Джон Гришам
Присъдата (30)

30

Според Ничман и Нейпиър мистър Кристано държеше на всяка цена да получи пълен доклад какво точно е станало при последната среща на Хопи и Мили.

— Точно ли? — повтори Хопи.

Скупчени плътно един до друг зад паянтовата маса в една опушена закусвалня, тримата пиеха кафе от картонени чашки и чакаха да им донесат сандвичи.

— Можеш да прескочиш личните подробности — поясни Нейпиър, макар че не вярваше да е имало забележителни лични подробности.

Ако знаеха само, помисли си Хопи, все още горд от снощното постижение.

— Ами… показах на Мили доклада за Робилио — промърмори той и се зачуди какво още да каже.

— И?

— И тя… тя го прочете.

— Много ясно, че го е прочела. Какво направи после? — запита Нейпиър.

— Как реагира? — добави Ничман.

Естествено, можеше да излъже, че е била смаяна от доклада, повярвала е на всяка дума и е обещала непременно да го покаже на другите. Точно това искаха да чуят. Но Хопи не знаеше как да постъпи. Лъжата само щеше да утежни още повече положението му.

— Не твърде добре — призна той.

Когато сандвичите пристигнаха, Ничман отиде да позвъни на мистър Кристано. Хопи и Нейпиър дъвчеха, без да се поглеждат. Хопи искаше да потъне в земята. Сигурно вече беше с единия крак в затвора.

— Кога ще я видиш пак? — запита Нейпиър.

— Не знам. Съдията още не е казал. Процесът може да свърши до края на седмицата.

Ничман се върна и седна.

— Мистър Кристано пристига — съобщи той и стомахът на Хопи се сви. — Тази нощ ще е тук и иска да те види рано сутринта.

— Добре.

— Не е твърде щастлив.

— И аз.

 

През обедната почивка Рор се заключи с Клив в кабинета си, за да обсъдят насаме подмолната операция. Повечето адвокати използваха бегачи като Клив за по-простите случаи, както и за мътни дела, които не се преподават в правните факултети, но никой от тях не признаваше подобна съмнителна практика. Адвокатите пазеха бегачите си в тайна.

Рор разполагаше с няколко възможности. Можеше да каже на Клив да разкара Дерик Мейпълс. Можеше да плати на Дерик двайсет и пет хиляди, като обещае по още толкова за всеки глас, ако са поне девет в негова полза. Това правеше най-много двеста двайсет и пет хиляди — сума, която спокойно можеше да си позволи. Но дълбоко се съмняваше Ейнджъл Уийз да осигури повече от два гласа — нейния и може би този на Лорийн Дюк. Тя не беше водач. Можеше да насочи Дерик към адвокатите на ответника и да ги спипа на местопрестъплението. Но тогава Ейнджъл вероятно би отпаднала, а Рор не желаеше това.

С помощта на Клив можеше да запише компрометиращи разговори и да заплаши хлапака със съд, ако не понатисне приятелката си. Ходът обаче беше рискован, тъй като предложението за подкуп идваше от самия Рор.

Двамата обмислиха всеки вариант с трезвата преценка на хора, които са вършили всичко това и друг път. Накрая избраха среден път.

— Ето какво ще направим — каза Рор. — Даваме му петнайсет хиляди, обещаваме още десет след процеса и записваме целия разговор. За всеки случай част от банкнотите ще са белязани. Допълнително обещаваме по двайсет и пет хиляди за останалите гласове, а ако спечелим и дойде да иска парите, казваме му да се пръждосва. Ще разполагаме със записа, тъй че вдигне ли шум, можем да го заплашим с ФБР.

— Харесва ми! — възкликна Клив. — Той получава парите, а ние присъдата и после го прецакваме. На туй му казвам аз справедливост.

— Приготви се за запис и вземи парите. Искам да го свършим още днес.

 

Но Дерик имаще други планове. Срещнаха се във фоайето на казино „Ризорт“, където край полумрачния бар печални клиенти давеха в евтини напитки скръбта по загубените пари, докато навън грееше слънце и температурата вече надхвърляше двайсет градуса.

