Джон Гришам
Присъдата (13)

13

В понеделник сутрин заседателите се поздравиха с половин уста. Навикът да сядат край каните с кафе и да оглеждат поничките и кифличките започваше да им омръзва — не толкова заради еднообразието, колкото заради мъчителната загадка още колко време ще се провлачат нещата. Разделени на малки групички, те започнаха да си разказват какво са вършили през волните почивни дни. За повечето от тях времето бе минало в домашни грижи, пазаруване, църква и посещения при роднините, но дори най-незначителните подробности придобиваха ново значение в сянката на предстоящото лишаване от свобода. Хърман бе закъснял и затова можеха да си шушукат за процеса — разбира се, нищо съществено, просто всички бяха на мнение, че ищецът прекалява с разните му там диаграми, табла и статистики. Никой не се съмняваше, че пушенето предизвиква рак на белите дробове. Искаха да чуят нещо ново.

Още рано сутринта Николас успя да дръпне настрани Ейнджъл Уийз. Размениха си две-три шеги за процеса, но не задълбочиха разговора. Тя и Лорийн Дюк бяха единствените цветнокожи жени в ложата, но, кой знае защо, страняха една от друга. Ейнджъл беше стройна, мълчалива, неомъжена и работеше при един търговец на бира. Трудно отваряше уста и вечно изглеждаше измъчена, като че нещо я тормозеше.

Стела закъсня и изглеждаше ужасно — пребледняла, със зачервени и подпухнали очи. Наля си кафе с треперещи ръце и пое право към пушалнята в края на коридора, където Джери Фернандес и Хрътката се бяха увлекли в безобиден флирт.

Николас беше нетърпелив да чуе как са минали почивните дни на Стела.

— Какво ще кажеш за една цигара? — запита той Стела, четвъртата пушачка в групата.

— Ти пък кога пропуши? — запита тя с една от редките си усмивки.

— Миналата седмица. Като свърши процесът, ще ги откажа.

Под бдителния взор на Лу Дел двамата напуснаха заседателската стая и се присъединиха към другите. Джери и Хрътката продължаваха да разговарят; Стела стоеше настрани с вкаменено лице и готова всеки момент да припадне.

Николас изкрънка от Джери една цигара и драсна клечка кибрит. След това се обърна към Стела.

— Е, как беше в Маями?

Тя подскочи, завъртя се към него и промърмори:

— Валеше.

После захапа филтъра и вдъхна дълбоко. Не й се приказваше. Разговорът стихна и всички се съсредоточиха върху цигарите. Беше девет без десет, време за последната глътка никотин.

— Мисля, че през почивните дни ме следяха — подхвърли след малко Николас.

Пушенето продължи, но мозъците заработиха.

— Моля? — обади се Джери.

— Следяха ме — повтори Николас и погледна към Стела, в чиито разширени очи блестеше страх.

— Кой? — запита Хрътката.

— Не знам. Усетих го в събота, когато излязох от апартамента и отидох на работа. Някакъв тип се спотайваше до колата ми, а по-късно го забелязах на търговската улица. Сигурно е бил наемник на ония от тютюневия бизнес.

Стела зяпна и устните й затрепериха. От ноздрите й се провлачи струйка сив дим.

— Ще кажеш ли на съдията? — запита тя и затаи дъх. Точно по този въпрос бе спорила с Кал.

— Не.

— Защо? — запита Хрътката без особено любопитство.

— Първо, защото не съм съвсем сигурен, разбираш ли? Знам, че ме следяха, но не съм наясно по чия заповед. Тогава какво да кажа на съдията?

— Кажи му, че са те следили — предложи Джери.

— Защо им е да те следят? — намеси се Ейнджъл.

— По същата причина, по която следят и всички вас.

— Не вярвам в тия истории — заяви Хрътката.

Стела вярваше, но щом бившият студент по право бе решил да скрие това от съдията, тя нямаше да остане по-назад.

