти видях как възрастния вълк повръща за тях храна. Навярно ако не знаех предварително точно какво прави, бих изтълкувал действията му погрешно и пак нямаше да разбера как вълците донасят плячката си в къщи.

Откритието на основната съставка на вълчата диета събуди у мене наново интерес към самите мишки. Веднага се залових да ги изследвам. Подготвителната операция се състоеше в поставянето на сто и петдесет капана в съседното тресавище. Така щях да получа представителна извадка мише население, и чрез нея щях да преценя неговия брой, пол, възраст; видове, гъстота. Избрах място недалече от палатката, допускайки, че то сигурно е типично за мочурищата, където ловуват вълци, а заедно с това ми бе наблизо и можех навреме да проверявам капаните. Но сбърках избора. Случи се така, че още на втория ден след поставянето на капаните Джордж се упъти в същата посока.

Видях го, че идва и не знаех как да постъпя. Тъй като спазвахме най-стриктно общите граници, не ми се искаше да се спускам извън моето владение и да се опитам да го отклоня. От друга страна нямах представа, как щеше да реагира като откриеше, че си позволявам да бракониерствувам в неговите ловни резервати.

Когато се приближи до мочурището, той известно време души наоколо, после хвърли подозрителен поглед в моята посока. Очевидно усети, че престъпвам споразумението, но не можеше да разбере защо. Без да се опитва да ловува, Джордж бавно тръгна през меката трева в края на тресавището. За мой ужас видях, че се насочва право към една купчина от десет капана, поставени край дупките на колония леминги.

В съзнанието ми изведнъж проблесна представата какво щеше да последва. Без да се замисля скочих на крака и се развиках с цяло гърло:

— Джордж! Стой! За бога стой!

Беше много късно. Моите викове само го подплашиха и той бързо побягна, направи десетина крачки напред, и после сякаш се закатери към небето по невидима стълба.

Малко по-късно минах оттам, за да огледам местопроизшествието и установих, че той бе улучил шест от възможно десет капана. Естествено, те не са могли сериозно да го наранят, но болката и шокът от усещането за невидим противник, захапал едновременно пръстите му, сигурно са били значителни. За пръв и единствен път, откакто го познавах, Джордж изгуби своето достолепие. Помъкна се към къщи скимтейки като куче, на което са затиснали опашката с вратата и ръсеше по пътя капани като конфети.

Този инцидент ме накара да се чувствувам крайно неловко. Той лесно можеше да причини сериозно пропукване в нашите отношения. Това не се случи и аз го отдавам на добре развитото чувство за хумор у Джордж. Именно то го е накарало да приеме случката за груба глупава шега — каквато всъщност и можеш да очакваш от човешките същества.