Джон Гришам
Присъдата (36)

36

Странна работа, каза Фийби, когато Бевърли я потърси по телефона. Преди два дни й се обадил някакъв тип, представял се за Джеф Кер и разпитвал за Клер. Тя веднага разбрала, че лъже, но се направила на ударена, за да го види какво иска. А и наистина не била чувала Клер от четири години насам.

Двете сравниха подробности за странния тип, макар че Бевърли не спомена нито срещата със Суонсън, нито целта на разследването му. После поприказваха ча някогашните хубави времена в колежа. Размениха по някоя лъжа за успешните си артистични кариери. Накрая обещаха непременно да се видят и приключиха разговора.

Един час по-късно Бевърли пак се обади, сякаш бе забравила нещо. Мислела си за Клер. Навремето се разделили скарани и това я тормозело. Дребна свада, но така и не се помирили. Искала да открие Клер и да се извини, та да й олекне. Но нямала представа къде е сега. Сякаш била потънала вдън земя.

В този момент от разговора Бевърли реши да рискува. Тъй като Суонсън бе споменал за друго име, а и сама си спомняше тайнствения ореол около миналото на Клер, сега тя подхвърли въдицата и зачака Фийби да клъвне.

— Знаеш ли, че всъщност името й не беше Клер? — подхвърли тя с добре разиграна небрежност.

— Да, знам.

— Тя ми го каза веднъж, но съм забравила.

Фийби се поколеба.

— Много хубаво име беше. Е, Клер също не звучи зле.

— Как беше?

— Гейбриъл.

— Да, точно така, Гейбриъл. Ами фамилията?

— Брант. Гейбриъл Брант. Родом от Кълъмбия, щата Мисури, там изкарала гимназия и колеж. Разказвала ли ти е?

— Може би, не си спомням.

— Имала приятел, ужасно груб и откачен. Опитала се да го разкара, а той почнал да я преследва. Затова напуснала града и си сменила името.

— Това не го бях чувала. Как е фамилията на родителите й?

— Брант. Мисля, че баща й е починал. Майка й преподавала в университета средновековна история.

— Дали още е там?

— Нямам представа.

— Ще опитам да я открия чрез майка й. Благодаря, Фийби.

След един час усилия Бевърли успя да се свърже със Суонсън по телефона. Попита го колко дава за информацията. Суонсън позвъни на Фич, който в момента се нуждаеше от добри новини. Той разреши максимум пет хиляди долара и след малко Суонсън предложи на Бевърли половината сума. Тя поиска повече. След десет минути пазарлък се споразумяха за четири хиляди и тя заяви, че ще ги иска в брой и на ръка, преди да каже каквото и да било.

 

Четиримата генерални директори бяха пристигнали за заключителните речи и присъдата, тъй че Фич разполагаше с цял флот от разкошни реактивни самолети. Изпрати Суонсън до Ню Йорк със самолета на „Пинекс“.

Привечер Суонсън кацна и се настани в малък хотел близо до площад Уошингтън. По телефона някаква съквартирантка го осведоми, че Бевърли е излязла. Не била на работа, но можело да е някъде на купон. От пицарията му казаха, че е уволнена. Суонсън отново позвъни на съквартирантката, но когато взе да разпитва, тя му затвори телефона. Той тръшна слушалката и ядосано закрачи из стаята. Как, по дяволите, да открие тая глупачка из целия Гринич Вилидж? Тръгна пеш към квартирата на Бевърли и краката му измръзнаха от студения дъжд. Седна да се постопли в кафенето, където бяха разговаряли. Щом обувките му поизсъхнаха, намери уличен телефон и проведе още един безплоден разговор със същата съквартирантка.

 

Марли поиска да се срещнат още веднъж преди решителния понеделник. Чакаше го в тесния си кабинет. Когато я зърна, Фич бе готов да й целува краката.

Реши да разкаже всичко за Хопи, Мили и провалената операция. Николас трябваше незабавно да се заеме с Мили, да я успокои, преди да е настроила и приятелките си. В края на краищата Хопи бе казал на Ничман и Нейпиър, че Мили вече била гореща привърженичка на ответника, показвала и на други доклада за Робилио. Дали наистина беше така? Ако да, какво би сторила, след като узнае истината за Хопи? Без съмнение щеше да побеснее. И незабавно да обърне другия край — да разкаже на другите по какъв отвратителен начин са се опитали да я хванат в капан чрез съпруга й.

Не ще и дума, това можеше да се превърне в истинска катастрофа.

Марли слушаше разказа му с каменна физиономия. Не бе изненадана, по-скоро се забавляваше, като го гледаше как се поти.