— Защо ни следят? — нервно запита Ейнджъл.

— Защото такава им е работата. Тютюневите компании са похарчили милиони, докато ни подбираха, а сега харчат още малко, за да ни държат под око.

— Какво толкова има да гледат?

— Търсят как да се докопат до нас. Чрез приятели. Чрез местата, които посещаваме. Сигурно вече са пуснали клюки из кварталите, където живеем — дребни сплетни за покойника с всичките му прегрешения приживе. Винаги търсят слабото място. Затова не са загубили нито един процес.

— Откъде знаеш, че са компаниите? — запита Хрътката и запали нова цигара.

— Не знам. Но те имат повече пари от противниковата страна. Всъщност разполагат с неограничени фондове тъкмо за тая цел.

Вечният шегобиец Джери Фернандес не пропусна да намеси:

— Знаеш ли, като се позамислих, май и аз зърнах един дребен чешит да ме дебне през почивните дни. И то неведнъж.

Той се озърна в търсене на одобрение, Николас обаче гледаше Стела. Намигна на Хрътката, но и тя не го забеляза. Лу Дел почука на вратата.

 

Понеделникът започна без патриотични прояви. Харкин и адвокатите чакаха, готови да скочат на крака с безрезервен ентусиазъм при най-малкия признак, че заседателите пак се готвят за клетвата или националния химн, но не се случи нищо подобно. Петнайсетте заеха местата си в ложата с унило примирение, сякаш вече усещаха предстоящата изтощителна седмица. Харкин ги поздрави със сърдечна усмивка, после пристъпи към коронния си монолог за забранените контакти. Стела мълчаливо се взираше в пода. Кал бе дошъл да й окаже морална подкрепа и сега седеше на третия ред.

Скоти Мангръм се изправи и уведоми съда, че ищецът би желал да продължи с показанията на доктор Хило Килван, който се измъкна някъде изотзад, зае свидетелското място и любезно кимна на заседателите. Никой не отвърна на поздрава.

За Уендъл Рор и другите адвокати на ищеца двата изминали дни не можеха да се нарекат почивни. Сам по себе си процесът им създаваше предостатъчно ядове, а вълненията около петъчния факс на М. М. окончателно объркаха всичко. Откриха, че е изпратен от един гараж близо до Хетисбърг и срещу малко пари на ръка тамошният служител им описа млада жена, някъде към трийсетте, с черна или кестенява коса, рибарско каскетче и грамадни тъмни очила, закриващи половината лице. Ниска или може би средна на ръст — вероятно около метър и шейсет и пет. Определено имала стройна фигура, но в края на краищата всичко станало през най-натовареното време, малко преди девет в петък сутринта. Платила пет долара за една страничка факс до някаква адвокатска кантора в Билокси и това му се сторило доста странно, затова го запомнил. Обикновено във факсовете ставало дума за допълнително гориво и специални товари.

Не забелязал да кара кола, по това време обаче гаражът бил претъпкан.

Осемте водещи адвокати на ищеца имаха общо 150 години съдебен опит, но единодушно решиха, че са се сблъскали с нещо ново. Никой не си спомняше процес, в който външен човек да се е обърнал към някоя от страните с предсказание как ще постъпят заседателите. Според общото мнение М. М. щеше да се обади отново. И макар отначало да го отхвърлиха, в течение на седмицата неохотно стигнаха до извода, че вероятно ще иска пари. Сделка. Пари срещу присъда.

Но не намериха смелост да обмислят стратегията си в бъдещите преговори. По-късно може би, но не и сега.

