Джон Гришам
Присъдата (23)

23

В понеделник сутрин първата точка от дневния ред бе лична среща между съдията Харкин и Николас, а темата — положението след пожара. Разговаряха насаме. Николас го увери, че се чувствал много добре и разполагал с достатъчно дрехи в мотела, само дето сега трябвало да пере малко по-често. Като беден студент, нямал кой знае какво за губене освен хубавия компютър и скъпата наблюдателна техника, която, разбира се, не била застрахована.

Набързо приключиха с темата за пожара. След като тъй и тъй бяха сами, Харкин запита:

— А как са останалите ни приятели?

По принцип не бе забранено да разговаря така със съдебен заседател, но нямаше съмнение, че пристъпва в опасна територия. При подобни случаи повечето съдии предпочитаха да разговарят в присъствието на адвокат и да водят пълен протокол. Но Харкин искаше да чуе най-новите клюки. На това момче можеше да се разчита.

— Всичко е наред — каза Николас.

— Някакви произшествия?

— Не се сещам.

— Обсъждат ли процеса?

— Не. Дори избягваме да го споменаваме, когато сме заедно.

— Добре. Някакви спорове или караници?

— Засега не.

— Бива ли я храната?

— Чудесна е.

— Стигат ли ви посещенията?

— Да, мисля. Не съм чул оплаквания.

Харкин много би искал да чуе дали някои заседатели не са се чифтосали. Не че имаше някакво правно значение, просто си падаше по мръсните клюки.

— Добре. Ако възникнат проблеми, уведомете ме. И не споменавайте за тия разговори.

— Разбира се.

Стиснаха си ръцете и Николас излезе.

Харкин сърдечно поздрави заседателите и им пожела ползотворна седмица. Те явно бързаха да се хванат на работа и да приключат час по-скоро.

Рор се изправи, призова следващия свидетел на име Лион Робилио и играта започна отново. Въведоха Лион през страничната врата. Той енергично затьтри нозе към подиума, където дежурният полицай му помогна да се настани на свидетелското място. Беше стар и блед, облечен с тъмен костюм и бяла риза, без вратовръзка. На гърлото му имаше дупка, прикрита с парче марля и бяло ленено шалче. Когато се закле да говори истината, трябваше да поднесе под брадичката си мъничък микрофон. Изричаше думите с глухия, безизразен глас на човек, останал без гласни струни след рак на гърлото.

Ала все пак речта му бе достатъчно ясна и разбираема. Мистър Робилио продължаваше да държи микрофона край гърлото си и гласът му кънтеше сухо из съдебната зала. Така си говореше всеки ден, по дяволите. И държеше да го разберат.

Без да се впуска в излишни подробности, Рор съобщи, че мистър Робилио е на шейсет и четири години. Преди осем години претърпял операция, която го лишила от гласни струни, и се научил да говори с хранопровода си. Почти четирийсет години наред пушил активно и този навик едва не го погубил. Сега освен от последствията на рака страдал още от сърдечно заболяване и емфизема. И всичко това заради цигарите.

Слушателите бързо привикнаха с кънтящия механичен глас. Робилио грабна вниманието им, когато сподели, че преди години си изкарвал хляба като политик и защитавал интересите на тютюневата индустрия. Престанал да го върши, след като заболял от рак и осъзнал, че въпреки всичко не може да изостави цигарите. Физически и психологически бил пристрастен към никотина. Продължил да пуши цели цве години, след като останал без ларинкс и химиотерапията съсипвала тялото му. Отказал цигарите чак когато тежък сърдечен удар едва не го отнесъл в гроба.

Макар да личеше, че не е добре със здравето, той продължаваше да работи във Вашингтон, но вече от другата страна на барикадата. Славеше се като заклет враг на тютюнопушенето, дори му бяха лепнали прякора „камикадзе“.

Преди заболяването бе работил в Съвета по тютюневата индустрия.

— А то си беше чисто и просто банда гадни политици, подкрепяни изцяло от производителите на цигари — презрително обясни той. — Имахме задачата да уведомяваме тютюневите компании за новите законопроекти и опитите да бъде ограничена тяхната дейност. Разрешаваха ни неограничени разходи, за да каним влиятелни политици в най-скъпи заведения. Играехме грубо и учехме другите колеги от бизнеса как се върти мръсна политика.