— Мисля, че трябва да я изхвърлим — заяви Фич, когато приключи.

— Имаш ли копие от доклада за Робилио? — запита тя съвършено спокойно.

Той измъкна лист от куфарчето си.

— Твоя работа ли е? — запита тя, след като прочете доклада.

— Да. Пълна измислица.

Тя сгъна листа и го пусна под стола.

— Страхотен план, Фич.

— Да, чудесен беше, додето не ни спипаха.

— И на всеки процес ли го правите?

— Е, поне се опитваме.

— Защо избрахте мистър Дюпри?

— Проучихме го внимателно и решихме, че ще е лесен. Дребен провинциален бизнесмен, едва си покрива разноските, а в игралните домове парите се леят, приятелите му трупат състояния. Веднага клъвна.

— Хващали ли са ви и друг път?

— Случвало се е да отменим плана, но никога не са ни хващали.

— Но сега ви спипаха.

— Не съвсем. Хопи и Мили може да подозират, че всичко е работа на тютюневата компания, но не са сигурни. Дано не са.

— И каква полза?

— Никаква.

— Спокойно, Фич. Мисля, че Хопи пресилва нейната важна роля. Николас често разговаря с Мили и според него тя изобщо не е привърженичка на твоя клиент.

— На нашия клиент.

— Правилно. На нашия клиент. Николас не е виждал доклада.

— Значи мислиш, че Хопи лъже?

— Упрекваш ли го? Твоите момчета са му внушили, че отива в затвора.

Фич въздъхна от облекчение и почти се усмихна.

— Довечера Николас трябва на всяка цена да поговори с Мили. След два-три часа Хопи ще й разкаже всичко. Може ли Николас да я потърси веднага?

— Фич, тя ще гласува както поиска Николас. Отпусни се.

Фич се отпусна. Вдигна лакти от масата и отново опита да се усмихне.

— Любопитно ми е с колко гласа разполагаме в момента.

— С девет.

— Кои са останалите трима?

— Хърман, Рики и Лони.

— Още ли не е намекнал на Рики за старите й грехове?

— Засега не.

— Значи стават десет — каза Фич, като въртеше пръсти и се оглеждаше. — Дори единайсет, ако изхвърлим някого и вкараме Шайн Ройс, нали така?

— Слушай, Фич, прекалено се тревожиш. Нали вече плати и нае най-добрите. Отпусни се сега и чакай присъдата. Тя е в сигурни ръце.

— Единодушна ли ще е? — алчно запита Фич.

— Николас твърдо смята да е единодушна.

Фич не усети как се смъкна по стъпалата на старата сграда и изскочи на тротоара. Бодро измина шест пресечки, като си подсвиркваше в прохладната вечер. Хосе подтичваше след него. Никога не бе виждал шефа си в толкова добро настроение.

 

От едната страна на заседателната зала седяха седемте адвокати, които бяха платили по един милион долара, за да участват в това събитие. Освен тях присъстваше само Уендъл Рор, който бавно крачеше напред-назад около другия край на масата и с тихи, отмерени думи се обръщаше към съда. Гласът му беше сърдечен и звучен, изпълнен ту със съчувствие, ту с гневни упреци към тютюневия гигант. Той поучаваше, обясняваше, увещаваше. Беше ту весел, ту яростен. Показваше снимки и изписваше цифри по черната дъска.

Свърши за петдесет минути — най-кратката репетиция досега. По заповед на Харкин заключителните речи не трябваше да траят повече от час. Откъм колегите веднага се посипаха коментари. Един-двама го поздравиха, но повечето търсеха какво да се подобри. Едва ли някой актьор бе играл пред по-взискателна публика. Седмината бяха произнесли стотици заключителни речи, донесли присъди за стотици милиони долари. Всички знаеха как се изкопчват пари от съда.

Бяха се споразумели да оставят самолюбието извьн залата. Макар че не обичаше критиките, Рор изтърпя разбора и се съгласи да повтори речта.

Трябваше да е съвършена. До победата оставаше само крачка.

* * *

Кейбъл търпеше същите мъки. Неговата публика беше далеч по-многобройна — десетина адвокати, няколко консултанти, цял куп сътрудници. Снимаха го с камера, за да може да види изпълнението си. Той възнамеряваше да привърши за половин час. Заседателите щяха да оценят кратката реч. Рор сигурно щеше да се разбъбри. Чудесен контраст — техничният Кейбъл с кратко изложение на фактите срещу словоохотливия Рор, който все гледа да бие на чувства.

