Джон Гришам
Присъдата (16)

16

През обедната почивка полицаят Джъмпър, който преди тринайсет дни бе предал на Фич бележката от Марли, внезапно получи предложение за пет хиляди долара в брой, ако се престори, че страда от колики, разстройство или нещо подобно, а после в цивилни дрехи придружи Панг до Ню Орлиънс, за да прекара вечерта в забавления, пиене, а може би и с момиче, стига да му се иска. Само след час-два Панг го убеди без особени усилия. Джъмпър бе закъсал за пари.

Около дванайсет и половина двамата потеглиха от Билокси с камионетка под наем. Когато след два часа пристигнаха в Ню Орлиънс, Джъмпър вече бе склонил временно да зареже униформата и да поработи за „Арлингтън Уест“. За шест месеца работа Панг му предложи двайсет и пет хиляди — с девет хиляди повече, отколкото печелеше в момента за цяла година.

Настаниха се в „Сейнт Реджис“ от двете страни на Фич, който бе успял да изкопчи от управата само четири стаи. Холи бе настанена в края на коридора. Дубас, Джо Бой и Данте бяха в „Роял Сонеста“, на четири пресечки оттам. Не след дълго Джъмпър кацна на една табуретка пред бара във фоайето, откъдето имаше отлична видимост към централния вход.

Започна очакването. Следобедът отминаваше, взе да притъмнява, а от Марли нямаше и следа, но това не изненада никого. Джъмпър смени поста си четири пъти и детективската работа скоро му омръзна.

Малко преди седем Фич излезе от стаята и се качи с асансьора на покрива. Имаше запазена ъглова маса с чудесен изглед към Френския квартал. Холи и Дубас седяха три метра по-настрани. Бяха облечени елегантно и сякаш не забелязваха нищо на този свят. На друга маса седяха Данте и някакво момиче от занаята с черна минипола. Джо Бой щеше да прави снимките.

В седем и половина тя изникна като по магия. Нито Джъмпър, нито Панг бяха успели да я забележат във фоайето. Просто излезе на покрива през отворената стъклена врата и незабавно се озова до масата на Фич. По-късно той предположи, че е постъпила също като тях — отседнала е в хотела под измислено име и се е изкачила по стълбището. Беше облечена с панталон и яке и изглеждаше много красива — тьмнокестенява коса, кафяви очи, волева брадичка и съвсем малко грим, просто защото нямаше нужда от повече. Вероятно бе някъде между двайсет и осем и трийсет и две годишна. Седна толкова бързо, че Фич не успя да й предложи стол. Избра мястото срещу него, с гръб към другите маси.

— Радвам се да те видя — тихо изрече той, като се озърташе да разбере дали не ги подслушват.

— Да, голяма радост — отвърна тя и се подпря на лакти.

Келнерът услужливо изникна до масата и я запита дали иска нещо за пиене. Не, не искала. Човекът беше подкупен и имаше задачата грижливо да прибира всичко, което е докоснала с пръсти — чаши, чинии, прибори, пепелници, каквото и да било. Но не му се удаде възможност.

— Гладна ли си? — запита Фич и отпи глътка минерална вода.

— Не. Бързам.

— Защо?

— Защото колкото по-дълго съм тук, толкова повече снимки ще направят твоите хора.

— Дойдох сам.

— Да бе. Как ти харесаха червените чорапи?

В другия край на покрива оркестърът засвири джаз, но тя не обърна внимание. Очите й не се откъсваха от Фич.

Фич отметна глава и изсумтя. Още не можеше да повярва, че разговаря с любовницата на един от съдебните заседатели. Досега на няколко пъти бе влизал в непряк контакт със заседатели, но никога не бе стигал толкова близо.

И тя сама го търсеше!

— Откъде е той? — запита Фич.

— Все едно. Нали сега живее в Билокси.

— Съпруг ли ти е?

— Не.

— Приятел?

— Много въпроси задаваш.

— Много въпроси повдигаш, млада госпожице. И очакваш да ги задам.

— Просто познат.

— Кога реши да се представя с името Николас Истър?

— Има ли значение? Името е напълно законно. Сега е гражданин на Мисисипи и регистриран гласоподавател. Ако иска, може всеки месец да си променя името.

Тя бе стиснала юмруци под брадичката си. Фич разбра, че не ще допусне грешката да остави отпечатъци.

