Джон Гришам
Присъдата (41)

41

Мистър О’Райли бе дошъл да достави лично последната вечеря и да се сбогува с хората, които вече смяташе за свои приятели. Заедно с трима помощници той ги обслужи като кралски особи.

Към шест и половина вечерята приключи. Скоро щяха да се върнат по домовете си. Споразумяха се най-напред да гласуват по въпроса за отговорността. Николас ги попита съвсем простичко:

— Съгласни ли сте да търсим от „Пинекс“ отговорност за смъртта на Джейкъб Уд?

Рики Колман, Мили Дюпри, Лорийн Дюк и Ейнджъл Уийз отговориха с твърдо „да“. Лони, Филип Севил и Гладис Кард гласуваха против. Останалите се колебаеха. Хрътката не знаеше какво да каже, но клонеше към „не“. Най-новият заседател Шайн Ройс не бе обелил дума през целия ден и само се ослушваше откъде духа вятърът. Щеше да скочи в печелившия лагер веднага щом разбереше кой е. Хенри Ву заяви, че се колебае, но в действителност чакаше Николас, който от своя страна изчакваше всички останали. Противоречията го тревожеха.

— Мисля, че е време да си кажеш думата — подхвърли Лони към Николас и се приготви за схватка.

— Да, нека чуем — обади се Рики, също готова за спор.

Всички погледи се приковаха в старшия заседател.

— Добре — каза Николас и настана пълни тишина. След дълги години планиране бе стигнал до този момент. Той грижливо подбра думите си, макар че хиляди пьти ги бе произнасял наум. — Убеден съм, че цигарите са смъртоносни; те убиват четиристотин хиляди души всяка година; производителите тъпчат продуктите си с никотин, защото отдавна знаят, че това предизвиква пристрастяване; ако компаниите желаеха, можеха да ги направят много по-безопасни, но при намаляването на никотина биха спаднали и продажбите. Смятам, че цигарите са погубили Джейкъб Уд и никой от вас не би оспорил това. Убеден съм, че тютюневите компании лъжат, мамят, прикриват и вършат всичко, което им е по силите, за да накарат децата да пушат. Те са банда безмилостни гадини и предлагам да им го върнем тъпкано.

— Съгласен — обади се Хенри Ву.

Рики и Мили бяха готови да изръкопляскат.

— Значи искаш финансови санкции? Наказателно обезщетение? — смаяно запита Джери.

— Присъдата няма да има смисъл, ако е дребна, Джери. Трябва да бъде огромна. Ако присъдим само реалните щети, значи не ни стиска да накажем тютюневата индустрия за греховете й.

— Нека ги заболи — вметна Шайн Ройс, защото искаше и той да каже нещо умно. Вече бе открил печелившия лагер.

Лони изумено се втренчи в Шайн и Ву. Бързо преброи наум — седем гласа в полза на ищеца.

— Не можеш да говориш за парите, защото още нямаш достатъчно гласове.

— Гласовете не са мои — отвърна Николас.

— Не ми ги разправяй тия — мрачно отсече Лони. — Цялата присъда е твоя.

Отново преброиха — седем за ищеца, трима за ответника. Джери и Хрътката висяха в безтегловност, но търсеха място за приземяване. Внезапно Гладис Кард наруши равновесието с думите:

— Не ми се иска да гласувам за тютюневата компания, от друга страна обаче, просто не разбирам как тъй ще дадем на Селист Уд толкова много пари.

— Ти колко би й дала? — запита Николас.

Тя се изчерви.

— Ами не знам. Бих гласувала да й дадем нещо, но… наистина нямам представа.

— Ти колко предлагаш? — обърна се Рики към Николас и в стаята отново настана абсолютна тишина.

— Един милиард — изрече той с каменна физиономия.

Думата се стовари сред тях като бомба. Всички зяпнаха от изумление.

Преди някой да каже каквото и да било, Николас побърза да обясни:

— Ако искаме сериозно да предупредим тютюневата индустрия, трябва да ударим жестоко. Присъдата трябва да се запомни. От днес нататък тя ще се слави като момент, в който американското общество чрез своята съдебна система най-после е застанало срещу тютюневите магнати и е казало: „Стига толкова!“

— Ти си полудял — изтърси Джери и в този миг всички мислеха същото.

