Джон Гришам
Присъдата (20)

20

Първата ноемврийска събота пристигна с температури около петнайсет градуса — необичайно хладно време за почти тропическия климат на Крайбрежието. Лекият северен вятър шумолеше из клоните и подмяташе сухи листа по улици и тротоари. Обикновено есента идваше късно и се задържаше до след Нова година, когато настъпваше пролет. Крайбрежието не знаеше що е зима.

Още от ранни зори по улиците тичаха поклонници на здравето. Никой не забеляза как черният крайслър отби по алеята към скромна тухлена къща на два етажа. За съседите бе прекалено рано да видят как двама млади мъже в еднакви черни костюми излязоха от колата, пристъпиха към предната врата, натиснаха звънеца и зачакаха търпеливо. Още бе рано, но след по-малко от час из градинките щяха да плъзнат мъже с гребла в ръцете, а по тротоарите — групички дечурлига.

Хопи тъкмо сипваше вода в кафеварката, когато чу звънеца. Пристегна пояса на протрития си халат и се опита да приглади с пръсти чорлавата си коса. Сигурно пак скаутите бяха тръгнали да продават понички по никое време. А дали не бяха отново Свидетелите на Йехова? Е, тоя път щеше да им даде да се разберат. Ама че фанатици! Той бързо пое към вратата, защото горният етаж бе пълен със спяща младеж. Шестима според последното преброяване. Неговите петима плюс гостенин, който някой бе довлякъл от колежа. Типична петъчна нощ за семейство Дюпри.

Отвори вратата и зърна двама сериозни млади мъже, които мигновено бръкнаха в джобовете си и измъкнаха позлатени значки върху черни кожени подложки. Сред бързо изречените срички Хопи поне на два пъти дочу „ФБР“ и едва не припадна.

— Вие ли сте мистър Дюпри? — запита агент Ничман.

Хопи се задъха.

— Да, но…

— Бихме желали да ви зададем няколко въпроса — каза агент Нейпиър и някак успя да пристъпи още по-близо.

— За какво? — запита Хопи с пресъхнало гърло. Опита се да надникне между тях към отсрещната къща, откъдето Милдред Янси несъмнено гледаше всичко това.

Ничман и Нейпиър си размениха зловещи съзаклятнически погледи. После Нейпиър заяви:

— Можем да поговорим тук или някъде другаде.

— За „Стилуотър Бей“, Джими Хъл Моук и тъй нататък — поясни Ничман и Хопи се вкопчи в рамката на вратата.

— О, боже — изпъшка той. Не можеше да си поеме дъх и сякаш всичко в него бе замръзнало.

— Може ли да влезем? — запита Нейпиър.

Хопи наведе глава и разтърка очи, като че се готвеше да заплаче.

— Не, моля ви, не тук.

Децата! Обикновено спяха до девет-десет, та и до пладне, ако ги оставеше Мили, но чуеха ли гласове долу, незабавно щяха да дотърчат.

— В кантората — едва избъбри той.

— Ще почакаме — каза Нейпиър.

— Не се бавете — добави Ничман.

— Благодаря — каза Хопи, после бързо затвори вратата и я заключи.

Просна се на дивана в хола и заби поглед в тавана, който се въртеше по часовниковата стрелка. Отгоре не долиташе нито звук. Децата още спяха. Сърцето му подскачаше бясно и цяла минута имаше чувството, че просто ще издъхне тук, на дивана. Смъртта би била избавление. Щеше да затвори очи и да отлети в неизвестното, а след два часа децата щяха да го открият и да позвънят на 911. Беше на петдесет и три години и в рода му по майчина линия имаше доста сърдечно болни. Мили щеше да получи сто хиляди от застраховката.

Когато осъзна, че сърцето му няма намерение да спира, той бавно се изправи на крака. Все още замаян, той се дотътри до кухнята и си наля чаша кафе. Електронният часовник над печката показваше седем и пет. Четвърти ноември. Как можа да допусне такава глупост!