— Ами ти? — запита той.

— Аз ли?

— Да, ти не си регистрирана като гласоподавател.

— Откъде знаеш?

— Проверихме. Разбира се, ако предположим, че истинското ти име е Марли и не сме объркали правописа.

— Много предполагаш.

— Това ми е работата. От Крайбрежието ли си?

— Не.

Джо Бой приклекна и се протегна между две големи пластмасови саксии, за да я щракне шест пъти в профил. За по-свястна снимка би трябвало да се изкатери върху тухления парапет и да балансира на петдесет метра над улицата. Предпочете да остане сред зеленината и да разчита на късмет, когато жената си тръгне.

Фич разклати леда в чашата си.

— И защо сме тук? — запита той.

— Ами нали знаеш, от среща на среща…

— И къде ще ни отведат тия срещи?

— До присъдата.

— Срещу възнаграждение, предполагам.

— Думичката „възнаграждение“ звучи ужасно дребнаво. Записваш ли?

Беше ясно като бял ден, че Фич записва всеки звук.

— Разбира се, че не.

Записът не я интересуваше. Ако иска — нека си го слуша до втръсване. Нищо не би спечелил, ако се разприказва пред когото и да било. Сам той имаше твърде много кирливи ризи, за да се обърне към ченгетата или съдията, пък и просто не му беше в стила. Фич изобщо не бе помислял да я заплашва с властите и тя отлично знаеше това.

Нека я снима колкото си иска, нека наемниците в хотела дебнат, слушат и гледат. Засега щеше да играе по техните правила — да бяга, да се спотайва и да им създава работа. Все едно, нищо нямаше да открият.

— Да не говорим за пари засега, Фич, бива ли?

— Ще говорим за каквото поискаш. Ти командваш парада.

— Защо трябваше да се вмъквате в апартамента?

— Просто така работим.

— Какво мислиш за Хърман Граймс? — запита тя.

— Защо питаш мен? Нали знаеш точно какво става в заседателската стая?

— Искам да видя колко си умен. Интересно ми е дали караш всички онези експерти и адвокати да си заслужат парите.

— Никога не съм губил. Значи си знам работата.

— Е, какво ще кажеш за Хърман?

Фич се позамисли и кимна за още една чаша вода.

— Той ще има голямо значение за присъдата, тъй като е човек с твърди убеждения. В момента още се колебае. Поглъща всяка дума от показанията и вероятно знае повече от всеки друг заседател, освен твоя приятел, разбира се. Прав ли съм?

— Не си далеч от истината.

— Радвам се да го чуя. Често ли разговаряте с твоя човек?

— Сегиз-тогиз. Знаеш ли, че днес Хърман възрази против стачката?

— Не.

— Беше сам срещу всички останали.

— Защо стачкуваха?

— Заради условията. Телефон, телевизия, бира, секс, църква, обичайните човешки копнежи.

— Кой поведе стачката?

— Същият, който ги води от самото начало.

— Ясно.

— Затова съм тук, Фич. Ако моят приятел не държеше всичко в ръцете си, не бих имала какво да ти предложа.

— И какво ми предлагаш?

— Казах, че друг път ще говорим за пари.

Келнерът сложи нова чаша пред Фич и пак попита Марли дали не иска нещо за пиене.

— Да, диетична кола в пластмасова чаша, ако обичате.

— Ами… нямаме пластмасови чаши — отвърна човекът, хвърляйки безпомощен поглед към Фич.

— Тогава не се безпокойте — каза тя и се усмихна широко.

Фич реши да поразпита още малко.

— Как са настроени заседателите в момента?

— Скучаят. Херера е много запален. Смята, че всички адвокати са пълни боклуци и трябва да се въведат най-строги наказания за необосновани искове.

— Мой човек. Може ли да повлияе на другите?

— Не. Другите не го обичат. Дори го презират, определено е най-мразеният в цялата група.

— А коя е най-приятната от жените?

— Мили им е като родна майчица, няма обаче да повлияе. Рики е симпатична, общителна и много чувствителна на тема здраве. Тя ще ти създаде главоболия.

— Не съм изненадан.

— Искаш ли да те изненадам, Фич?

— Да, много искам.

— Кой заседател е почнал да пуши след началото на процеса?

Фич присви очи и леко приведе глава наляво. Вярно ли бе чул?