В съвета Робилио бе имал достъп до безброй научни изследвания за цигарите и тютюневата промишленост. Всъщност в задълженията на съвета влизало и усърдното събиране на всички известни данни, проекти и експерименти. Да, виждал е онова гнусно писмо, споменато от Криглър. Дори го е виждал няколко пъти, макар че не притежава копие. Целият съвет знаел много добре, че всички тютюневи фирми поддържат максимално ниво на никотина, за да осигурят пристрастяване.

Робилио непрестанно повтаряше думата „пристрастяване“. Бе виждал изследвания, финансирани от компаниите, при които чрез никотина у най-различни животни за кратко време се създавала неудържима страст към цигарите. Не само бе виждал, но и бе помагал да се прикриват изследвания, доказващи категорично, че след като юношите се хванат веднъж на въдицата, шансовете им да отхвърлят навика са нищожни. Те стават пушачи за цял живот.

Рор извади няколко дебели отчета и помоли Робилио да ги назове един по един. Резултатите от изследванията бяха приети за веществени доказателства, като че заседателите биха имали време да изчетат десет хиляди страници документи, преди да вземат решение.

Робилио съжаляваше за много неща в някогашния си политически живот, но най-големият му грях — онзи, за който се разкайваше всеки ден — бяха изкусно съставените опровержения на факта, че тютюневият бизнес се цели пред всичко в юношите.

— Никотинът води към пристрастяване. Пристрастяването носи печалба. За да оцелее, тютюневата индустрия трябва непременно да насади навика у всяко ново поколение. Рекламите втълпяват на децата какво ли не. Индустрията хвърля милиарди, за да представи цигарите като нещо изтьнчено, забавно, дори безвредно. Хлапетата се хващат по-лесно и им е много по-трудно да се измъкнат от примката. Затова трябва на всяка цена да оплетат именно младите.

Въпреки механичния глас, при тези думи Робилио успя някак да изрази цялото си огорчение. После изсумтя презрително срещу ответника и се усмихна сърдечно на заседателите.

— Харчехме милиони, за да проучваме децата. Знаехме, че те и насън могат да кажат трите най-рекламирани марки цигари. Знаехме, че почти деветдесет на сто от пушещите деца под осемнайсет години предпочитат именно тези марки. И какво правят компаниите? Засилват рекламата още повече.

— Знаехте ли колко пари печелят тютюневите компании от децата? — запита Рор, без да се съмнява в отговора.

— Около двеста милиона годишно. И това само от продажби на деца под осемнайсет години. Много ясно, че знаехме. Проучвахме въпроса всяка година, непрекъснато обновявахме компютърните си данни. Знаехме всичко. — Робилио помълча, размаха ръка към масата на ответника и изкриви лице от погнуса, сякаш там се бяха събрали прокажени. — Те знаят и сега. Знаят, че всеки ден започват да пушат по три хиляди деца, и могат да ви дадат точна прогноза кои марки ще предпочетат. Знаят, че буквално всички възрастни пушачи са започнали като юноши. И отново се борят да хванат в капана следващото поколение. Знаят, че от тези три хиляди хлапета, които започват да пушат днес, в крайна сметка една трета ще загинат заради пагубния си навик.

Заседателите слушаха като омагьосани. Рор направи пауза и прелисти записките си, за да не претоварва напрегнатия момент. Направи няколко крачки напред-назад по подиума, като че искаше да се разтъпче. Почеса се по брадата, погледна тавана и накрая запита:

— Как оспорвахте обвиненията, че никотинът води към пристрастяване, докато бяхте в Съвета по тютюневата индустрия?

— Цигарените компании си имат обща линия на поведение. Аз лично помагах в нейното изработване. Възраженията са горе-долу следните: пушачите сами избират този навик. Значи всичко е въпрос на избор. Цигарите не предизвикват пристрастяване, но и да предизвикват, какво толкова? Някой кара ли ги да пушат? Въпрос на избор. По онова време умеех да излагам тия неща страшно убедително. Днешните също са убедителни. Само че лъжат.

— Защо смятате, че лъжат?

— Защото става дума за пристрастяване, а пристрастеният вече не може да избира. И децата се поддават много по-лесно от възрастните.

За разлика от друг път Рор успя да потисне адвокатската си склонност към многословие. Робилио имаше дар-слово, но след около час и половина се измори от усилията да говори разбрано и ясно. Рор го отстъпи на Кейбъл за кръстосан разпит и съдията Харкин веднага обяви почивка, защото отчаяно му се пиеше кафе.