Дерик нямаше ни най-малко желание да го прецакат след присъдата. Искаше незабавно двайсет и пет хиляди в брой за Ейнджъл, а освен това настоя да получи „депозит“ за всички останали заседатели. Предварителен депозит. В брой, разбира се, нещо разумно и скромно, например по пет хиляди на човек. Клив пресметна набързо, но сбърка. Дерик разчиташе на единодушно решение, тъй че депозитът за единайсет заседатели възлизаше на петдесет и пет бона. Заедно с парите за Ейнджъл искаше незабавно да получи осемдесет хиляди в брой.

Заяви, че имал позната в съда и тя надникнала из документите.

— Съдят тютюневата компания за милиони — изрече той, без да знае, че всяка дума се записва от микрофон в малкото джобче на Клив. — Осемдесет хиляди са капка в морето.

— Ти си луд — отсече Клив.

— А пък ти си мошеник.

— Няма начин да платим осемдесет хиляди в брой. Както вече ти казах, с толкова много пари рискуваме да ни хванат.

— Чудесно. Ще ида да поговоря с тютюневата компания.

— Прав ти път. Ще чакам да прочета във вестниците.

Оставиха чашите недопити. Клив отново си тръгна по-рано, но този път Дерик не го догони.

 

Парадът на хубавиците продължи в четвъртък следобед, когато Кейбъл призова за свидетелка доктор Майра Спроулинг-Гуд, цветнокожа преподавателка от института „Рутгърс“, която мигновено привлече погледите на скучаещата зала. Беше висока почти метър и осемдесет, а по красота и елегантност не отстъпваше на своята предшественичка. По нежното й светлокафяво лице изникнаха весели трапчинки, когато се усмихна на заседателите и за миг задържа поглед върху Лони Шейвър, който отвърна с широка усмивка.

От самото начало Кейбъл разполагаше с неограничен бюджет за свидетелите, затова можеше да подбира изключително умни и красноречиви хора с дарба да привличат всеобща симпатия. Преди да наеме доктор Спроулинг Гуд, гой на два пъти я засне с видеокамера и после направи още един запис при показанията в кабинета на Рор. Както всички други свидетели, тя предварително бе изтърпяла двудневна репетиция на кръстосан разпит. Сега седна спокойно, преметна крак върху крак и цялата зала ахна.

Не бе изненада, че тя се оказа професор по маркетинг с цял куп препоръчителни писма. След завършване на образованието си осем години бе работила в рекламна агенция на Медисън Авеню, преди да се завърне в академичните кръгове. Отлично познаваше рекламата на новите стоки — специалност, която преподаваше и непрестанно проучваше. Скоро стана ясно защо е дошла на процеса. Някой циник би заявил, че идва, за да покаже колко е хубава, да се изтъкне пред Лони Шейвър, Лорийн Дюк и Ейнджъл Уийз, да разбуди в душите им гордост, че и афроамериканците са напълно способни да дадат своето решаващо мнение в един тъй важен процес.

Но всъщност идваше заради Фич. Преди шест години в Ню Джърси съдебните заседатели подплашиха всички, като спориха цели три дни, преди да се завърнат с оправдателна присъда. Още тогава Фич реши да издири някоя красива преподавателка от реномиран университет и да й отпусне солидна субсидия за проучване на рекламите за цигари и тяхното въздействие върху подрастващите. Като човек, който дава парите, Фич щеше да очертае в общи линии темата на изследването и се надяваше някой ден да извлече полза от него.

Доктор Спроулинг-Гуд никога не бе чувала за Ранкин Фич. Преди време бе получила осемстотин хиляди долара от Института за потребителски стоки — някаква дребна и никому неизвестна организация в Отава, която твърдеше, че проучва търговските перспективи на хиляди стоки. Друго не знаеше. Както не бе успял да узнае и Рор. Неговите агенти ровеха около организацията от две години насам. Тя се оказа частна, закриляна до известна степен от канадските закони, и явно получаваше средства от големите производители, сред които не личеше да има цигарени компании.

Резултатите от изследването се съдържаха в дебел доклад с красиви корици и Кейбъл предложи да го приемат за веществено доказателство. Тежкият том незабавно отиде при купчината официални документи. Според протокола това бе доказателство номер осемдесет и четири. Очакваше се съдебните заседатели да прегледат преди решението си поне двайсет хиляди страници текст.