— Почнал да пуши?

— Аха.

— Предавам се.

— Истър. Изненадах ли те?

— Твоят приятел.

— Точно така. Слушай, Фич, трябва да бягам. Утре ще се обадя.

Тя скочи на крака и изчезна също тъй бързо, както се бе появила.

Данте и наетото момиче реагираха преди Фич, който за миг се бе смаял от бързината й. Измъкна телефона и уведоми Панг, който чакаше във фоайето и я видя как излиза от асансьора и напуска хотела. Джъмпър тръгна подир нея, но след две пресечки я изпусна в навалицата.

Цял час оглеждаха улиците, паркингите, гаражите, кафенетата и баровете, но не откриха и помен от нея. Фич беше в хотелската стая, когато му се обади Дубас от аерогарата. Марли чакала самолет, който излитал след час и половина и кацал в Мобил в единайсет без десет. Остави я, нареди Фич, после се обади на двама дежурни в Билокси да хукнат към Мобил.

Марли бе наела малко апартаментче в Билокси, недалеч от Залива. Двайсет минути преди да се прибере, тя позвъни от колата си на полицията и обясни, че двама съмнителни типове с форд таунус я следят още от Мобил, че били ужасни грубияни и се бояла да не я убият. Без да прекъсва връзката с дежурния, Марли направи няколко завоя, мина през тих квартал и внезапно спря на една денонощна бензиностанция. Докато зареждаше, две полицейски коли спряха около форда, прикрит зад близкото ателие за химическо чистене. Двамата грубияни бяха изкарани и поведени през паркинга към жената, която следяха.

Марли великолепно изигра ролята на изплашена жертва. Риданията й разлютиха ченгетата и не след дълго наемниците на Фич се озоваха зад решетките.

 

В десет часа едрият мрачен полицай Чък разпъна сгъваем стол в коридора до стаята си и застъпи нощна смяна. Беше сряда, втората вечер в изолация — време да се измъкнат навън. Точно по плана в единайсет и четвърт Николас позвъни в стаята на Чък. Щом полицаят напусна поста си, за да вдигне слушалката, Джери и Николас изскочиха от стаите и небрежно минаха през изхода до стаята на Лу Дел. Лу Дел спеше непробудно. Уилис бе дрямал през целия ден в съдебната зала, но сега и той хъркаше под завивките.

Двамата бегълци заобиколиха фоайето, промъкнаха се през сенките и завариха таксито да ги чака на уреченото място. Петнайсет минути по-късно вече влизаха в Златното казино на Билокси Бийч. Изпиха три бири в барчето, погледаха хокей и Джери загуби сто долара от облози. Пофлиртуваха с две омъжени жени, чиито съпрузи пилееха пари на игралните маси. Флиртът взе да става сериозен и в един след полунощ Николас се оттегли от бара с чаша диетично кафе, за да си опита късмета на двайсет и едно. Залагаше, чакаше и наблюдаваше оредяващата тълпа.

Марли безмълвно се настани на съседния стол. Николас избута пред нея купчинка чипове. Освен тях около масата имаше само някакъв пиян колежанин.

— Горе — прошепна тя, когато крупието се обърна да размени няколко думи с управителя.

След малко стояха на терасата на мецанина, откъдето се разкриваше изглед към паркинга и океана. Ноемврийският въздух беше свеж и прохладен. Наоколо нямаше жива душа. Целунаха се и седнаха сгушени на една от пейките. Тя подробно описа пътуването до Ню Орлиънс. Като стигна до мошениците в областния затвор, и двамата се разсмяха. Утре сутрин щеше да се обади на Фич да си прибере хората.

Не говориха много, защото Николас бързаше да изведе Джери, преди да се е натряскал и да проиграе всичко или да си навлече неприятности с чужда жена.

И двамата имаха малки клетъчни телефони — удобен, но не твърде сигурен начин за връзка. Уговориха новите пароли и кодове.

Николас я целуна за сбогом и я остави сама на терасата.