В понеделник сутринта Хопи Дюпри посети процеса за пръв път — вмъкна се в залата насред показанията на Робилио. По някое време Мили го зърна и се зарадва, че е наминал. И все пак този внезапен интерес към процеса й се струваше странен. Снощи цели четири часа бяха говорили само за това.

След двайсет минути почивка Кейбъл излезе на подиума и се захвана с Робилио. Гласът му бе станал писклив, почти злобен, сякаш смяташе свидетеля за ренегат и изменник. Още в първия миг нанесе тежък удар, като разкри, че Робилио сам е потърсил ответника и е поискал възнаграждение за показанията си. Същото бил сторил и при два други подобни процеса.

— Да, мистър Кейбъл, плащат ми, за да се явя тук. Точно като вас — невъзмутимо отвърна Робилио. Ала все пак обвинението в продажност накърни репутацията му.

Кейбъл го накара да си признае, че е започнал да пуши на двайсет и пет години, вече женен и с две деца, тоест не е имал нищо общо с наивните хлапета, които могат да се подлъжат от лъскавите реклами по булевардите. Робилио имаше избухлив нрав, беше го проявил при тежкия двудневен разпит преди пет месеца и Кейбъл се канеше да използва тази негова слабост. Въпросите му бяха резки, бързи и предизвикателни.

— Колко деца имате? — запита Кейбъл.

— Три.

— Пуши ли някое от тях редовно?

— Да.

— Кое по-точно?

— И трите.

— На каква възраст започнаха?

— На различна.

— А поне приблизително?

— Около седемнайсет-осемнайсет години.

— Според вас кои реклами са ги вкарали в капана?

— Не помня точно.

— Значи не можете да кажете на съда кои реклами са накарали собствените ви деца да пушат?

— Имаше прекалено много реклами. Много са и до днес. Би било невъзможно да посоча точно онези две-три, които го сториха.

— Значи все пак са виновни рекламите?

— Не се съмнявам, че рекламите постигнаха своето. Днес вършат същото.

— Значи някой друг е виновен, така ли?

— Не съм ги насърчавал да пушат.

— Сигурен ли сте? Нима твърдите пред съда, че собствените ви деца, децата на човек, който двайсет години е насърчавал целия свят да пуши, изведнъж са пропушили заради някакви коварни реклами?

— Сигурен съм, че рекламите изиграха решаваща роля. Такава им е целта.

— Пушехте ли у дома, пред децата?

— Да.

— А съпругата ви?

— Също.

— Случвало ли се е да кажете на външен чавек, че не бива да пуши у вас?

— Не. Не и по онова време.

— В такъв случай можем ли да предположим, че атмосферата в дома ви е насърчавала пушенето?

— Да. По онова време.

— И все пак децата ви са започнали да пушат заради рекламите. Това ли искате да кажете на съда?

Робилио дълбоко си пое дъх, преброи бавно до пет и отговори:

— За много неща съжалявам, мистър Кейбъл. Иска ми се изобщо да не бях похващал цигара.

— Пушат ли още децата ви?

— Две от тях се отказаха. С големи усилия. Третото вече десет години се мъчи да откаже цигарите.

Кейбъл бе подхвърлил последния въпрос, без да мисли, и за момент съжали, че го е задал. Побърза да смени курса.

— Мистър Робилио, известно ли ви е за усилията на тютюневата индустрия да ограничи пушенето сред подрастващите?

Робилио се изкиска и от микрофона долетя задавен хрип.

— Не виждам сериозни усилия — каза той.

— А това, че отпуснаха миналата година четирийсет милиона долара за организацията „Деца без тютюнев дим“?

— Те си знаят защо го правят. Още малко, и ще им пораснат крилца, нали?

— Знаете ли, че тютюневите компании официално подкрепят законопроекта за забрана на автоматите за цигари по места, където се събират деца?

— Май чух нещо подобно. Звучи чудесно, нали?

— Знаете ли, че миналата година тютюневите компании дадоха на Калифорния десет милиона долара за програма, по която в детските градини ще се разяснява вредата от ранното пушене?

— Не. Ами късното пушене? Казвате ли на децата, че като навършат осемнайсет, могат спокойно да пушат? Сигурно тъй им разправяте.

Кейбъл се бе вторачил в записките си и сипеше въпрос подир въпрос, без да изслушва отговорите.

