Джон Гришам
Присъдата (3)

3

Голямата съдебна зала беше на втория етаж; до нея се стигаше по централното стълбище и през широко слънчево преддверие. Белите стени бяха наскоро боядисани, а подьт искреше от чистота.

В осем сутринта в понеделник преддверието вече гъмжеше от хора, очакващи отварянето на големите дървени врати към съдебната зала. В един ъгъл се бе струпала групичка млади и удивително еднакви мъже с черни костюми. Всички до един изглеждаха благоприлични, със зализана, късо подстригана коса; повечето от тях носеха очила с рогови рамки или пък изпод изящните им сака се подаваха тиранти. Това бяха финансови специалисти по тютюневия пазар от Уолстрийт, пратени тук, за да проследят ранния развой на процеса „Уд срещу «Пинекс»“.

Друга група, растяща от минута на минута, се въртеше из центъра на преддверието. Всеки в нея смутено стискаше късче хартия или съдебна призовка. Малцина се познаваха, но хартийките недвусмислено показваха защо са тук и разговорите бързо потръгнаха. Пред вратите на залата се надигна нервна глъчка. Младежите с тъмни костюми замлъкнаха и се вторачиха в евентуалните съдебни заседатели.

Трета група, навъсена и униформена, охраняваше входа на залата. За поддържане на реда през този първи ден бяха пратени цели седем помощник-щерифи. Двамина настройваха металодетектора пред вратата. Други двама се потяха над списъци и документи зад бюрото до нея. Очакваха залата да се препълни. Останалите трима пиеха кафе от картонени чашки и наблюдаваха растящата тълпа.

Точно в осем и трийсет отвориха вратите, провериха призовката на всеки кандидат, пуснаха ги един по един през металодетектора и казаха на останалите, че засега ще трябва да почакат. Същото се отнасяше до финансистите и репортерите.

Ако освен тапицираните седалки се добавеха и сгъваеми столове, съдебната зала можеше да побере около триста души. Още трийсетина щяха да се настанят около масите на ищеца и ответника. Съдебната секретарка, чиято длъжност според местните традиции беше изборна, провери с усмивка призовките и дори прегърна неколцина свои познати сред кандидатите, после деловито ги подкара към местата им. Казваше се Глория Лейн и работеше тук от единайсет години. За нищо на света не би пропуснала тази възможност да сочи и ръководи, да покаже колко народ познава, да се ръкува, да напътства и да се наслаждава на краткия звезден миг в най-знаменития процес от своята кариера. Помагаха й три по-млади жени от канцеларията, тъй че към девет часа всички кандидати бяха грижливо настанени по номера и усърдно попълваха поредния въпросник.

Липсваха само двама. За Ърнест Дъли се носеше слух, че е заминал за Флорида и там починал, а за мисис Тела Гейл Райдхаузър просто нямаше никакви сведения, освен че се е регистрирала като гласоподавател през 1959 г., но за последен път е посещавала изборно бюро при победата на Картър срещу Форд. Глория Лейн обяви и двамата за отпаднали. От лявата й страна редове от едно до дванайсет приютяваха 144 кандидати за съдебни заседатели, останалите 50 бяха заели десните редове — от тринайсет до шестнайсет. Глория се консултира с охраната и според писмената заповед на съдията Харкин бяха допуснати четирийсет зрители, които се настаниха в дъното на залата.

Кандидатите скоро приключиха с въпросниците, сътрудничките ги събраха и към десет в залата заприиждаха първите адвокати. Те не влизаха през главния вход, а откъм другия край, иззад съдийския подиум, където две тесни врати водеха към лабиринт от кабинетчета и канцеларии. Всички без изключение бяха с тъмни костюми, мръщеха се дълбокомислено и опитваха да извършат невъзможното — да изглеждат самоуверени и отегчени, макар че поглъщаха с погледи кандидатите. Правеха се на загрижени за по-важни дела, прелистваха тлъсти папки и си шушукаха. Един по един те се изнизваха към масите и заемаха местата си. Отдясно беше масата на ищеца. До нея — масата на ответника. Столовете запълваха всеки свободен милиметър от пространството между двете маси, както и отзад, чак до дървената преграда, която ги отделяше от публиката.