— Значи искаш да се прославиш — подметни Лони с убийствена ирония.

— Не аз, а присъдата. След седмица никой няма да помни имената ни, но всички ще помнят какво сме отсъдили. Ако ще правим нещо, поне да го правим като хората.

— Харесва ми — заяви Шайн Ройс. Мисълта да присъди толкова много пари го опияняваше. Единствен от цялата група Шайн бе готов да преспи още една нощ в мотела, та утре да се нахрани безплатно и да получи петнайсет долари.

— Кажи ни какво ще стане после — обади се замаяната Мили.

— Ще обжалват присъдата и някой ден, може би след две-три години, група дърти пръчове с черни тоги ще я подкастрят. Ще я сведат до нещо по-разумно. Ще кажат, че е смахната присъда на смахнати заседатели и ще я посмекчат. Така работи системата.

— Тогава защо да го правим? — запита Лорийн.

— За разнообразие. Ние правим първата крачка по дългия път. Рано или късно тютюневите компании ще трябва да отговарят за смъртта на стотици хиляди хора. Не забраняйте, до днес те не са загубили нито един процес. Смятат се за непобедими. Ще им докажем противното, и то така, че другите без страх да застанат срещу тях.

— Значи искаш да ги разориш — обади се Лони.

— Не ме е грижа. Компанията „Пинекс“ струва милиард и двеста милиона, спечелени все от хора, които ползват нейната продукция, но биха искали да престанат. Ако фалира, кой ще плаче за нея?

— Може би служителите й? — каза Лони.

— Имаш право. Но лично аз съчувствам повече на хилядите хора, хванати в капана на нейната продукция.

— Колко ще получи Селист Уд след обжалването? — запита Гладис Кард. Смущаваше я мисълта, че нейна съгражданка ще стане богата. Вярно, тя бе останала вдовица, но пък и нейния мъж го оперираха от рак на простатата, а изобщо не му хрумваше да съди някого.

— Нямам представа — каза Николас. — И това не е наша грижа. Ще го решават по друго време и в друга зала. Има си правила за обжалване.

— Един милиард — тихичко повтори Лорийн, но всички я чуха. Беше толкова лесно да се изрече, почти като „един милион“. Повечето заседатели приведоха погледи към масата и заповтаряха „един милиард“.

Не за пръв път Николас се поздрави, че е премахнал Херера. В подобен момент, с милиард долара на масата, полковникът щеше да побеснее и вероятно да хвърля каквото му падне подръка. Но сега в стаята цареше тишина. Лони оставаше единствен сериозен привърженик на ответника и отчаяно броеше гласовете.

Липсата на Хърман също имаше значение, вероятно дори бе по-важна от тази на полковника, защото другите щяха да го послушат. Той беше умен и пресметлив, неподвластен на чувствата, и едва ли би приел толкова фантастична присъда.

Но и двамата не бяха тук.

Николас старателно отклоняваше спора от въпроса за отговорността към размера на обезщетението — ловък ход, който никой не забеляза. Милиардът ги бе зашеметил и сега бяха готови да говорят за пари вместо за вина.

Тъкмо това искаше — да мислят единствено за парите.

— В края на краищата дадох само предложение — каза Николас. — Важното е да ги сложим на място.

И той намигна на Джери, който веднага пое топката.

— Не мога да дам толкова — изрече Джери с глас на изпечен търговец. — Ами че това… това си е живо нахалство. Признавам щетите, но чак толкова…

— Не е нахалство — възрази Николас. — Компанията има осемстотин милиона в брой. Може да се мери с държавния златен резерв. Всички цигарени компании сами си печатат парите.

Джери стана осмият спечелен. Лони отстъпи към ъгъла и започна да си подрязва ноктите. Девета се присъедини Хрътката.

— Това е нахалство и не мога да го приема — заяви тя. — Бих се съгласила с нещо по-ниско, но не и с цял милиард.

— Колко? — запита Рики.

Само петстотин милиона. Само сто милиона. Просто нямаха сили да изрекат тези невероятни суми.

— Не знам — каза Силвия. — Ти как мислиш?