Въпреки старателно подготвяното представяне, откритията й се оказаха простички и не изненадаха никого. Ако не се броят няколко широко известни изключения, всички реклами на потребителски стоки са насочени към клиенти под средната възраст. Автомобили, паста за зъби, хранителни стоки, бира, безалкохолни напитки, облекло, козметика — всички масово рекламирани стоки са предвидени за младите хора. Същото се отнася и до цигарите. Наистина, представят ги като продукт за младите, красивите, енергичните, безгрижните, богатите и остроумните. Но така е и с безброй други стоки.

Тук свидетелката премина към специфичните данни, започвайки от автомобилите. Кога за последен път сте виждали телевизионна реклама за спортна кола с дебел петдесет-годишен мъж зад волана? Или микробус, каран от затлъстяла домакина с шест хлапета и мърляво псе на задната седалка? Няма такава работа. Бира? Ето ви десет млади юнаци, седнали в хола да гледат бейзбол по телевизията. Всички са с буйни прически, мъжествени лица, новички джинси и плоски кореми. Това не е реалност, а успешна реклама.

Показанията й ставаха все по-забавни. Паста за зъби?! Случайно да сте видели от телевизора да ви се хили грозен човек с развалени зъби? Не, разбира се. Всички имат съвършена усмивка. Дори в рекламите за лекарства против младежки пъпки плахият юноша има само две-три едва забележими пъпчици.

Тя се усмихваше непрестанно, от време на време дори се разсмиваше на собствените си коментари. Заседателите също се усмихваха. Аргументите биеха право в целта. Щом успешната реклама е насочена към пълнолетни, но все още млади хора, то защо цигарените компании да не вършат същото?

Тя престана да се усмихва, когато Кейбъл засегна въпроса за подмамването на непълнолетни. Нейният изследователски екип не бил открил доказателства за подобна дейност, а в хода на своята работа проучили реклами от последните четирийсет години. Разполагали с пълен каталог на всички реклами за цигари след появата на телевизията. И както не пропусна да отбележи между другото, имало данни за увеличаване на тютюнопушенето след забраната на тези реклами. Почти две години търсили доказателства, че цигарените компании залагат капани за непълнолетните, защото проучването им тръгнало първоначално тъкмо от тона безпочвено предубеждение. Но просто се оказало, че не е вярно.

Според нея единственият начин за предпазване на детето от цигарените реклами бил в пълната им забрана — по стени, автобуси, във вестници и списания. И пак според нея това изобщо нямало да се отрази на продажбите. Нито пък върху пушенето сред малолетните.

Кейбъл й благодари най-сърдечно, като че бе дошла по своя воля. Всъщност вече бе получила за показанията си шейсет хиляди долара и щеше да представи сметка за още петнайсет. Макар че в душата му нямаше и капчица кавалерство, Рор отлично разбираше колко е опасно да атакуваш сред пламенните южняци една тъй красива дама. Затова опипа почвата деликатно. Имаше куп въпроси около Института за потребителски стоки и неговата субсидия от осемстотин хиляди долара. Свидетелката сподели какво знае. Според нея институтът беше академична организация, сьздадена за проучване на търговските тенденции. Финансираше се от частния бизнес.

— Има ли нещо общо с тютюневите компании?

— Не, доколкото знам.

— А с дъщерни фирми на тютюневи компании?

— Не мога да кажа.

Рор продължи да разпитва за съдружници, подразделения, обединения, дъщерни компании и зависими фирми, но свидетелката не знаеше нищо.

Не знаеше, защото Фич бе уредил нещата точно така.

* * *

В четвъртък сутринта следата на Клер зави в неочаквана посока. Срещу хиляда долара в брой бившият приятел на една нейна колежка съобщи, че някогашната му приятелка сега работи като сервитьорка в пицария в Гринич Вилидж и се надява на роля в телевизионен сериал. Преди време работела с Клер в „Мълиган“ и май били доста близки. Суонсън отлетя за Ню Йорк, кацна в четвъртък привечер и потегли с такси към малък хотел, където плати в брой за една нощувка и побърза да грабне телефона. Откри Бевърли на работа в пицарията.

— С Бевърли Монк ли говоря? — запита Суонсън, като се опитваше да имитира гласа на Николас Истьр. Беше го слушал на запис стотици пъти.

— Да. Кой се обажда?

— Същата Бевърли Монк, която работеше преди време в „Мълиган“?