— Знаете ли, че тютюневите компании подкрепят законопроекта в Тексас да се забрани пушенето във всички заведения за обществено хранене, посещавани от малолетни?

— Да, знам. А вие знаете ли защо вършат всичко това? Ще ви кажа защо. За да могат хора като вас да го изтъкват пред съдебните заседатели. Това е единствената причина — такива истории звучат много добре в съдебната зала.

— Знаете ли, че тютюневите компании официално подкрепят закона за съдебно дирене срещу магазини, които продават цигари на малолетни?

— Да, и това съм го чувал. Всичко е само фасада. Хвърлят тук-там по някой долар, а после се перчат, сякаш с пари могат да си купят почтеност. Правят го, защото знаят истината, а истината е, че реклама за два милиарда им гарантира пристрастяване на следващото поколение. И ако вие не го разбирате, значи сте глупак.

Съдията Харкин се приведе напред.

— Мистър Робилио, дръжте се прилично. Езикът ви е недопустим. Последното изречение да се изтрие от протокола.

— Съжалявам, ваша светлост. Извинявайте, мистър Кейбъл. Знам, че си вършите работата. Просто не мога да понасям клиентите ви.

За момент Кейбъл се обърка.

— Защо? — измънка той и веднага съжали за въпроса.

— Заради двуличието им. Тия типове са умни, образовани и безмилостни. Гледат те право в лицето и най-искрено заявяват, че нямало никакво пристрастяване към цигарите. А знаят, че е лъжа.

— Нямам повече въпроси — подхвърли през рамо Рор, крачейки обратно към масата.

* * *

Гарднър беше градче с осемдесет хиляди жители, на един час път от Лъбок. Памела Бланшар живееше в стария квартал, на две пресечки от главната улица. Къщата беше строена в началото на века, но изглеждаше като нова. Отпред растяха стари кленове, блеснали в златисто-пурпурни есенни багри. По улицата се носеха деца на велосипеди и ролкови кънки.

Към десет часа в понеделник Фич знаеше, че тя е съпруга на президента на местната банка, който вече бил женен веднъж и овдовял преди десет години. Нямаха син на име Николас Истър или Джеф. По време на петролната криза в началото на осемдесетте години банката едва не бе фалирала и мнозина от местните жители още не смееха да й се доверят. Съпругът на Памела беше родом от Гарднър. Тя обаче идваше от другаде — може би от Лъбок или Амарило. Бяха се оженили в Мексико преди осем години и в местния вестник имаше само два-три реда за събитието. Без сватбена снимка. Колонката за светска хроника известяваше лаконично, че Н. Форест Бланшар младши се е оженил за Памела Кер. След кратък меден месец в Козумел двамата се бяха завърнали да живеят в Гарднър.

Най-добрият източник на информация се оказа един частен детектив на име Рейф, който бе работил двайсет години като ченге и твърдеше, че познава всички. След като получи солиден аванс в брой, Рейф се хвана на работа и не мигваше цяла нощ. Но пък за сметка на това си наваксваше с пиене и призори вонеше на бъчва. Данте и Джо Бой работеха заедно с него в прашната му кантора на главната улица и упорито отбиваха предложенията да си пийнат по чашка.

Рейф позвъни на всички полицаи в Гарднър и накрая откри един, който успя да се свърже със съседката на Бланшар. Успех! Памела била разведена; от предишния брак имала двама синове. Не говорела много за тях, но единият живеел в Аляска, а другият бил адвокат или учел за адвокат. Нещо от този сорт.

Тъй като момчетата никога не бяха живели в Гарднър, дирята скоро прекъсна. Никой не ги познаваше. Всъщност Рейф така и не откри човек, който да ги е виждал. Тогава позвъни на адвоката си, лукав специалист по разводите, който редовно ползваше неговите услуги за следене на кръшкащи съпрузи. Адвокатът познаваше една секретарка от банката. Тя пък се свърза с личната секретарка на мистър Бланшар и стана ясно, че Памела не била нито от Лъбок, нито от Амарило, а от Остин. Там работела в банково дружество и така се запознала с бъдещия си съпруг. Секретарката знаеше за миналия й брак и смяташе, че е разтрогнат много отдавна. Не, никога не била виждала синовете на Памела. Мистър Бланшар не говорел за тях. Семейството живеело уединено и почти не приемало гости.