 

Уендъл Рор усещаше, че на съдебните заседатели им е омръзнало да слушат всички тия специалисти с техните открития, диаграми и графики. Консултантите му твърдяха, че хората в ложата са чули предостатъчно за рака на белите дробове и тютюнопушенето, а вероятно и още преди процеса са знаели колко опасности крият цигарите. Според Рор вече ясно личеше връзката между „Бристълс“ и туморите, които бяха убили Джейкъб Уд, следователно бе крайно време да поразлае кучетата. В четвъртък сутринта той обяви, че ищецът призовава за следващ свидетел Лорънс Криглър. Още преди да доведат Криглър от стаята в дъното, в лагера на ответника настана тревога. Друг адвокат на ищеца, Джон Райли Милтън от Вашингтон, се надигна и отправи лъчезарна усмивка към ложата.

Лорънс Криглър беше около седмдесетгодишен, с безупречен загар, стройна фигура, елегантен костюм и енергична походка. След видеозаписа на Джейкъб Уд пред съда за пръв път се появяваше свидетел без титла. В момента Криглър живееше във Флорида, където се бе преселил след напускането на „Пинекс“. Джон Райли Милтън набързо претупа предварителните въпроси към него, защото най-апетитното предстоеше всеки момент.

След получаване на инженерно образование в Северна Каролина свидетелят бе работил за „Пинекс“ цели три десетилетия и накрая бе напуснал преди тринайсет години с шумен скандал. Той се бе опитал да съди фирмата, тя също бе повела процес срещу него. В крайна сметка всичко беше приключило с тайно извънсъдебно споразумение.

Веднага след като го бяха назначили, фирмата, наречена тогава „Юниън Табакоу“ или просто „Ю-Таб“, го бе командировала в Куба да опознае тамошното тютюнопроизводство. И той бе продължил да работи в производството чак до напускането си. Беше изучавал тютюневия лист и хилядите начини за ускоряване на растежа му. Смяташе се за специалист в тази област, макар че днес не идваше в ролята на експерт и нямаше да предлага научни преценки. Само факти.

През 1969 г. бе завършил тригодишно, възложено му от фирмата проучване относно възможностите за експериментално отглеждане на тютюн, известен под кодовото име „Рейли-4“. Този тютюн съдържаше три пъти по-малко никотин от обикновения. Подкрепян от купища изследователски данни, Криглър бе стигнал до извода, че „Рейли-4“ ще се отглежда и обработва не по-трудно от всички останали тютюни, с които бе работил дотогава „Ю-Таб“.

Това беше монументален научен труд и той се гордееше с него, затова бе жестоко уязвен, когато висшестоящото началство изобщо не му обърна внимание. Беше започнал да си пробива път нагоре през закоравялата бюрокрация и резултатите се оказали отчайващи. Никой не давал пукната пара за новия сорт тютюн с много по-ниско съдържание на никотин.

А после бе разбрал, че греши. Шефовете му искрено се вълнували от съдържанието на никотин. През лятото на 1971 г. в ръцете му бе попаднала една паметна записка между компаниите, която инструктирала висшето ръководство тихомълком да стори всичко възможно за осуетяване на работата му над „Рейли-4“. Самите колеги тайничко му бяха забивали нож в гърба. Той бе запазил хладнокръвие, без да споменава никому за наученото, и бе започнал тайна операция, за да узнае какво е предизвикало заговора срещу него.

В този момент от показанията Джон Райли Милтьн представи на сьда две веществени доказателства: дълъг отчет за изследванията на Криглър през 1969 г. и копие от паметната записка.

Отговорът се бе оказал кристално ясен и Криглър отдавна го подозираше. „Ю-Таб“ не можеше да си позволи производството на тютюн със занижено съдържание на никотин, тъй като никотинът означава печалба. Още от края на трийсетте години браншът бе наясно, че никотинът предизвиква пристрастяване.

— Как разбрахте, че това е известно? — запита Милтьн високо и бавно.

Цялата зала слушаше със затаен дъх, само адвокатите на ответника се правеха на отегчени и възмутени.

— За производителите на цигари това е публична тайна — отговори Криглър. — Към края на трийсетте години е било проведено тайно проучване, финансирано от една тютюнева компания, и резултатите ясно доказвали, че никотинът в цигарите води до пристрастяване.

— Виждали ли сте този доклад?

— Не. Както разбирате и сами, той се охранява най-строго. — Криглър помълча и се озърна към масата на ответника. Готвеше се да хвърли бомбата и явно изпитваше огромно удоволствие. — Но видях писмо…

— Възразявам — изкрещя Кейбъл, скачайки на крака. — Свидетелят няма право да ни поднася недоказани твърдения какво бил видял в някакъв си документ. За това има много причини и ние сме ги обосновали най-подробно в своето изложение до съда.