Фич обаче мислеше единствено за това. В момента Фондът разполагаше с шест милиона и половина, два от които се предвиждаха за разноски до края на процеса. Парите можеха да се изтеглят всеки момент. Почивните дни на Фич минаха в проучване на заседателите, съвещания с адвокатите и прослушване на отчети от специалистите по психология, освен това бе провел няколко дълги разговора с Мартин Джанкъл от „Пинекс“. С удоволствие узна за успешното представление на Кен и Бен в Шарлот, а Джордж Тийкър го увери, че могат да вярват на Лони Шейвър. Дори изгледа таен запис от последната среща, при която Шейвър бе едва ли не готов да подпише клетва за вярност към Тоунтън и Тийкър.

Както обикновено, Фич спа четири часа в събота и пет в неделя, но сънят му не беше спокоен. На няколко пъти сънува Марли и онова, което можеше да осигури тя — най-лесната присъда в цялата му кариера.

При откриването на заседанието в понеделник сутринта той седеше в наблюдателницата си заедно с един от експертите. Камерата работеше толкова добре, че бяха решили да изпробват усъвършенствания модел с по-широк обектив и по-ясно изображение. Криеха го в същото куфарче под масата и никой в оживената зала не разбираше какво става.

Този път нямаше нито клетва, нито каквото и да било произшествие, но Фич очакваше тъкмо това. Ако предстоеше нещо особено, Марли щеше да се обади.

Доктор Хило Килван отново пристъпи към показанията си и Фич се усмихна пред тревожната реакция в ложата. Неговите консултанти и адвокати единодушно твърдяха, че свидетелите на ищеца все още не са успели да завладеят заседателите. Тия медицински експерти разполагаха с внушителна репутация и нагледни материали, но тютюневите гиганти се сблъскваха с тях не за пръв път.

Защитата щеше да бъде простичка и коварна. Нейните лекари щяха категорично да заявят, че тютюнопушенето не предизвиква рак на белите дробове. Други експерти с не по-малко внушителна репутация щяха да обяснят, че при своя избор пушачите са напълно осведомени за риска. Адвокатите щяха да изтъкнат, че ако цигарите наистина са чак толкова опасни, всеки пуши на свой собствен риск.

Фич неведнъж бе минавал през всичко това. Помнеше аргументите наизуст. Бе слушал най-търпеливо адвокат след адвокат. Бе седял на тръни, докато заседателите обсъждат поредната присъда. Тайно бе празнувал след всеки успех, но досега нито веднъж не бе имал шанса да купи присъдата.

 

Цигарите убиват всяка година по четиристотин хиляди американци, заяви доктор Килван и в подкрепа на това твърдение извади четири големи табла. Те са най-пагубният продукт на пазара и никоя друга стока не е в състояние да се мери с тях. Освен огнестрелните оръжия, но те, разбира се, нямат за цел да стрелят по невинни хора. Цигарите се запалват и пушекът от тях се вдишва; това е предназначението им. А то е смъртоносно.

Тия думи направиха впечатление и заседателите нямаше да ги забравят. Към десет и половина те вече нетърпеливо чакаха сутрешната почивка — кой за чаша кафе, кой да отскочи до тоалетната. Съдията Харкин прекъсна заседанието за петнайсет минути. Николас подаде сгънато листче на Лу Дел, а тя го прехвърли на Уилис, който в момента се оказа напълно буден и отнесе бележката до съдията. Истър молеше за среща насаме през обедната почивка, ако има възможност. По спешен въпрос.

 

На обяд Николас се измъкна под предлог, че не бил добре със стомаха и нямал апетит. Отивал до тоалетната и след малко щял да се върне. Никой не му обърна внимание. Останалите също отбягваха масата, за да не гледат Стела Хюлик.

Николас мина по тесния заден коридор и влезе в кабинета, където съдията го чакаше със студен сандвич в ръката. Поздравиха се сдържано. Николас носеше кафява кожена чантичка.

— Трябва да поговорим — каза той, докато сядаше.

— Знаят ли другите, че сте тук? — запита Харкин.

— Не. Но трябва да побързам.

Харкин отхапа от сандвича и бутна чинията настрани.