На всеки час Фич получаваше доклад от Данте и Джо Бой. В понеделник малко преди пладне той се обади на един познат от Остин, с когото бе работил преди шест години при подобен процес в Тексас. Обясни, че въпросът е спешен. След броени минути десетина души се ровеха из телефонните указатели и набираха номер след номер. Скоро надушиха дирята.

Памела Кер бе работила като секретарка в Тексаското банково дружество. От разговор на разговор стигнаха до нейна бивша колежка, която сега водеше курсовете за професионална ориентация в някакво частно училище. Агентът се представи за заместник на областния прокурор и обясни, че Памела била между евентуалните съдебни заседатели по дело за убийство в Лъбок, а той имал задължението да събере сведения за всички от списъка. Колежката любезно се съгласи да отговори на няколко въпроса, макар че не била виждала Памела от години.

Да, Памела имала двама синове, Джеф и Алекс. Алекс бил с две години по-голям от Джеф и завършил гимназията в Остин, после се запилял към Орегон. Джеф също завършил местната гимназия с отличие и постъпил в колежа Райс. Бащата бил зарязал семейството много отдавна и Памела трябвало сама да отгледа децата, но се справяла невероятно добре.

Данте пристигна с реактивния самолет и придружи един от агентите до гимназията, където им разрешиха да се ровят из старите албуми в библиотеката. Абитуриентската снимка на Джеф Кер от 1985 г. беше цветна — син смокинг, огромна синя папийонка, къса прическа, сериозно лице, обърнато право към обектива — същото лице, което Данте бе изучавал часове наред в Билокси.

— Това е човекът — каза той бе колебание, после откъсна страницата. Отдръпна се между рафтовете и незабавно уведоми Фич по телефона.

Три обаждания до Райс установиха, че Джеф Кер е завършил тамошния колеж през 1989 г. със степен по психология. Като се представяше за работодател, агентът откри преподавателя по политически науки, който добре си спомняше Кер. Според него младежът бе заминал да учи право в Канзас.

Срещу гаранция за солидна печалба Фич откри по телефона детективска фирма, която бе готова да зареже всичко друго и да дири под дърво и камък следи от Джеф Кер в градчето Лорънс, щата Канзас.

 

На обяд Николас бе необичайно мълчалив. Взираше се в чинията си, без да изрече нито дума, и изглеждаше много печален.

Останалите не бяха по-весели. В ушите им още звучеше механичният глас на Лион Робилио — глас на робот, разкриващ цялата мръсотия, която някога бе помагал да се потули. Три хиляди деца на ден — и една трета от тях щяха да умрат заради цигарите. Трябва да се вкара в капана и новото поколение!

Лорийн Дюк най-сетне се умори да човърка из пилешката салата. Тя погледна през масата към Джери Фернандес и подхвърли:

— Може ли да те питам нещо?

Гласът й разкъса унилата тишина.

— Питай.

— На колко години започна да пушиш?

— На четиринайсет.

— Защо започна?

— Заради каубоя на „Марлборо“. Всичките ми приятелчета пушеха „Марлборо“. Бяхме селски хлапета, обичахме конете и родеото. Просто нямаше как да устоим на онзи страхотен тил.

В този миг всички си представиха рекламните плакати — обветреното лице, волевата брадичка, шапката, конят, протритото седло, за фон може би планини и сняг, свободата да си запалиш „Марлборо“ далеч от суетата на света. Как може едно четиринайсетгодишно момче да не иска да стане като каубоя на „Марлборо“?

— Пристрастен ли си? — запита Рики Колман, като въртвише чинията си с обичайната диетична порция салата и варена пуйка. Думата прозвуча така, сякаш говореха най-малкото за хероин.

Джери се позамисли и внезапно усети, че всички го слушат. Искаха да узнаят що за мощен инстинкт държи човека в примка.

— Не знам — каза той. — Мисля си, че мога да спра. Опитвал съм няколко пъти. Не ще и дума, че би било добре да ги откажа. Гаден навик.

— Не ти ли доставя удоволствие? — запита Рики.

— О, има моменти, когато една цигара ми идва тъкмо на място, но вече пуша по два пакета на ден, а това просто е прекалено.

— Ами ти, Ейнджъл? — обърна се Лорийн към Ейнджъл Уийз, която седеше до нея и рядко се включваше в разговора. — На колко години започна?

— На тринайсет — смутено отвърна тя.

— А аз на шестнайсет — призна Силвия Тейлър-Татъм, без да я питат.