Изложението съдържаше осемдесет страници текст и по него се спореше от месец насам. Съдията Харкин вече бе изразил писмено становището си по въпроса.

— Възражението ви ще се има предвид, мистър Кейбъл. Продължавайте, мистър Криглър.

— През зимата на седемдесет и трета видях писмо от една страница с описание на изследването от трийсетте години. Беше много старо, копирано на няколко пъти и леко променено.

— Променено в какво отношение?

— Бяха изтрити датата и името на подателя.

— А името на получателя?

— Беше адресирано до Сандър Фрейли, тогавашен президент на компанията „Алегени Гроуърс“, която днес се нарича „Конпак“.

— Тютюнева компания.

— Да, така е по принцип. Уж произвеждат всякакви стоки за широко потребление, но основната част от дейността се върти около производството на цигари.

— По кое време е бил президент мистър Фрейли?

— От трийсет и първа до четирийсет и втора година.

— В такъв случай би било логично да допуснем, че писмото е изпратено през този период.

— Да. Мистър Фрейли е починал през четирийсет и втора година.

— Къде се намирахте, когато видяхте това писмо?

— В Ричмънд. Докато „Пинекс“ все още се наричаше „Юниън Табакоу“, там беше главното управление. През седемдесет и девета година компанията смени името си и се прехвърли в Ню Джърси. Но сградите в Ричмънд все още се използват и аз работех там, докато напуснах. Повечето стари архиви на компанията също са там и един мой познат ми показа писмото.

— Кой беше той?

— Мой близък приятел, днес покойник. Обещах да не разкривам името му.

— Държахте ли това писмо в ръцете си?

— Да. Дори направих копие.

— И къде е вашето копие?

— То не изтрая дълго. След като го заключих в бюрото си, още на другия ден бях командирован извън града. През това време някой беше преровил бюрото и отмъкнал доста неща, включително и копието от документа.

— Помните ли какво се казваше в писмото?

— Помня много добре. Не забравяйте, че отдавна търсех някакво потвърждение на онова, което подозирах. Откриването на онова писмо беше незабравим момент.

— Какво гласеше то?

— Сьдьржаше три-четири абзаца, кратки и много конкретни. Авторът обясняваше, че току-що е прочел тайния доклад за никотина. Получил го от шефа на научния отдел в „Алегени Гроуърс“, чието име не се споменаваше. Според него данните категорично и ясно доказвали, че никотинът води към пристрастяване. Доколкото си спомням, това бе същността на първите два абзаца.

— А следващият?

— Авторьт препоръчваше на Фрейли компанията сериозно да се погрижи за повишаване на никотиновото съдържание в цигарите. Повече никотин означавало повече пушачи, а оттам — повече продажби и по-високи печалби.

Криглър изричаше репликите си с великолепен усет за драматичния им ефект и всички го слушаха със затаен дъх. За пръв път от много дни насам заседателите дебнеха всяко движение на свидетеля. Думата „печалби“ прокънтя в залата и остана да виси като зловонна мъгла.

Джон Райли Милтън помълча, после запита:

— Нека си изясним нещата докрай. Писмо е било написано от някого в съвсем друга компания и изпратено до нейния президент, така ли?

— Точно така.

— Компания, която оттогава и досега е конкурент на „Пинекс“?

— Правилно.

— В такъв случай как се е оказало в „Пинекс“ през седемдесет и трета година?

— Не успях да открия това. Но „Пинекс“ определено знаеше за изследването. Всъщност в началото на седемдесетте, ако не и по-рано, цялата тютюнева промишленост знаеше за него.

— Как разбрахте това?

— Не забравяйте, че съм работил в бранша трийсет години. И цялата ми кариера мина в производството. Разговарял съм с много хора, най-вече мои колеги в другите компании. Нека просто речем, че когато потрябва, тютюневите компании застават рамо до рамо.

— Опитвали ли сте да се сдобиете с ново копие от писмото чрез вашия приятел?

— Опитах. Нищо не стана. Да оставим това.