— На мен ми харесва мисълта да ги разорим — заяви Рики. — Щом трябва да ги накажем, нека не си поплюваме.

— Значи милиард? — запита Силвия.

— Да, аз съм съгласна.

— И аз — добави Шайн Ройс. В този момент се чувстваше невероятно богат.

Отново настана мълчание; чуваше се само нокторезачката на Лони.

— Кой не би гласувал за каквото и да било обезщетение? — запита накрая Николас.

Севил вдигна ръка. Лони не обърна внимание на въпроса, но и нямаше нужда да отговаря.

— Гласовете са десет на два — обяви Николас и записа резултата. — И тъй, взехме решение за отговорността. А сега да се заемем с размера на обезщетението. Можем ли да решим с десет гласа, че семейство Уд е понесло реални щети за два милиона долара?

Севил ритна стола назад и излезе от стаята. Лони си наля кафе и седна край прозореца с гръб към останалите, но продължи да слуша напрегнато.

В сравнение с досегашния спор двата милиона изглеждаха дребни пари и бяха приети единодушно от десетимата. Николас записа това във формуляра, който му бе дал съдията Харкин.

— Можем ли и десетимата да се споразумеем, че трябва да бъдат наложени и финансови санкции? Наказателно обезщетение искам да кажа.

Той бавно ги обиколи с поглед и всички потвьрдиха. Гладис Кард кимна доста колебливо. Можеше да промени решението си, но това нямаше да се отрази на крайния резултат. За присъдата трябваха само девет гласа.

— Добре. А сега за размера на санкциите. Има ли предложения?

— Аз имам — каза Джери. — Нека всеки тайно запише своята сума на листче, после да ги съберем и да разделим сбора на десет. Така ще получим средния резултат.

— Да го смятаме ли за задължителен? — запита Николас.

— Не. Но поне ще имаме представа.

Идеята за тайно гласуване беше привлекателна и всички бързо надраскаха сумите върху късчета хартия.

Николас бавно разгъна всяко листче. Мили записваше резултата. Милиард, милион, петдесет милиона, десет милиона, милиард, милион, пет милиона, петстотин милиона, милиард, два милиона.        Мили пресметна.

— Общият резултат е три милиарда петстотин шейсет и девет милиона. Делим на десет и излиза средно триста петдесет и шест милиона и деветстотин хиляди.

Трябваше им известно време, за да се опомнят. Лони скочи на крака и пристъпи към масата.

— Вие сте луди бе, хора — тихо изрече той, после излезе и затръшна вратата.

— Не мога да го направя — обади се Гладис Кард с треперещ глас. — С една пенсия живея, разбирате ли ме? Вярно, прилична пенсия, но просто не мога да проумея такива суми.

— Сумите са реални — каза Николас. — Компанията има осемстотин милиона в брой и имущество за повече от милиард. Миналата година нашата страна е похарчила шест милиарда за медицински разноски, свързани пряко с тютюнопушенето, и сумата расте от година на година. Четирите най-големи компании имат за миналата година оборот, който е почти шестнайсет милиарда. И печалбата им също расте. Трябва да мислим на едро, разбирате ли? Тия типове ще се изсмеят на една присъда за пет милиона. Нищо няма да променят и ще продължат както си знаят. Все същите реклами, насочени срещу децата. Все същите лъжи пред Конгреса. Все същата стара песен, ако не ги накараме да се събудят.

Рики приведе глава напред и се втренчи през масата в мисис Кард.

— Ако не ти е по силите, върви при онези.

— Не се подигравай.

— Не се подигравам. За това трябва смелост, разбра ли? Николас е прав. Ако ги зашлевим в лицето, ако не ги повалим в калта, нищо няма да се промени. Те са безмилостни.

Гладис Кард трепереше от нерви и беше готова да припадне.

— Съжалявам. Много искам да помогни, но просто не съм в състояние.

— Няма нищо, мисис Кард — успокои я Николас. Горката жена беше съсипана и отчаяно се нуждаеше от приятел. Докато имаше девет гласа, всичко щеше ли е наред. Можеше да си позволи известно великодушие, но в никакъв случай не биваше да губи още един глас.