Запита се дали да не позвъни на Тод Рингуолд или на адвоката си Милард Пут. Реши да изчака. Изведнъж го обзе нетърпение. Искаше да напусне къщата, преди да са станали децата, да махне тия двама агенти от двора, преди да ги видят съседите. Освен това Милард се занимаваше само с недвижими имоти и почти не разбираше от друго. А сега ставаше дума за престъпление.

Престъпление! Той прогони мисълта за душ и се облече за броени секунди. Докато си миеше зъбите, най-после идигна очи към огледалото. Страшната истина бе изплувала наяве върху лицето му, надничаше от очите му и всички можеха да я видят. Не умееше да лъже. В него нямаше и капка лукавство. Та той си беше просто Хопи Дюпри, почтен човек с добро семейство, безупречна репутация и тъй нататък. Дори в данъчните декларации нито веднъж не бе излъгал.

Е, добре, защо тогава двама агенти на ФБР го чакаха отвън за пътуване до центъра, все още не до затвора, макар че и това сигурно щеше да стане, засега само до тихо местенце, където да го сдъвчат на закуска и да разкрият престъпното му деяние? Реши да не се бръсне. Може би трябваше да позвъни на свещеника. Докато сресваше чорлавата си коса, през главата му прелитаха мисли за Мили, за позора, децата и какво ли още не.

Преди да излезе от банята, Хопи повърна.

Навън Нейпиър настоя да седне в колата му. Ничман ги последва с черния крайслър. По пътя не размениха дума.

 

Кантората не беше от ония места, които привличат ранобудните. Още повече в събота. Хопи знаеше, че никой няма да се мерне до девет, а може би и до десет. Той отключи вратата, светна лампите и дълго мълча, преди да ги запита дали искат кафе. Отказаха, явно бързаха да му теглят ножа. Хопи седна зад бюрото си. Двамата се настаниха отсреща като близнаци. Не смееше да ги погледне в очите.

Ничман подхвана разговора:

— Запознат ли сте с проекта „Стилуотър Бей“?

— Да.

— Срещали ли сте човек на име Тод Рингуолд?

— Да.

— Подписвали ли сте договор с него?

— Не.

Нейпиър и Ничман се спогледаха, сякаш знаеха, че това е лъжа.

— Слушайте, мистър Дюпри, във ваш интерес е да говорите истината — самодоволно подхвърли Нейпиър.

— Кълна ви се, че казвам самата истина.

— Кога се видяхте за пръв път с Тод Рингуолд? — запита Ничман, после измъкна от джоба си малък бележник и надраска нещо.

— В четвъртък.

— Познавате ли Джими Хъл Моук?

— Да.

— Кога се срещнахте с него?

— Вчера.

— Къде.

— Тук, в кантората.

— Каква бе целта на срещата?

— Да обсъдим проекта „Стилуотър Бей“. Аз представлявам интересите на компанията за недвижими имоти KLX. Става дума за изграждане на селище около Стилуотър Бей в област Ханкок, която е под надзора на мистър Моук.

Двамата се вторачиха в Хопи и сякаш цял час го изучаваха мълчаливо. Той си преповтаряше мислено всяка дума. Дали не бе изтървал нещо? Нещо, което да ускори пътя му към затвора? Може би трябваше незабавно да млъкне и да потърси адвокатски съвет.

Нейпиър се изкашля.

— От шест месеца насам разследваме мистър Моук и преди две седмици решихме да сключим споразумение, според което да облекчим присъдата му, ако окаже пълно съдействие.

Тия правни приказки не означаваха нищо за Хопи. Чуваше ги, но главата му не работеше съвсем ясно.

— Предлагали ли сте пари на мистър Моук? — запита Нейпиър.

— Не — отвърна Хопи, защото нямаше какво друго да каже. И повтори още веднъж: — Не.

Всъщност наистина не бе предложил пари. Само разчисти път на клиента си да го стори. Поне такова бе неговото тълкуване на нещата.