— Давайте.

— Три неща. Стела Хюлик, номер четири от първия ред, е пътувала през почивните дни до Маями и е била проследена от непознати лица, вероятно наети от тютюневата компания.

Негова светлост престана да дъвче.

— Откъде знаете?

— Чух я случайно тази сутрин. Шушукаше си с друг съдебен заседател. Не ме питайте как е разбрала, че я следят — чух само толкова. Но клетата жена е съсипана. Между нас казано, тази сутрин преди процеса май си е подложила една-две чашки. Според мен водка. Вероятно с доматен сок.

— Продължавайте.

— Второ, номер седем, Франк Херера, за когото говорихме миналия път… е, той твърдо си е решил и се боя, че опитва да повлияе на другите.

— Слушам ви.

— Франк навлезе в процеса с вече оформено мнение. Мисля, че много е искал да стане съдебен заседател; той е бивш военен и вероятно умира от скука, но проявява подчертано предпочитание към ответника и това… ами, това просто ме плаши. Не знам на какво са способни заседатели като него.

— Обсъжда ли процеса?

— Само веднъж, насаме с мен. Хърман много се гордее с ръководната си роля и не допуска никакви разговори на тази тема.

— Браво на него.

— Но той не може да е навсякъде. Пък и сам знаете, хората просто си падат по клюката. Така или иначе, Херера е бомба със закъснител.

— Добре. А третото?

Николас отвори чантичката и извади видеокасета.

— Работи ли онова там? — кимна той към масичката на колелца в ъгъла, върху която имаше малък телевизор и видео.

— Сигурно. Миналата седмица работеше.

— Ще разрешите ли?

— Моля.

Николас включи видеото и зареди касетата.

— Помните ли човека, когото видях миналата седмица залата? Онзи, дето ме следеше.

— Да. — Харкин стана и пристъпи само на крачка от екрана. — Помня го.

— Е, ето го пак.

Изображението беше черно-бяло и малко размазано, но все пак достатъчно ясно, за да се види как човекът влиза през открехнатата врата в апартамента на Истьр. Той хвърли тревожен поглед наоколо и за един безкраен миг сякаш се втренчи право в камерата, прикрита в отдушника над хладилника. Николас спря кадъра, посочи лицето и каза:

— Това е той.

— Да, той е — задавено прошепна Харкин.

По-нататък в записа човекът (Дойл) се зае да шари насам-натам, огледа компютъра, направи множество снимки и след десетина минути излезе. Екранът изгасна.

— Кога… — бавно изрече Харкин, без да откъсва очи от телевизора.

— В събота следобед. Осем часа бях на работа и през това време той се е вмъкнал в квартирата ми.

Не беше точно така, но Харкин нямаше да узнае истината. Николас бе преработил записа и сега в долния десен ъгъл на всеки кадър се виждаше дата и час от миналата събота.

— А вие защо…

— Преди пет години, докато живеех в Мобил, бях пребит и ограбен, едва не умрях. При кражба с взлом. Просто внимавам, това е.

И с това обяснение всичко ставаше правдоподобно — модерната наблюдателна система в евтиния апартамент, работата в магазин за компютри и камери срещу минимална заплата. Човекът се плашеше от насилие. Всеки би го разбрал.

— Да го превъртя ли отново?

— Не. Той е.

Николас извади касетата и я подаде на съдията.

— Вземете. Имам и друго копие.

 

Фич заряза сандвича с телешко, когато Конрад почука на вратата и изрече заветните думи:

— Тя е на телефона.

Той избърса с ръка устните и брадичката си, после грабна слушалката.

— Ало?

— Фич, миличък — изрече момичето. — Пак съм аз, Марли.

— Да, скъпа.

— Не знам как му е името, но става дума за онзи тип, дето го прати в апартамента на Истьр преди единайсет дни. Четвъртък, деветнайсети, в пет без осем минути, ако държиш да съм точна.