Пак по нареждане на Харкин седемнайсети ред бе оставен свободен, а на осемнайсети вдървено седяха момчетата от Уолстрийт, които оглеждаха гърбовете на съдебните заседатели. Следваше групичка репортери, а зад тях имаше ред за местни адвокати и други любопитни. Ранкин Фич седеше най-отзад и се преструваше, че чете вестник.

Адвокатите продължаваха да се събират. После консултантите по подбора заеха места в теснотията между масите и преградата. Захванаха се с неприятната задача да оглеждат любопитните лица на 194 души. Трябваше да проучат съдебните заседатели първо, защото за това им плащаха луди пари, и второ, защото претендираха, че могат най-подробно да анализират същността на човека според многозначителния език на позата и жестовете. Гледаха и напрегнато дебнеха за скръстени ръце, нервно човъркане на зъбите, подозрително килнати глави и стотици други жестове, които могат да разобличат човека, разголвайки най-потайните му предразсъдъци.

Драскаха бележки и безмълвно се взираха в лицата. Кандидат номер петдесет и шест, Николас Истър, очевидно привличаше най-много угрижени погледи. Той седеше в средата на петия ред, облечен с безупречно изгладен бежов панталон и риза с копченца на яката, както се полага на един скромен и симпатичен младеж. От време на време се озърташе, но вниманието му бе насочено главно към книжката, която си носеше. Никой друг не се бе сетил за четиво.

Местата край преградата продължаваха да се запълват. Страната на ответника бе довела шестима експерти, които дебнеха всяко трепване на лице или размърдване на задник. Ищецът разполагаше само с четирима.

Повечето кандидати не харесваха подобно проучване и през следващите петнайсетина минути отвръщаха на вторачените погледи с навъсени физиономии. Един от адвокатите подхвърли някаква шега и смехът поразсея напрежението. Другите адвокати си шушукаха; но съдебните заседатели не смееха да обелят и дума.

Естествено, последен от всички адвокати влезе Уендъл Рор и както винаги това стана с много шум. Тъй като не притежаваше черен костюм, той носеше любимото си облекло за първия ден — сиво спортно сако на карета, панталон със съвсем различен сив цвят, бяла жилетка, синя риза и червено-жълта папийонка. Докато минаваше пред адвокатите на ответника, той хокаше един от помощниците си, а на врага не обърна капка внимание, сякаш току-що бе приключил разгорещена схватка нейде из коридорите. Ненадейно Рор подхвърли гръмогласна забележка към противника и щом привлече всеобщото внимание, огледа бъдещите съдебни заседатели. Те бяха неговите хора. Това бе неговият процес специално започнат в родния му град, за да застане в тази негова съдебна зала и да търси правосъдие от своите хора. Кимна на двама-трима, смигна на други. Познаваше тези хора. С общи усилия щяха да открият истината.

Влизането му предизвика лека суматоха сред експертите на ответника, които не го бяха срещали лично, но всички отлично познаваха репутацията му. Те видяха усмивки по лицата на някои от съдебните заседатели, очевидно негови познати. Разчетоха и езика на жестовете — цялата зала сякаш се поотпусна, виждайки познато лице. Рор беше местна легенда. На задния ред Фич тихичко изруга.

Най-сетне в десет и трийсет през вратата зад съдийския подиум изникна един полицай и ревна:

— Станете, влиза съдът!

Триста души скочиха на нозе и останаха прави, докато негова светлост Фредерик Харкин се качи на подиума и им разреши да седнат.

За съдия той беше сравнително млад, едва петдесетгодишен — отначало назначен от губернатора, за да запълни внезапно овакантеното място, а сетне избран от народа. Тъй като някога бе работил като адвокат на тьжители, сега се носеха слухове, че винаги е на страната на ищеца, макар че в това нямаше капка истина. Просто ответникът с удоволствие разпространяваше клюката. В действителност адвокатското му минало беше съвсем скромно и свързано с малка фирма, която не се славеше с особени съдебни победи. Макар че работеше упорито, истинската му страст си оставаше местната политика, където го знаеха като умел играч. Назначаването му за съдия беше най-големият късмет през неговия живот — сега печелеше осемдесет хиляди годишно, много повече, отколкото бе получавал като адвокат.