* * *

Като се изключи кратката почивка в десет и половина, Криглър продължи да говори непрекъснато през цялото сутрешно заседание. Показанията му сякаш прелетяха за броени минути и това бе един от най-решаващите моменти в процеса. Драмата на бивш служител, който вади на показ мръсните тайни, бе разиграна с изумително майсторство. Заседателите дори престанаха да мислят за обяда. Адвокатите ги наблюдаваха по-внимателно от когато и да било, а съдията драскаше трескаво, като че бе решил да запише всяка дума от показанията.

Журналистите бяха необичайно тихи, заседателите — необичайно внимателни. Момчетата от Уолстрийт подскачаха на местата си, нетърпеливи час по-скоро да хукнат към телефоните и задъхано да разправят в Ню Йорк какво става тук. Отегчените местни адвокати щяха години наред да разказват легенди за този свидетел. Дори Лу Дел, седнала на първия ред, отпусна плетката в скута си.

Фич гледаше и слушаше от стаята с екраните. По разписание Криглър трябваше да даде показания чак в началото на идната седмица, а можеше и изобщо да не се яви. Фич беше един от малцината живи хора, държали в ръцете си онова писмо, а Криглър го описваше с удивителни подробности. За всички, дори и за Фич, бе напълно ясно, че свидетелят говори истината.

Преди девет години, когато Голямата четворка нае Фич, една от първите му задачи бе да открие и унищожи всяко копие от писмото. Той още работеше по задачата.

Нито един адвокат на ответника, дори и Кейбъл, не бе виждал това писмо.

Около засягането на тази тема в съда се водеше истинска война. Обикновено правилата за даване на показания не позволяват устно описание на изчезнали документи. Най-добро веществено доказателство представлява самият документ. Но както във всички юридически области, така и тук имаше изключения и дори изключения от изключенията, а дружината на Рор свърши майсторска работа, за да убеди Харкин, че съдебните заседатели трябва на всяка цена да изслушат как Криглър описва изчезналия документ.

Следобед Кейбъл щеше да подложи свидетеля на свиреп кръстосан разпит, но злото вече бе сторено. Фич прескочи обяда и се заключи в кабинета си.

На обяд в заседателската стая цареше непознато настроение. Обичайните шумни разговори за футбол и готварски рецепти бяха отстъпили място на мъртвешка тишина. Цялата група бе замаяна и затъпяла от две седмици досадни научни показания на експерти, дошли да изнесат лекции в Билокси срещу огромни хонорари. Сега отново се връщаха към живота, потресени от мръсните подробности в показанията на Криглър.

Хранеха се без апетит и непрестанно хвърляха погледи наоколо. Почти всеки би искал да се усамоти нейде с най-близкия си приятел и да преповтори чутото преди малко. Вярно ли бяха чули? Разбираха ли всички какво казва онзи човек? Значи нарочно увеличават никотина, за да хлътнат повече хора в капана!

В крайна сметка направиха точно това. Пушачите — вече само трима след напускането на Стела, макар че и Истър се водеше за половин пушач, защото предпочиташе да общува с Джери, Хрътката и Ейнджъл Уийз — хапнаха набързо и се изнизаха. След малко всички седяха на сгъваеми столове, гледаха се и пускаха облаци дим към отворения прозорец. Николас подхвърли, че с толкова много никотин цигарите май са станали малко по-тежки. Никой не се разсмя.

По същото време Гладис Кард и Мили Дюпри се измъкнаха към тоалетната. Облекчиха се, после петнайсет минути си миха ръцете и разговаряха пред огледалото. Насред разговора към тях се присъедини Лорийн Дюк, която застана до автомата за книжни кърпи и побърза да изрази цялото си изумление и отвращение от тютюневите компании.

След като разчистиха масата, Лони Шейвър разтвори портативния си компютър през един стол от Хърман, който вече тракаше на своя. Полковникът подхвърли към Хърман:

— За тоя свидетел май не ти трябва превод.

Хърман изсумтя и отвърна:

— Доста удивително, бих казал.

Това бе единственият случай, в който си позволи да изрази някакво отношение към процеса.

Показанията не бяха направили оообено впечатление на Лони Шейвър.

Филип Севил любезно помоли съдията през част от обедната почивка да се заеме с йога под големия дъб зад Съдебната палата. Получи разрешение. Един полицай го придружи до дървото, където той свали ризата, чорапите и обувките си, после седна върху меката трева и се върза на геврек. Когато взе да пее, полицаят се отдръпна, седна на една пейка и приведе глава, за да не го познае някой.