Ничман бавно бръкна в джоба на сакото си, бавно намести пръсти, бавно измъкна някакъв малък предмет и бавно го сложи насред бюрото.

— Сигурен ли сте? — насмешливо запита той.

— Естествено — каза Хопи, гледайки със зяпнала уста страховитата малка машинка.

Ничман леко натисна един бутон. Хопи затаи дъх и стисна юмруци. После чу собствения си глас да бъбри нервно за политика, игрални домове и риболов, прекъсван сегиз-тогиз от Моук.

— Носил е микрофон! — ахна сломеният Хопи.

— Да — мрачно потвърди някой от двамата.

Хопи не можеше да откъсне очи от касетофона.

— О, не — тихо избъбри той.

Думите бяха изречени и записани преди по-малко от двайсет и четири часа тук, зад това бюро, на чаша чай с лед и пилешка кълка. Ничман седеше точно на мястото, от което Джими Хъл уговаряше вчера подкуп за сто бона с микрофон на ФБР под сакото си.

Записът се въртеше мъчително бавно и накрая стигна до убийствения момент, после Хопи и Джими Хъл побързаха да се сбогуват. Ничман натисна бутона.

— Да го изслушаме ли още веднъж?

— Не, моля ви — каза Хопи, като се потриваше между очите. — Да се обърна ли към адвокат? — запита той, без да надига глава.

— Няма да е зле — съчувствено подхвърли Нейпиър.

Когато най-сетне събра кураж да ги погледне, очите му бяха влажни и зачервени. Устните му трепереха, но той вирна глава и се опита да прояви твърдост.

— И какво ме чака?

Двамата въздъхнаха едновременно. Нейпиър стана и направи няколко крачки към рафта с книги.

— Трудно е да се каже — отвърна Ничман, сякаш някой друг щеше да реши. — Миналата година видяхме сметката на десетина инспектори. На съдиите взе да им писва. Присъдите стават все пр-строги.

— Аз не съм инспектор — възрази Хопи.

— Добре че не сте. Бих казал три до пет години. Федерален затвор, не щатски.

— Съучастие в подкуп на държавен служител — услужливо добави Нейпиър. После отново седна до Ничман. Двамата седяха на ръба, сякаш готови всеки момент да прескочат бюрото и да пребият съгрешилия Хопи.

Микрофонът бе скрит в капачката на евтина синя химикалка, пъхната безобидно заедно с още десетина в прашно бурканче върху бюрото. Рингуолд я остави там в петък сутринта, докато Хопи бе отскочил до тоалетната. Личеше си, че моливите и химикалките изобщо не се използват — явно щяха да минат месеци, преди някой да ги докосне. За в случай, че Хопи или някой друг все пак решеше да я използва, химикалката не работеше и щеше моментално да се озове в кошчето. Само специалист можеше да я разглоби и да открие микрофона.

От бюрото сигналите стигаха до малък, но мощен предавател, скрит под мивката в тоалетната зад канцеларията. Той пък ги препращаше до една невзрачна камионетка, паркирана на съседната търговска улица. Там всичко се записваше на лента и отиваше в кабинета на Фич.

Джими Хъл не носеше микрофон, нямаше нищо общо с ФБР и всъщност успешно бе извършил онова, което умееше най-добре — опита се да изкопчи подкуп.

Рингуолд, Нейпиър и Ничман бяха бивши ченгета, работещи сега за една международна охранителна фирма в Бетесда. Фич често използваше нейните услуги. Игричката около Хопи щеше да струва на Фонда осемдесет хиляди долара.

Нищо работа.

 

Хопи отнбво подхвърли за адвокат. Нейпиър се впусна в пространен монолог относно усилията на ФБР да спре пълзящата корупция по Крайбрежието. За всичко обвини хазартния бизнес.

Не биваше в никакъв случай да позволят на Хопи да си потърси адвокат. Един адвокат щеше да пита за имена, телефони, документи и данни. Нейпиър и Ничман си бяха осигурили достатъчно доказателства и готови лъжи за простодушния Хопи, но един опитен адвокат би ги принудил да се изпарят.