— Аз започнах на четиринайсет — подхвърли Хърман от края на масата в един от редките си пристъпи на общителност. — Отказах ги, като навърших четирийсет.

— Аз пък на седемнайсет — обади се полковникът. — Спрях обаче още преди трийсет години.

Личеше, че както винаги се гордее с желязната си воля.

— Някой друг? — запита Рики след дълго мълчание.

— Аз започнах на седемнайсет и се отказах две години по-късно — каза Николас, макар че не беше вярно.

— Някой да е започнал след осемнайсет години? — запита Лорийн.

Тишина.

 

Ничман и Хопи се срещнаха да хапнат набързо по сандвич. Хопи се плашеше от мисълта, че ще го видят с агент от ФБР, затова изпита неописуемо облекчение, когато Ничман пристигна по джинси и карирана риза. Въпреки всичко тревогата не го напусна, макар че тукашните му приятели и познати едва ли имаха дарбата да надушват агенти. Освен гова Ничман и Нейпиър му бяха казали, че са от специалния отдел в Атланта.

Хопи разказа накратко какво е чул сутринта в съда и добави, че според него Робилио е направил изключително, може би дори решаващо впечатление на заседателите. Както винаги, Ничман не прояви особен интерес към процеса и пак обясни, че само изпълнява поръчка на шефовете от Вашингтон. После подаде на Хопи сгънат лист бяла хартия със ситни цифри и буквички отгоре и отдолу, като поясни, че току-що бил получил този факс от Кристано. Искали Хопи да го прочете.

Факсът бе истински шедьовър на двама от хората на Фич — пенсионирани агенти от ЦРУ, които сега работеха частно във Вашингтон и страшно си падаха по гадните номера.

Представляваше копие от зловещ доклад за Лион Робилио. Без източник и без дата — само четири абзаца под страховития надпис ПОВЕРИТЕЛНО. Хопи то изчете набързо, дъвчейки пържени картофки. Робилио щял да получи половин милион долара за свидетелските си показания. Робилио бил уволнен от Съвета по тютюневата индустрия за злоупотреба със служебните фондове; дори бил арестуван, но обвиненията отпаднали. Робилио посещавал психиатричен кабинет. В съвета Робилио упражнявал сексуален тормоз спрямо две секретарки. Ракът на гърлото вероятно бил причинен от алкохолизъм, а не от тютюнопушене. Робилио се славел като патологичен лъжец, ненавиждал съвета и искал да си отмъсти на всяка цена.

— Еха! — възкликна Хопи с пълна уста.

— Мистър Кристано смята, че би трябвало тайничко да покажете това на жена си — каза Ничман. — А тя да сподели само с онези, на които може да се довери.

— Точно така — възкликна Хопи, после бързо сгъна листа, прибра го в джоба си и се озърна из препълненото заведение, сякаш вършеше нещо нередно.

 

От университетските годишници и оскъдните документи, които неохотно им отпуснаха в архива, стана ясно, че Джеф Кер е започнал да учи право в Канзас през 1989 г. Намръщеното му лице се появяваше и сред второкурсниците през 1991-ва, но по-нататък следата изчезваше. Не бе завършил следването си.

През втори курс бе играл в университетския отбор по ръгби. На една групова снимка стоеше прегърнат с приятелите си Майкъл Дейл и Том Ратлиф — и двамата завършили една година по-късно. Сега Дейл работеше в Демойн, а Ратлиф беше съдружник в една фирма в Уичита. Пратиха хора и на двете места.

Данте пристигна в Лорънс и незабавно пое към университета, където потвърди самоличността на младежа от снимките. Цял час разглежда албумите от 1985 до 1994 г., но не откри нито едно момиче, което поне малко да прилича на Марли. Впрочем това не доказваше нищо. Много от студентите не обичаха да се снимат. Най-често албумите се правеха през втората година, когато младежите вече се смятат за сериозни, улегнали личности. Какво пък, Данте трябваше да провери всяка възможност.

В понеделник вечер агент на име Смол откри Том Ратлиф да работи усърдно в една от тесните, душни стаички на „Уайз и Уоткинс“ — голяма адвокатска фирма в центъра на Уичита. Уговориха си среща след час в близкия бар.

Предварително Смол поговори с Фич, за да събере цялата налична информация. Той беше бивш полицай с два развода. Сега се водеше специалист по охраната, което в Лорънс можеше да означава какво ли не — от дебнене из хотелските стаи до работа с детектор на лъжата. Не беше особено учен и Фич веднага усети това.