Гледката на една съдебна зала, запълнена с толкова много гласоподаватели, би стоплила душата на всеки изборен служител и негова светлост не успя да удържи широката си усмивка, приветствайки гостите в своята обител, сякаш се бяха стекли тук от най-горещо желание. Усмивката постепенно изчезна, докато изричаше кратка встьпителна реч, за да подчертае значението на тяхното присъствие. Харкин не се славеше нито с особена сърдечност, нито с чувство за хумор, тьй че скоро стана сериозен.

И имаше защо. Пред него седяха толкова много адвокати, че около масите нямаше място за всички. В съдебните протоколи бяха записани осем за ищеца и девет за ответника. На закрито заседание преди четири дни Харкин бе разпределил местата. След като приключеха с избора на съдебни заседатели и пристьпеха към процеса, около масата на всяка страна щяха да седят само по шестима адвокати. Останалите щяха да заемат столовете, където сега се гушеха и зяпаха консултантите. Освен това бе определил места за двете страни — за вдовицата Селист Уд и представителя на „Пинекс“. Специално за случая негова светлост бе съставил малка брошурка с реда на настаняване и правилата за провеждане на процеса.

Делото беше заведено преди четири години и оттогава бе минало през множество сблъсъци и перипетии. Сега документите по него заемаха единайсет големи кашона. За да стигнат дотук, и двете страни бяха похарчили милиони. Процесът щеше да трае поне един месец. В момента тази зала бе събрала някои от най-блестящите правни умове на страната, все хора с раздуто самочувствие. Фред Харкин смяташе да управлява с желязна ръка.

Като се приведе към микрофона, той описа накратко предстоящия ход на делото, но това беше само за обща информация. Нека хората да узнаят защо са тук. Каза им, че процесът ще трае няколко седмици и съдебните заседатели няма да бъдат изолирани. Обясни, че има конкретни възможности за освобождаване от задълженията им и попита дали компютьрът не е пропуснал някого над шейсет и пет години. Шест ръце се стрелнаха нагоре. Той ги погледна изненадано и се извърна към Глория Лейн, която сви рамене, сякаш тия неща ставаха непрекъснато. Шестимата получиха разрешение да си тръгнат и петима от тях го използваха незабавно. Бройката спаднг на 189. Консултантите трескаво задраскаха имената. Адвокатите навъсено пишеха в бележниците си.

— А сега, имаме ли някой сляп между нас? — запита съдията. — Имам предвид да е официално признат за сляп.

Въпросът приличаше на шега и мнозина се усмихнаха. Откъде накъде слепец ще идва за съдебен заседател? Това беше нечувано.

Откъм седми ред, нейде в средата, бавно се надигна ръка. Заседател номер шейсет и три, мистър Хърман Граймс, възраст петдесет и девет години, компютьрен програмист, бял, женен, без деца. Що за дяволия? Знаеше ли някой, че този човек е еляп? И от двете страни експертите се сконфузиха. Относно Хърман Граймс разполагаха само със снимки на къщата и входната врата. Знаеха, че живее тук от две три години. Във въпросниците му не се споменаваше никакъв недъг.

— Ако обичате, станете, сър — каза съдията.

Мистьр Хърман Граймс бавно се изправи с ръце в джобовете. Беше облечен небрежно, носеше съвсем обикновени очила и не изглеждаше сляп.

— Вашият номер, моля — запита съдията. За разлика от адвокатите и техните консултанти той не бе зубрил наизуст всяка дребна подробност около заседателите.

— Ами… шейсет и три.

— А името ви? — Харкин разлисти компютьрната разпечатка.

— Хърман Граймс.

Харкин откри името, после се втренчи в морето от лица.

— И сте официално признат за сляп?

— Да, сър.