Фич ахна, глътна трохи от сандвича и се разкашля. Тихичко изруга и изпъчи гърди. Тя продължаваше:

— Стана точно след като ти изпратих бележка, че Николас ще е със сив пуловер и бежов панталон, помниш ли?

— Да — дрезгаво потвърди той.

— Както и да е, след това ти изпрати онзи мошеник в съда, вероятно да търси мен. Много тъп ход, защото Истьр го позна и прати бележка на съдията, който също си поизплакна окото. Слушаш ли, Фич?

Фич не само слушаше, но и не смееше да си поеме дъх.

— Да — отсече той.

— Е, съдията узна, че онзи тип е влизал в апартамента на Истьр и подписа заповед за арестуването му. Затова неза бавно го разкарай от града, инак ще си имаш ядове. Току-виж, прибрали и теб.

През главата на Фич бясно прелитаха стотици въпроси, но знаеше, че няма да получи нито един отговор. Ако Дойл наистина беше разпознат, ако го хванеха и се разприказваше… не, просто не му се мислеше за това. Нахлуването с взлом е признато за престъпление по цял свят, тъй че Фич трябваше незабавно да действа.

— Нещо друго? — запита той.

— Не. Засега толкова.

Дойл бе казал, че ще обядва на масата до витрината в една евтина виетнамска гостилничка недалеч от съда, но всъщност играеше на покер-машината, когато пейджърът на колана му записука. Фич го викаше в кабинета си. Три минути по-късно Дойл се носеше по магистрала 90 на изток, към границата с Алабама. Два часа по-късно вече летеше за Чикаго.

Фич загуби цял час, за да открие, че няма издадена заповед за арестуване на Дойл Дънлап или непознат извършител с неговото описание. Това не го успокои. Така или иначе, оставаше фактът, че Марли знае за влизането в апартамента на Истьр.

Но откъде знаеше? Тъкмо това бе най-тревожният въпрос. Фич привика Конрад и Панг и ги нахока безмилостно. Щяха да минат три часа, докато открият отговора.

В три и половина следобед съдията Харкин прекъсна показанията на доктор Килван и го отпрати да си върви. След това обясни на изненаданите заседатели, че трябва незабавно да обсъди с тях някои важни въпроси. Заръча им да се оттеглят в стаята и нареди на всички зрители да напуснат. Джип и Раско изкараха народа навън, после заключиха вратата.

Оливър Макаду протегна дългия си крак под масата и лекичко завъртя куфарчето към подиума. Наоколо имаше още четири куфарчета и чанти плюс два грамадни кашона, претъпкани с папки и разни съдебни книжа. Макаду нямаше представа какво предстои, но с право допускаше, че Фич ще иска да го види.

Съдията Харкин се изкашля и заговори на адвокатите, които го гледаха втренчено:

— Господа, преди малко узнах, че ако не всички, то поне част от съдебните заседатели се чувстват под наблюдение. Имам безспорни доказателства, че поне един от тях е станал жертва на нахлуване с взлом.

Той помълча, докато адвокатите проумеят, и те наистина проумяха. Бяха потресени, тъй като всяка страна отлично знаеше, че не е вършила подобно злодеяние, и веднага побързаха да прехвърлят вината към съседната маса.

— Сега разполагаме само с две възможности. Мога да обявя процеса за опорочен или да изолирам съдебните заседатели. Колкото и да е неприятно, склонен съм да избера втория вариант. Какво ще кажете, мистър Рор?

Рор се изправи мъчително и за разлика от когато и да било се зачуди какво да каже.

— Ами… вижте какво, ваша светлост, никак не бихме искали да прекратите процеса. Нали разбирате, сигурен съм, че от наша страна не е имало нищо нередно. — При тия думи той се озърна към масата на ответника. — Значи някой е нахлул с взлом в жилището на заседател?