Ратлиф пристигна със закъснение и двамата си поръчаха бира. Смол се опита да блъфира, че знае много повече, отколкото му бе известно. Ратлиф не криеше подозренията си. Отначало не каза почти нищо, както и би могло да се очаква от човек, когато някакъв непознат вземе да го разпитва за стар приятел.

— Не съм го виждал от четири години — каза Ратлиф.

— А не се ли е обаждал?

— Не. Ни вест, ни кост. След втори курс напусна факултета.

— Бяхте ли близки?

— Запознахме се още в началото, но не бяхме първи приятели. По-късно той се отдръпна. Неприятности ли има?

— Не. Всичко е наред.

— Навярно би трябвало да ми кажете защо проявявате такъв интерес.

Смол повтори в най-общи линии онова, което му бе заръчал Фич. Справи се доста добре, защото историята не бе далеч от истината. Джеф Кер бил между евентуалните заседатели на голям съдебен процес и една от страните наела Смол, за да се разрови из миналото му.

— Къде е процесът? — запита Ратлиф.

— Не мога да кажа. Но ви уверявам, че всичко е в рамките на закона. Адвокат сте и ще ме разберете.

Ратлиф наистина го разбра. През кратката си кариера бе помагал за подготовката на редица съдебни дела и вече от дън душа мразеше робския труд по проучване на заседателите.

— Как мога да проверя това? — запита той като истински адвокат.

— Не съм упълномощен да разкривам подробности около процеса. Нека направим така. Ако запитам за нещо, което според вас може да навреди на Кер, няма да отговаряте. Бива ли?

— Е, нека опитаме. Но ако усетя нещо нередно, веднага си тръгвам.

— Тъй да бъде. Защо е напуснал университета?

Ратлиф отпи глътка бира и напрегна паметта си.

— Беше добър студент, много умен. Но след първи курс изведнъж намрази идеята да стане адвокат. През ваканцията се беше хванал да работи за една голяма фирма в Канзас Сити и май му дойде до гуша. А освен това се влюби.

Фич държеше на всяка цена да разберат за момичето.

— Коя беше дамата? — запита Смол.

— Клер.

— А фамилията?

Ратлиф отново надигна халбата.

— Вече не помня.

— Познавахте ли я?

— Виждали сме се. Клер работеше в един бар в центъра на Лорънс, типично студентско заведение. Мисля, че там се запознаха.

— Можете ли да я опишете?

— Защо? Мислех, че ви интересува Джеф.

— Поръчаха ми да разбера за приятелката му от студентските години — каза Смол и безпомощно сви рамене. — Друго не знам.

Двамата мълчаливо се спогледаха. Какво пък толкова, каза си Ратлиф. Едва ли някога щеше да види отново тези хора. Джеф и Клер бяха само далечен спомен.

— Средна на ръст, около метър и шейсет и пет. Стройна. Тъмна коса, кафяви очи. Хубаво момиче, от ония, дето веднага ги забелязваш на улицата.

— Учеше ли?

— Нямам представа. Може, но трябва да е била в трети курс.

— В Канзас ли?

— Не знам.

— Как се наричаше заведението?

— „Мълиган“, в центъра на града.

Смол добре познаваше кръчмата. Понякога отскачаше там да удави мъките си и да позяпа хубавите студентки.

— Доста бира съм изпил в „Мълиган“ — каза той.

— Да, хубаво местенце беше — въздъхна Ратлиф.

— Какво стана с Кер, след като напусна университета?

— Не знам. Чух, че двамата с Клер отпътували, но така и не разбрах накъде.

Смол благодари и запита дали може да му позвъни в службата, ако възникнат още въпроси. Ратлиф каза, че е ужасно зает, но ще се опита да помогне.

В Лорънс шефът на Смол имаше приятел, който познаваше собственика на „Мълиган“. Това е едно от предимствата на малките градчета — лесно откриваш каквото ти трябва. Списъкът на работещите не беше тайна, особено за собственик, който декларираше едва половината от печалбите. Момичето се казваше Клер Клемънт.

 

Когато чу новината, Фич злорадо потри пухкавите си длани. Гонитбата му допадаше. Сега Марли се превръщаше в Клер — жена с минало, макар че бе положила големи усилия да го прикрие.

— Опознай врага си — високо изрече той към безмълвните стени. Правило номер едно за всеки воюващ.