Според пространния разказ на Нейпиър излизаше, че онова, което започнало като обичайна проверка на Джими Хъл и местните отрепки, скоро прераснало в далеч по-широко разследване на редица незаконни дейности и опряло до магическата думичка „организирана престъпност“. Хопи слушаше, доколкото му бе възможно. Но почти нищо не чуваше. Мозъкът му бе пламнал от тревога за Мили и децата. Как ли щяха да изкарат три до пет години без него?

— Тъй че не се целехме във вас — приключи Нейпиър.

— И между нас казано, досега не бяхме чували за KLX — добави Ничман. — Просто случайно се натъкнахме на цялата работа.

— А не може ли случайно да се отдръпнете? — запита Хопи с безпомощна усмивка.

— Може би — замислено изрече Нейпиър, после погледна към Ничман, сякаш имаха някакво още по-страшно обвинение срещу Хопи.

— Какво може би? — тревожно запита той.

Двамата се облегнаха назад в абсолютен синхрон, сякаш бяха репетирали това движение с часове или го бяха извършвали стотици пъти.

— Знаем, че не сте мошеник, мистър Дюпри — тихо каза Ничман.

— Просто сте допуснали грешка — добави Нейпиър.

— Точно така — промърмори Хопи.

— Били сте използван от невероятно лукави престъпници. Идват тук с големите планове и пачките в джоба, а после… Какво да ви кажа, все така става в търговията с наркотици.

Наркотици! Хопи бе потресен, но не каза нищо. Двамата продължаваха да го гледат мълчаливо.

— Можем ли да ви предложим споразумение за двайсет и четири часа? — запита Нейпиър.

— Имам ли избор?

— Нека потулим нещата за двайсет и четири часа. Вие не казвате никому, ние също си траем. Вие не търсите адвокат, ние не предприемаме нищо. Докато минат двайсет и четири часа.

— Не разбирам.

— В момента не можем да обясним. Трябва ни малко време, за да преценим положението ви.

Ничман подпря лакти върху бюрото и се приведе напред.

— Може би има изход за вас, мистър Дюпри.

Хопи започваше леко да се опомня.

— Слушам ви.

— Вие сте дребна, незначителна риба, хваната в голямата мрежа — обясни Нейпиър. — Може и да не ни потрябвате.

Това звучеше чудесно за Хопи.

— Какво ще стане, като минат двайсет и четири часа?

— Ще се срещнем пак тук. Утре в девет сутринта.

— Дадено.

— Само една думичка на Рингуолд или на когото и да било, дори на жена ви… и бъдещето ви е сериозно застрашено.

— Обещавам.

* * *

В десет часа наетият автобус потегли от „Сиеста Ин“ с всичките четиринайсет заседатели на борда плюс мисис Граймс, Лу Дел и съпругът й Бентън, Уилис и жена му Руби, петима цивилни полицейски сътрудници, областният шериф Ърл Хъто, жена му Клодел и две помощнички на Глория Лейн. Общо двайсет и осем души без шофьора. Всичките одобрени от съдията Харкин. Два часа по-късно минаха по Канал Стрийт в Ню Орлиънс и напуснаха автобуса на ъгъла с Мегазин. За обяд имаха резервирано сепаре и един стар рибен ресторант във Френския квартал. Сметката щеше да бъде покрита от данъкоплатците в област Харисън.

Позволиха им да поскитат из квартала. Минаха да напазаруват по сергиите, обиколиха площада Джаксън заедно с гьлпите туристи, позяпаха голите тела из евтините вертепи на Бърбън Стрийт, купиха си тениски и други сувенири. Някои седнаха да починат на пейките край реката. Други хлътнаха в барчетата да гледат футбол. В четири се събраха на брега и се качиха на старинно параходче за туристическа обиколка. Около шест вечеряха в една пицария на Канал Стрийт.

В десет бяха по стаите си, уморени и готови за сън. Важното беше, че са доволни.