Настана мълчание. Всички чакаха да я видят дали ще премине в другия лагер, или ще се предаде. Тя дьлбоко въздъхна, вирна глава и събра сили.

— Може ли да задам един въпрос? — обърна се Ейнджьл към Николас, сякаш сега той бе единствен извор на мъдрост.

— Казвай.

— Какво ще стане с тютюневия бизнес, ако наистина про изнесем голяма присъда?

— В какво отношение? Правно, икономическо или политическо?

— Изобщо.

Той се замисли за няколко секунди, макар че бързаше да отговори.

— Първоначално страхотна паника. Катастрофален удар. Тълпи уплашени шефове, които се питат какво ще последва. Ще се снишат и ще чакат да видят дали се задава потоп от съдебни процеси. Ще трябва да преосмислят рекламните си стратегии. Няма да фалират, поне в близко бъдеще, защото имат прекалено много пари. Сигурно ще хукнат към Конгреса да настояват за извънредни закони, но подозирам, че Вашингтон ще се отнася към тях все по-сурово. С две думи, Ейнджъл, ако си свършим работата, тютюневата промишленост вече никога няма да бъде същата.

— И може би някой ден цигарите ще бъдат обявени извън закона — добави Рики.

— Или пък за компаниите ще стане иеизгодно да ги произвеждат — каза Николас.

— А какво ще стане с нас? — запита Ейнджъл. — Искам да кажа, дали не е опасно? Нали и ти спомена, че онези хора ни дебнат още отпреди процеса.

— Не, за нас няма страшно — успокои я Николас. — Нищо не могат да ни направят. Както вече казах, след седмица няма да помнят имената ни. Но всички ще запомнят присъдата.

Филип Севил влезе и седна на мястото си.

— Е, какво решиха потомците на Робин Худ? — запита той.

Николас не му обърна внимание.

— Ако искаме да се приберем, трябва да решим размера на обезщетенията.

— Мисля, че вече го решихме — каза Рики.

— Имаме ли поне девет гласа? — запита Николас.

— На каква стойност, ако смея да запитам? — подигравателно се обади Севил.

— Горе-долу триста и петдесет милиона — осведоми го Рики.

— А, старата теория за разпределение на благата. Чудна работа, хич не ми приличате на банда марксисти.

— Имам идея — каза Джери. — Дайте да закръглим на четиристотин милиона, точно половината от парите им. Това няма да ги разори. Ще затегнат коланите, ще наблъскат още никотин, ще подмамят повечко дечурлига и — хоп — след година-две си възвръщат парите.

— Това да не е наддаване? — запита Севил, но никой не му отговори.

— Да го направим — каза Рики.

— Гласуваме — обяви Николас и девет ръце се вдигнаха нагоре.

След това той разпита поотделно всеки от осемте дали гласува за два милиона реални щети и четиристотин милиона наказателно обезщетение. Всички потвърдиха. Николас попълни формуляра и ги накара да се подпишат.

Лони се завърна след дълго отсъствие.

— Определихме присъда, Лони — каза му Николас.

— Гледай ти изненада! Колко?

— Четиристотин и два милиона долара — отвърна Севил. — Горе-долу.

Лони погледна Севил, после се завъртя към Николас.

— Шегувате ли се? — едва доловимо прошепна той.

— Никакви шеги — увери го Николас. — Искаш ли да се присъединиш?

— Не, по дяволите.

— Невероятно, нали? — подметна Севил. — И представете си само, всички ще бъдем прочути.

— Това е нечувано — изпъшка Лони и се подпря на стената.

— Не съвсем — възрази Николас. — Преди няколко години лепнаха на „Тексако“ присъда за десет милиарда.

— А, значи това вашето е дреболия, така ли? — възкликна Лони.

Николас се изправи.

— Не. Това е правосъдие.

Той пристъпи към вратата, отвори я и помоли Лу Дел да уведоми съдията Харкин, че заседателите са готови.

Докато чакаха, Лони придърпа Николас настрани и прошепна по-скоро изплашено, отколкото гневно:

— Има ли начин да остана настрани от това?

— Естествено. Не се тревожи. Съдията ще ни пита един по един дали сме съгласни с присъдата. Когато стигне до теб, кажи на всеослушание, че нямаш нищо общо.

— Благодаря.