— Е, мистър Граймс, законът ви освобождава от задълженията на съдебен заседател. Можете да си вървите.

Хърман Граймс не помръдна, дори не трепна. Просто насочи невиждащите си очи право напред и запита:

— Защо?

— Моля?

— Защо трябва да си вървя?

— Защото сте сляп.

— Знам го.

— И защото… ами, защото слепец не може да бъде съдебен заседател. — Гласът на Харкин бавно заглъхна и той се огледа насам-натам. — Свободен сте, мистър Граймс.

Хърман Граймс сякаш се позамисли над отговора. В залата настана мъчителна тишина. Накрая той запита:

— Кой казва, че слепец не може да бъде съдебен заседател?

Харкин вече посягаше към дебел прашен том. Негова светлост се беше подготвил грижливо за този процес. Още преди месец прекрати всички други дела и се затвори в кабинета да проучва най-усърдно теорията на исковете, процедурата за представяне на писмени доказателства, гражданското право и най-новите добавки в съдебния правилник. Откакто заемаше съдийското кресло, бе избирал десетки заседатели — всякакви заседатели за всякакви дела — и мислеше, че вече нищо не може да го изненада. Но, естествено, хлътна в капан още през първите десет минути на подбора. А сякаш напук залата беше претъпкана.

— Нима искате да бъдете съдебен заседател, мистър Граймс? — подхвърли той, опитвайки да обърне всичко на шега, докато прелистваше страниците и мяташе погледи към тълпата от правни светила.

Мистър Граймс не омекна, дори напротив.

— Обяснете ми защо слепец не може да бъде съдебен заседател. Ако е писано в закона, значи законът дискриминира гражданите и смятам да заведа дело. А ако не е писано и само го прилагате на практика, на вас делото ви е в кърпа вързано.

Нямаше съмнение че мистър Граймс притежава солиден опит в съдебните дела.

От едната страна на преградата седяха двеста души, съвсем обикновени хорица, привлечени тук по всемогъщата воля на закона. От другата страна беше самият закон — съдията върху високия си подиум, тълпата самодоволни адвокати, зяпащи презрително изпод вежди, чиновниците, полицаите, разсилните. Като представител на дребните хора мистър Хърман Граймс бе нанесъл жесток удар върху системата и останалите го възнаградиха с приглушен смях. Той не обърна пнимание.

Отвъд преградата адвокатите се усмихнаха в тон с бъдещите съдебни заседатели, размърдаха се върху столовете и се зачесаха по главите, защото никой не бе наясно какво да се прави.

— Такова нещо не бях виждал — прошепна някой от тях. В закона пишеше, че слепец може да бъде освободен от задълженията на съдебен заседател и щом зърна думата може, съдията веднага реши да укроти засега мистър Граймс, а по-късно да се разправя с него. Излишно бе да предизвиква дело срещу себе си, и то точно тук. Имаше други начини да го изхвърли от списъка. Щеше да ги обсъди с прокурорите.

— След като размислих, мистър Граймс, смятам, че от вас ще излезе чудесен заседател. Моля, седнете.

Хърман Граймс кимна, усмихна се и любезно отвърна:

— Благодаря, сър.

Как се оценява един сляп съдебен заседател? Докато го гледаха бавно да сяда, експертите разсъждаваха над този въпрос. Какви са неговите предразсъдъци? Коя страна ще предпочете? В тая игра без правила се смяташе за общоприето, че хората с болести и недъзи твърдо държат на ищеца, защото по-добре разбират страданията му. Но се срещаха и безброй изключения.

От задния ред Ранкин Фич изпъна шия надясно в напразен опит да срещне погледа на Карл Нусман, комуто вече бе платил милион и двеста хиляди, за да подбере идеалните заседатели. Нусман седеше сред своите консултанти, стискаше бележник и се взираше самоуверено в лицата, сякаш открай време си знаеше, че Хърман Граймс е сляп. Фич отлично разбираше, че не е така. Един дребен факт бе минал незабелязан през огромната им разузнавателна мрежа. Какво ли още са пропуснали, запита се Фич. Веднъж да дойдеше почивката, жив щеше да одере тоя негодник Нусман.