Кратко мълчание.

— Да. Кой сте вие?

— Джеф Кер, Бевърли. Отдавна не сме се чували.

Суонсън и Фич бяха решили да рискуват с предположението, че Клер и Джеф не са се обаждали на Бевърли след напускането на Лорънс.

— Кой, кой? — запита тя и Суонсън въздъхна от облекчение.

— Джеф Кер. Нали ме помниш, ходехме с Клер.

— А, да — каза тя, сякаш се чудеше дали наистина го помни.

— Виж какво, пристигнах в града, та реших да те питам дали не си чувала напоследък нещо за Клер.

— Не разбирам — бавно изрече тя. Явно се мъчеше да разбере кой е и какво точно иска от нея.

— Дълго е за разправяне, но преди шест месеца скъсахме с Клер. Сега я търся.

— От четири години не съм я чувала.

— Разбирам.

— Слушай, много съм заета. Може би друг път.

— Разбира се.

Суонсън затвори телефона, после се обади на Фич. Решиха, че си струва да поемат риска и да предложат на Бевърли Монк пари срещу сведения за Клер. Щом не бе разговаряла с Клер от четири години, нямаше как да я открие веднага и да й съобщи. Засега Суонсън имаше задачата да проследи Бевърли и да изчака до утре.

 

Фич изискваше от всеки консултант кратък отчет в края на съдебния ден. Само една страничка — просто и ясно, без засукани думи, нищо освен откровеното мнение на експерта за днешните свидетели и тяхното влияние върху заседателите. Фич държеше на честното мнение и често ругаеше експертите за сладникавия език. Предпочиташе песимизма. Отчетите трябваше да кацнат върху бюрото му точно един час след като Харкин обявеше край на заседанието.

Отчетите от сряда даваха твърде мрачна картина за Джанкъл, но в четвъртък се посипаха само хвалебствия за показанията на Денис Макуейд и Майра Спроулинг-Гуд. Двете жени не само бяха разведрили мрачната зала, пълна с мъже в делови костюми, но и се държаха чудесно на свидетелския стол. Заседателите ги слушаха внимателно и вероятно повярваха на всичко чуто. Особено мъжете.

И все пак Фич не се успокояваше. При нито един процес не бе изпитвал такава тревога. С отстраняването на Херера ответникът губеше един от най-големите си привърженици. Пресата в Ню Йорк изведнъж обявяваше провала на големите компании и недвусмислено обсъждаше резултатите от ндна тежка присъда. Статията на Баркър в „Могул“ бе предизвикала сензация. Джанкъл се оказа пълен провал. Лутър Вандъмиър от „Трелко“, най-умният и най-влиятелният от четиримата генерални директори, бе наругал Фич по телефона през обедната почивка. Заседателите бяха в изолация и колкото по-дълго се влачеше процесът, толкова по-неприятна щеше да им стане онази страна, която призоваваше свидетели в момента.

 

Десетата нощ в изолация мина без произшествия. Нямате немирни любовници. Нито пък тайни екскурзии по игралните домове. Нямаше дори шумни ориенталски мелодии. Никой не съжаляваше за Херера. Сутринта той бе събрал багажа си за броени минути, повтаряйки непрекъснато на шерифа, че е оклеветен и няма да остави нещата току-така.

След вечеря в столовата започна импровизиран шахматен турнир. Хърман имаше специална дъска с номерирани квадратчета. Духовете се разпалиха, мисис Граймс изтича за дъската и наоколо се събра оживена тълпа. За по-малко от час Хърман удържа три победи срещу Николас, три срещу Джери и три срещу Хенри Ву, който никога не бе играл шах. Канеше се пак да играе с Джери, този път срещу малък облог, когато Лорийн Дюк влезе да потърси нещо сладичко. Като дете тя бе играла с баща си. Без да проявява и капка съчувствие към слепеца, Лорийн би Хърман още в първата партия и двамата продължиха да играят до късно.

Както винаги, Филип Севил остана в стаята си. На трапезата и през почивките в съда понякога разменяше с другите по две-три думи, но предпочиташе да стои настрани с разгърната книга.

На два пъти Николас се опита да поговори с него. Никакъв резултат. Севил не понасяше празните приказки и не желаеше да разкрива нищо за себе си.