— Точно това казах. След малко ще ви представя доказателството. Мистър Кейбъл?

Дър се изправи и внимателно закопча сакото си.

— Това е направо възмутително, ваша светлост.

— Без съмнение.

— Не бих могъл да кажа нищо повече, преди да узная подробности — добави Дър, отправяйки подозрителен поглед към несъмнените виновници — адвокатите на ищцата.

— Много добре. Доведете заседател номер четири, Стела Хюлик — нареди негова светлост на Уилис.

Докато се добере до залата, Стела вече бе пребледняла и вдървена от страх.

— Заемете свидетелското място, ако обичате, мисис Хюлик. Ще ви отнемем само една-две минути.

Съдията се усмихна уверено и кимна към свидетелското кресло. Дакато сядаше, Стела трескаво въртеше очи на всички страни.

— Благодаря. А сега, мисис Хюлик, бих искал да ви задам само няколко въпроса.

В залата настана напрегната тишина. Забравили за свещените си бележници, адвокатите стискаха химикалките и очакваха да чуят страшната тайна. След четири години война преди откриването на процеса те знаеха предварително всяка дума от свидетелските показания. Перспективата да чуят нещо ново буквално ги омагьосваше.

Несъмнено жената щеше да им разкрие някакво чудовищно злодеяние на противниковата страна. Тя мъчително вдигна очи към съдията. Някои адвокати бяха надушили мирис на алкохол и я оглеждаха втренчено.

— Бяхте ли в Маями през почивните дни?

— Да, сър — бавно изрече тя.

— Със съпруга си?

— Да.

Кал бе напуснал залата преди обедната почивка. Имаше делова среща.

— И каква беше целта на пътуването?

— Исках да пазарувам.

— Случи ли се нещо необичайно по време на престоя ви?

Тя въздъхна дълбоко и огледа нетърпеливите адвокати, скупчени около двете маси. После се обърна към съдията Харкин и отговори:

— Да, сър.

— Моля, разкажете ни какво се случи.

В очите й бликнаха сълзи, горката жена явно едва се крепеше. Съдията усети това и каза:

— Успокойте се, мисис Хюлик. Не сте сторили нищо лошо. Просто разкажете какво се случи.

Тя прехапа устни, сетне стисна зъби и накрая подхвана:

— В петък вечер се настанихме в хотела. Два-три часа по-късно телефонът иззвъня и някаква жена каза, че ни следят хора от тютюневата компания. Следели ни още от Билокси, знаели номерата на полетите и тъй нататък. Каза, че ще ни следят през двата почивни дни, а може би и ще се опитат да ни подслушват телефона.

Рор и неговата дружина въздъхнаха с облекчение. Някои метнаха злобни погледи към съседната маса, където хората на Кейбъл бяха замръзнали като вкаменени.

— Видяхте ли някой да ви следи?

— Ами, право да ви кажа, изобщо не излязох от стаята. Толкова се разтревожих… Моят съпруг Кал рискува да излезе на два-три пъти и каза, че зърнал на плажа някакъв кубинец с фотоапарат, а после го забеляза и в неделя, когато напускахме.

Изведнъж Стела осъзна, че сега е в центъра на вниманието и трябва да покаже колко се е измъчила, та просто не може повече да участва в процеса. Сълзите й бликнаха без усилие.

— Нещо друго, мисис Хюлик?

— Не — изхълца тя. — Ужасно е. Аз просто не мога повече…

Негова светлост се озърна към адвокатите.

— Смятам да освободя мисис Хюлик и да я заменя с първия резервен заседател.

Стела изстена жално. Клетата жена очевидно страдаше толкова, че никой не дръзна да спори. Очертаваше се изолация, а би било немилосърдно да я държат затворена.

— Върнете се в заседателската стая, съберете си нещата и се прибирайте у дома. Благодаря за помощта и много съжалявам, че стана така.