— А сега, дами и господа — повиши глас съдията, бързайки да продължи, след като бе избегнал непосредствената заплаха от съдебно дирене, — навлизаме в етапа на подбор, който ще ни отнеме доста време. Става дума за недъзи, които биха ви попречили да изпълните задълженията на съдебни заседатели. Не желаем излишно да ви притесняваме, но ако имате някакви здравословни проблеми, ще трябва да ги обсъдим. Започваме от първия ред.

Когато Глория Лейн застана на пътеката до първия ред, един мъж на около шейсет години вдигна ръка, после се изправи и мина през малката портичка на преградата. Разсилният го отведе на свидетелското място и дръпна микрофона настрани. Съдията мина в края на масата и се приведе, за да поговори тихичко с човека. По двама адвокати от двете страни застанаха точно отпред, за да закрият разговора от публиката. Секретарката се присъедини към навалицата и съдията запита шепнешком човека от какво страда.

Оказа се дискова херния, мъжът носеше и медицинска бележка. Освободиха го и той побърза да напусне залата.

Когато към пладне Харкин обяви почивка, вече бяха освободили тринайсет души по здравословни причини. Всичко се превръщаше в досадна рутина. След един и половина щяха да продължат по същия начин.

 

Николас Истър напусна залата сам и отиде в една закусвалня на шест пресечки от съда, където си поръча хамбургер и кока-кола. Седна в едно сепаре край витрината и се загледа в децата на близката игрална площадка. Дъвчеше бавно, защото разполагаше с час и половина.

Блондинката с тесните джинси от компютърния магазин сега беше облякла широки бермуди, провиснала тениска, нови маратонки и носеше през рамо малък спортен сак. Докато вървеше с подноса си през заведението, тя го позна и се спря до масата.

— Николас — изрече младата жена с престорена неувереност.

Той я погледна смутено с чувството, че са се срещали и преди, но не може да си спомни името.

— Не ме помните — любезно се усмихна тя. — Преди две седмици влязох във вашия магазин да потърся…

— Да, сетих се — каза той, хвърляйки бърз поглед към чудесния загар по бедрата й. — Купихте си касетофон.

— Точно така. Казвам се Аманда. Ако не греша, оставих ви телефона си. Сигурно сте го загубили.

— Ще седнете ли?

— Благодаря.

Тя тутакси се настани на масата и си взе пържено картофче.

— Пазя номера — каза той. — Всъщност…

— Няма нищо. Сигурна съм, че сте звънели няколко пъти. Телефонният ми секретар е повреден.

— Не, още не съм. Но се канех.

— Е, да — засмя се тя. Имаше съвършени зъби и ги показваше с удоволствие. Косата и беше вързана на опашка. Изглеждаше твърде изящна и стегната, тъй че едва ли бягаше за здраве. А и по лицето й нямаше следи от пот.

— Как попаднахте тук? — запита той.

— Отивам на аеробика.

— Ядете пържени картофи преди аеробика?

— Защо не?

— Не знам. Просто не ми се струва нормално.

— Ще ми трябват въглехидрати.

— Разбирам. А пушите ли преди аеробика?

— Понякога. Затова ли не ми се обадихте? Защото пуша?

— Не точно.

Тя продължаваше да се усмихва и да се прави на скромна.

— Хайде, Николас. Ще го преживея някак.

— Добре де, и това ми мина през ума.

— Така си и мислех. Ходили ли сте някога с пушачка?

— Не, доколкото си спомням.

— Защо не?

— Може би не ми се гълта пушек от втора ръка. Не знам. Не съм разсъждавал по въпроса.

Тя захапа ново картофче и го погледна втренчено.

— Пушили ли сте някога?

— Естествено. Всяко хлапе опитва. Когато бях на десет години, задигнах пакет „Кемъл“ от водопроводчика. Изпуших всичко за два дни, призля ми и реших, че умирам от рак.

Той захапа сандвича.

— И това ли беше?

Николас преглътна и се позамисли, преди да отговори:

— Мисля, че да. Не помня друг пьт да съм запалвал цигара. Вие защо започнахте?