 

Кейбъл поздрави Криглър, като че бяха стари приятели. Криглър се усмихна и отвърна с непоклатимо спокойствие:

— Добър ден, мистър Кейбъл.

Преди седем месеца цялата дружина на Кейбъл три дни наред бе гледала в кабинета на Рор видеозапис с показанията на Криглър. Проучваха ги поне двайсет и пет адвокати, няколко експерти и дори двама психиатри. Криглър казваше истината, но сега истината трябваше да се замаже. Този кръстосан разпит беше решаващ, тъй че истината можеше да върви по дяволите. Свидетелят трябваше да бъде опозорен!

След стотици часове на напрегнато планиране ответникът бе разработил своята стратегия. Най-напред Кейбъл запита Криглър дали е сърдит на бившите си работодатели.

— Да — отговори той.

— Мразите ли компанията?

— Компанията е нещо неодушевено. Как може да се мрази един предмет?

— Мразите ли войната?

— Не съм бил на война.

— Мразите ли насилието над децата?

— Не се съмнявам, че е нещо отвратително, но за щастие никога не съм се сблъсквал с него.

— Мразите ли насилието изобщо?

— Сигурно е ужасно, но и в това отношение имам късмет.

— Значи нищо не мразите.

— Освен спанака.

Из залата се разнесе тих смях и Кейбъл усети, че нещата не вървят на добре.

— Не мразите ли „Пинекс“?

— Не.

— Не мразите ли работещите там?

— Не. Но някои от тях не ми допадат.

— Не мразехте ли някого, когато работехте там?

— Не. Имах врагове, но не помня да съм мразил някого.

— А не мразехте ли хората, срещу които заведохте дело?

— Не. Пак повтарям, те ми бяха врагове, но всъщност само си гледаха работата.

— Значи обичате враговете си?

— Не съвсем. Знам, че би трябвало да се постарая, но не е лесно. Не помня да съм казал, че ги обичам.

Кейбъл се бе надявал да отбележи точка, като намекне за евентуална неприязън или отмъщение от страна на Криглър. Може би ако повтаряше по-често думата „мразя“, някои от заседателите щяха да я запомнят.

— Какво ви накара да се явите като свидетел?

— Това е сложен въпрос.

— За пари ли го правите?

— Не.

— Плаща ли ви мистър Рор или някой друг от страната на ищеца, за да застанете пред съда?

— Не. Споразумяхме се да ми платят пътните разноски и нищо повече.

Всъщност Кейбъл най-малко искаше да отвори вратичка към мотивите на Криглър да се яви като свидетел. Сутринта бе станало дума за тях съвсем накратко, а във видеозаписа заемаха цели пет часа. На всяка цена трябваше да отклони Криглър в друга насока.

— Пушили ли сте някога, мистър Криглър?

— Да. За съжаление пуших цели двайсет години.

— Значи съжалявате за това?

— Разбира се.

— Кога започнахте?

— Когато постъпих в компанията, през петдесет и втора година. Тогава насърчаваха всички свои служители да пушат. И досега го правят.

— Вярвате ли, че сте навредили на здравето си с тези двайсет години тютюнопушене?

— Естествено. Имам късмет, че не съм мъртъв като мистър Уд.

— Кога се отказахте от цигарите?

— През седемдесет и трета година. След като узнах истината за никотина.

— Смятате ли, че здравето ви днес е увредено по някакъв начин, защото сте пушили в течение на двайсет години?

— Разбира се.

— Според вас носи ли компанията някаква отговорност за решението ви да пропушите?

— Да. Както казах, насърчаваха ме. Всички други пушеха. В служебния магазин можехме да си купуваме цигари на половин цена. Преди всяко заседание ни поднасяха купи, пълни с цигари. Това бе част от вътрешния ред.

— Проветряваха ли се кабинетите ви?

— Не.

— Как стоеше въпросът с пасивното пушене?

— Много зле. Над главите ни вечно висеше синкава мъгла.

— Значи днес обвинявате компанията за това, че не сте толкова здрав, колкото би трябвало?

— Да, компанията определено има вина. За щастие успях да се изтръгна от навика. Не беше лесно.

— И затова имате зъб на компанията?

— Нека просто да кажем, че съжалявам, задето след колежа не се захванах с друга индустрия.

— Индустрия? Нима сте намразили цялата индустрия?