— Ужасно съжалявам — едва доловимо прошепна тя, после стана от свидетелското място и напусна залата.

Освобождаването й беше тежък удар за ответника. При подбора я бяха оценили много високо и след две седмици непрекъснати наблюдения експертите от двете страни смятаха почти единодушно, че тя не храни симпатии към ищеца. Пушеше от двайсет и четири години, без нито един опит да се откаже.

Замяната й беше като скок в тъмното — заплаха и за двете страни, но особено за ответника.

— Доведете заседател номер две, Николас Истьр — нареди Харкин на Уилис, който стоеше до отворената врата.

Докато доведат Истьр, Глория Лейн и една нейна сътрудничка докараха в залата масичка на колелца с голям телевизионен монитор и видео. Адвокатите, най-вече на ответника, загризаха химикалките.

Дъруд Кейбъл се преструваше на много зает с някакви документи, но през главата му непрестанно прелиташе само един въпрос: какви ги бе забъркал Фич? Преди процеса Фич ръководеше всичко — подбора на адвокатите и вещите лица, наемането на консултанти, проучването на всички евентуални съдебни заседатели. Той осъществяваше деликатната връзка с „Пинекс“ и дебнеше зорко вражеските адвокати. Но откакто процесът започна, всичките му дела се обгърнаха в тайна. Кейбъл не искаше и да знае. Лично той си вървеше по правия път и движеше делото. Който иска, нека опитва с подмолни ходове.

Истьр седна на свидетелското място и преметна крак върху крак. Не личеше да е изплашен или нервен. Съдията го запита за загадъчния човек, който е вървял след него, и Истьр посочи точното време и място. После най-подробно обясни какво бе станало миналата сряда, когато огледал залата и забелязал същия тип на третия ред.

След всичко това описа мерките за безопасност в апартамента си и взе касетата от Харкин. Докато я зареждаше, адвокатите неволно се надигнаха от столовете. Истьр им демонстрира всичките девет и половина минути от записа, а когато екранът угасна, той отново седна в креслото и потвърди самоличността на взломаджията — същия човек, който го следял и миналата сряда се появил в съдебната зала.

Фич не успя да види проклетия запис, защото онзи смотаняк Макаду или някой друг тъпанар бе ритнал куфарчето под масата. Но за сметка на това чу всяка дума на Истьр, тъй че можеше спокойно да затвори очи и да си представи какво става в залата. В тила му пулсираше мъчително главоболие. Той изгълта два аспирина с чаша минерална вода. Много му се искаше да зададе на Истьр един въпрос: като толкова те е страх, та монтираш скрити видеокамери, защо не си сложиш и аларма на вратата? Но въпросът не хрумна на никого в залата.

— Аз също мога да потвърдя, че човекът от записа беше тук миналата сряда — каза негова светлост.

Но човекът от записа отдавна бе изчезнал. Докато адвокатите го гледаха как се вмъква и обикаля из апартамента, той се спотайваше на сигурно място в Чикаго — ни лук ял, ни лук мирисал.

— Можете да се върнете в заседателската стая, мистър Истьр.

* * *

Мина един час, през който адвокатите си разменяха доста немощни и неподготвени доводи за и против изолацията. След като се поопомниха, между двете маси почнаха да хвърчат обвинения в некоректност, но ответникът поемаше по-тежки удари. Двете страни знаеха доста неща, но поради липса на доказателства не можеха да ги извадят на бял свят, тъй че обвиненията увиснаха във въздуха.

Заседателите изслушаха от Николас пълен и мъничко разкрасен отчет за записа и събитията в съдебната зала. В бързината Харкин бе забравил да му забрани да обсъжда станалото с колегите си. Николас моментално се възползва от този пропуск и извлече от разказа максимална изгода за себе си. Освен това си позволи да обясни скорострелното напускане на Стела. Преди малко тя бе излязла разплакана.