— От глупост. Мъча се да ги откажа.

— Добре. Твърде сте млада.

— Благодаря. Искате ли да позная нещо? Като ги откажа, ще ми се обадите, нали?

— Не е там работата. Може да се обадя при всяко положение.

— Тия съм ги чувала и преди — подигравателно се усмихна тя, разкривайки отново великолепните си зъби. Отпи от чашата, после добави: — Мога ли да ви попитам какво правите тук?

— Ям сандвич. А вие?

— Казах ви. Отивам на аеробика.

— Вярно. Аз пък просто минавах оттук, имах работа в центъра и огладнях.

— Защо работите в онзи магазин?

— С други думи, защо си прахосвам живота за мизерната заплата на продавач?

— Не точно, но горе-долу това имах предвид.

— Аз съм студент.

— Къде?

— Никъде. Точно сега съм между два колежа.

— Къде беше последният?

— В Северен Тексас.

— А следващият?

— Вероятно в южната част на Мисисипи.

— Какво учите?

— Компютри. Много въпроси задавате.

— Но все лесни, нали?

— Да речем. А вие къде работите?

— Не работя. Наскоро се разведох с богат мъж. Нямам деца. На двайсет и девет години съм, без ангажименти и смятам да остана такава, но с удоволствие бих излизала с някого от време на време. Защо не ми се обадите?

— Колко богат беше мъжът ви?

Тя се разсмя и погледна часовника си.

— Трябва да бягам. Часът ми започва след десет минути. — Скочи на крака и взе чантата си, но остави подноса.

— Пак ще се видим.

Потегли с малко БМВ.

 

Останалите болнави бяха разчистени сравнително бързо и към три следобед бройката намаля до 159. Съдията Харкин даде петнайсет минути почивка и когато се върна, обяви, че сега навлизат в нов етап от подбора. Наблегна подробно на гражданската отговорност, след което запита иска ли някой да бъде освободен по други причини, освен здравословните. Пръв се опита да го стори някакъв изтормозен чиновник, който зае свидетелското място и тихичко обясни на съдията, че работи по осемдесет часа седмично в голяма компания, търпяща в момента тежки загуби, и всяко отсъствие от кантората би било катастрофално. Харкин го отпрати да си седне на мястото и да чака нови нареждания.

Втория опит предприе една жена на средна възраст, която неофициално бе организирала у дома си нещо като детска градина.

— Грижа се за съседските деца, ваша светлост — прошепна тя, задавена от сълзи. — Само това мога да върша. Печеля по двеста долара седмично и едва свързвам двата края. Ако ми наложите да бъда съдебна заседателка, ще трябва да наема някой да ме замести. Това няма да се хареса на родителите, пък и не мога да си позволя подобни разходи. Ще остана без препитание.

Кандидатите за съдебни заседатели проследиха с жив интерес как жената мина по пътеката и излезе от залата. Трябва да бе разказала нещо много убедително. Изтормозеният чиновник се нацупи.

Към пет и половина единайсет души бяха освободени, а шестнайсет други получиха нареждане да се върнат по местата си, след като не успяха да трогнат съдията с печалните си истории. Съдията нареди на Глория Лейн да раздаде нов, по-дълъг въпросник и заръча на останалите заседатели да го попълнят до утре сутринта. След това ги освободи, като най-строго предупреди да не обсъждат делото със странични лица.

Когато съдьт прекрати работата си за понеделник, Ранкин Фич не беше в залата. Намираше се в кабинета си от отсрещната страна на улицата. Из учебните заведения на Северен Тексас нямаше и следа от студент на име Николас Истър. Блондинката бе записала разговора в закусвалнята и Фич го изслуша два пъти от край до край. Именно негово беше решението да я прати на тая уж случайна среща. В хода имаше известен риск, но всичко мина добре. Сега тя летеше обратно за Вашингтон. Телефонният й секретар в Билокси вече работеше и щеше да остане включен до края на предварителния подбор. Фич не вярваше Истър да я потърси, но дори и да го стореше, нямаше как да се свърже с нея.