— Не съм почитател на тютюнопроизводството.

— Затова ли сте тук?

— Не.

Кейбъл прелисти записките си и бързо откри нова насока.

— Доколкото знам, вие сте имали сестра, нали, мистър Криглър?

— Да.

— Какво се случи с нея?

— Почина през седемдесета година.

— От какво?

— От рак на белите дробове. Двайсет и три години бе пушила по два пакета на ден. Пушенето я умори, мистър Кейбъл, ако това искате да знаете.

— Бяхте ли близки? — запита Кейбъл с подчертано съчувствие, за да позаглади донякъде лошото впечатление, задето разчопля старите рани.

— Много близки. Нямам друг брат или сестра.

— И нейната смърт бе тежък удар за вас?

— Да. Тя беше необикновен човек и още не мога да я прежаля.

— Извинявайте, че повдигнах този въпрос, мистър Криглър, но това е важно.

— Вашето състрадание ме трогва, мистър Кейбъл, но не виждам нищо важно.

— Как се отнасяше тя към това, че пушите?

— Не беше доволна. На смъртното си легло ме умоляваше да престана. Това ли искахте да чуете, мистър Кейбъл?

— Само ако е вярно.

— О, вярно е, мистър Кейбъл. Един ден преди нейната смърт обещах, че ще престана да пуша. И успях, макар че за да го постигна, ми трябваха три безкрайни години. Разбирате ли, мистър Кейбъл, бях хванат на въдицата също като сестра ми, защото компанията производителка на цигарите, които я погубиха, а можеха да погубят и мен, целенасочено поддържаше високо ниво на никотина.

— А сега…

— Не ме прекъсвайте, мистър Кейбъл. Сам по себе си никотинът не е канцероген, знаете много добре, той е просто отрова — отрова, която вкарва човек в капана, тъй че един ден канцерогените да го довършат. Именно затова цигарите са безкрайно опасни.

Кейбъл го гледаше съвсем спокойно.

— Свършихте ли?

— Чакам следващия въпрос. Само не ме прекъсвайте повече.

— Обещавам и поднасям своите извинения. А сега кажете кога за пръв път се убедихте, че цигарите са безкрайно опасни.

— Не знам точно. Сам разбирате, че това е известно от доста време насам. И днес, и тогава не бе нужно човек да е гений, за да го проумее. Но вероятно е било някъде в началото на седемдесетте, след като приключих изследването, след смъртта на сестра ми и малко преди да видя онова гнусно писмо.

— Може би през седемдесет и трета година?

— Някъде там.

— Кога престанахте да работите за „Пинекс“? През коя година?

— През осемдесет и втора.

— Значи продължихте да работите в компания, която произвеждаше продукти, смятани от вас за безкрайно опасни?

— Да.

— Каква заплата получавахте през осемдесет и втора година?

— Деветдесет хиляди годишно.

Кейбъл помълча и пристъпи до масата, където му подадоха друг бележник и той го огледа, хапейки дръжката на очилата си, после се върна към подиума и запита Криглър защо е съдил компанията през 1982 г. Криглър явно не хареса въпроса и се озърна за помощ към Рор и Милтън. Кейбъл задълба из подробностите на онова дело — безкрайно объркано и свързано с редица лични въпроси — и разпитът буквално закова на едно място. Рор възрази, Милтън също изказа протест, а Кейбъл се правеше, че не разбира какво толкова имат против. Адвокатите се събраха пред Харкин и дълго се караха шепнешком, докато Криглър отегчено седеше на свидетелския стол.

Кейбъл продължи да се рови из подробности от последните десет години на Криглър в „Пинекс“, като непрестанно намекваше, че е готов да докара свидетели, които да го уличат в лъжа.

Малко остана планът му да успее. След като не можеше да обори унищожителните показания на Криглър, ответникът бе решил да замаже очите на съдебните заседатели. Щом свидетелят е непоклатим, атакувай го до премаляване с дребни подробности.

Но хитроумният замисъл бе разяснен пред заседателите от младия Николас Истър, който имаше две години юридическо образование и реши да напомни това на колегите си през следобедната почивка. Въпреки протестите на Хърман, Николас изрази своето възмущение, че Кейбъл хвърля кал по свидетеля и се мъчи да ги обърка.

— Смята ни за глупаци — огорчено добави той.