Фич едва не се гътна с инфаркт, докато трополеше из кабинета, разтриваше тила и слепоочията си, скубеше козята си брадичка и настояваше незабавно да получи отговор от Конрад, Суонсън и Панг. Освен тях присъстваха младата Холи, Джо Бой, един тукашен частен детектив с невероятно тиха стъпка, чернокожият Данте, бивш полицай от столицата, и Дубас — пак местно момче със солидни заслуги. Освен това имаше на разположение четиримата помощници на Конрад и още десетина агенти можеха да пристигнат в Билокси за два-три часа, без да се броят пълчищата адвокати и консултанти. Фич разполагаше с много хора и харчеше за тях купища пари, но бе повече от сигурен, че не е пращал никого да следи Стела и Кал из магазините на Маями.

Кубинец? С фотоапарат? Докато изричаше тия думи, Фич така се ядоса, че запокити телефонния указател срещу стената.

— Ами ако е момичето? — запита Панг и боязливо надигна глава, след като се бе снишил, за да не го цапардоса указателят.

— Кое момиче?

— Марли. Хюлик каза, че се е обадил женски глас.

В сравнение с разлютения си шеф, Панг бе учудващо спокоен. Фич замръзна насред стъпка, после седна за малко в креслото. Глътна още един аспирин, надигна чашата и промърмори:

— Мисля, че имаш право.

Панг наистина имаше право. Кубинецът беше просто закъсал „специалист по охрана“, когото Марли откри по обява в телефонния указател. Плати му двеста долара, за да изглежда подозрителен — нещо, което не представлява никаква трудност за него — и да се навърта с фотоапарат, докато Стела и Кал напускат хотела.

 

Единайсетте заседатели и трите резерви седяха отново в съдебната зала. Празното място на първия ред бе заето от Филип Севил, неудачник на четирийсет и осем години, който все още си оставаше загадка и за двете страни. Представяше се като дървесен хирург на свободна практика, но из цялата професионална документация на Крайбрежието за последните пет години нямаше нито едно споменаване на подобен занаят. Освен това беше скулптор авангардист, специализиран в издухването на пъстри, безформени творби от стъкло, които кръщаваше със загадъчни морски названия и понякога ги излагаше в малки, занемарени галерии из Гринич Вилидж. Хвалеше се, че бил опитен моряк, и наистина преди време си бе построил платноходка, с която отплава за Хондурас и там претърпя корабокрушение в ясно време. Друг път се представяше за археолог — след потъването на лодката бе лежал единайсет месеца в хондураски затвор за незаконни разкопки.

Беше ерген, атеист, имаше завършен колеж и не пушеше. Буквално всички адвокати в съдебната зала се бояха от него.

Харкин предварително се извини за онова, което смяташе да извърши. Изолирането на заседателите беше решителен и рядко прилаган ход, обикновено свързан с необичайни обстоятелства — например при процеси за нашумели убийства. Но в случая не му оставаше друг избор. Бяха предприети опити за забранен контакт. Нямаше основания да смята, че строгите му предупреждения ще прекратят тези опити. Цялата работа никак не му харесваше и той искрено съжаляваше за предстоящите неприятности, но в момента главната му задача бе да гарантира справедлив процес.

Обясни, че преди няколко месеца е разработил авариен план тъкмо за случай като сегашния. Областните власти били наели стаи в един близък мотел. Мерките за безопасност щели да бъдат засилени. Имал списък от правила, които тепърва искал да обсъди със заседателите. Процесът навлизаше в своята втора седмица от началото на показанията и Харкин обеща да натисне адвокатите, за да приключат колкото е възможно по-скоро.

Сега съдебните заседатели трябвало да се приберат, да си приготвят багажа, да уредят делата си и утре сутрин да пристигнат в съда, готови за две седмици живот в изолация.

Заседателите в ложата бяха тъй смаяни, че не успяха да реагират. Само на Николас Истьр му стана забавно.