Кейбъл приключи речта и седна да изгледа записа. После отново и отново — целия неделен следобед и до късно вечерта.

Докато пътуваше към вилата край плажа, Фич успя да си възвърне обичайното настроение на сдържан песимизъм. Четиримата шефове току-що бяха привършили с разкошния обяд и го чакаха. Джанкъл беше пиян и седеше настрани край камината. Фич прие чаша кафе и описа последните ходове на ответника. Разговорът скоро опря до парите, които бе поискал в петък — по два милиона от четирите компании.

До петък Фондът разполагаше с шест милиона и половина — предостатъчно, за да се приключи процесът. За какво поиска още осем милиона? И колко оставаха във Фонда сега?

Фич обясни, че внезапно са възникнали непредвидени много големи разходи.

— Стига си го увъртал, Фич — каза Лутър Вандъмиър от „Трелко“. — Успя ли най-сетне да купиш присъдата?

Фич се опитваше да не лъже тези хора. В края на краищата те бяха негови работодатели. Никога не им казваше цялата истина, а и те не очакваха това от него. Но когато му задаваха пряко толкова важен въпрос, чувстваше се длъжен да положи известно усилие за откровеност.

— Има нещо такова — каза той.

— Осигури ли гласовете, Фич? — запита друг генерален директор.

Фич помълча и внимателно огледа четиримата, включително и Джанкъл, който изведнъж бе наострил уши.

— Мисля, че ги осигурих — каза той.

Малко неуверено, но с напълно избистрен поглед, Джанкъл скочи на крака и пристъпи в средата на стаята.

— Повтори го, Фич.

— Чухте ме. — В гласа на Фич се долавяше нотка на гордост. — Присъдата е купена.

Другите трима също станаха на крака и обкръжиха Фич.

— Колко? — запита един от тях.

— Не казвам — хладно отвърна Фич. — Подробностите нямат значение.

— Настоявам да знам — обади се Джанкъл.

— Да оставим това. Наели сте ме да върша мръсната работа и да пазя вас и вашите компании. Ако искате да ме уволните, ваша воля. Но никога няма да узнаете подробностите.

Четиримата го гледаха и мълчаха. Обръчът им се свиваше около него. Бавно пиеха коктейлите си и се възхищаваха на своя герой. Осем пъти бяха се изправяли пред пропастта и осем пъти Ранкин Фич ги бе спасявал с мръсните си номера. Сега го правеше за девети път. Беше непобедим.

И никога до днес не им бе обещавал победа. Дори напротив. Преди всяка присъда идваше разтревожен, предсказваше катастрофи и се наслаждаваше на страховете им. Днес просто не приличаше на себе си.

— Колко? — запита Джанкъл.

Фич не можеше да крие. По напълно разбираеми причини четиримата имаха право да знаят къде са отишли парите. Макар и таен, Фондът все пак си имаше нещо като счетоводство. Когато Фич искаше пари, компаниите участваха поравно и всеки генерален директор получаваше месечен отчет за разходите.

— Десет милиона — каза Фич.

Пияният се опомни пръв.

— Платил си десет милиона на съдебен заседател! — излая той.

Другите бяха потресени не по-малко от него.

— Не. Не на съдебен заседател. Нека го кажем другояче. Закупих присъдата срещу десет милиона долара, приемате ли? В момента Фондът разполага с четири милиона и половина. И няма да отговарям на въпроси какво съм направил с парите.

Те биха могли да си представят плик с пари, пъхнат под масата. Например пет или десет хиляди. Но изглеждаше невъобразимо някой от тия дребни провинциалисти в съда да има чак толкова ум, че да мечтае за десет милиона долара. Не, просто не можеше всичко да е отишло у един човек.

Мълчаха смаяно, наобиколили Фич, и всички мислеха едно и също. Сигурно е извъртял номер на десет от заседателите. Това звучеше разумно. Избрал е десет души и е предложил по милион. Точно така, далеч по-разумно. Десет нови-новенички милионери край Мексиканския залив. Но как се крият толкова пари?

Фич се наслаждаваше на мига.

— Естествено, нищо не е гарантирано — каза той. — Няма да узнаете, преди да чуете заседателите.

Има си хас да не е гарантирано — за десет милиона долара. Но всички мълчаха. Лутър Вандъмиър се отдръпна пръв. Наля си бренди и седна на табуретката до пианото. След време Фич щеше да му разкаже. Нямаше закъде да бърза — след месец-два можеше да го привика по служба в Ню Йорк и да изкопчи цялата история.

Фич каза, че сега имал работа. Искал утре всички да дойдат в съдебната зала.

— И не сядайте заедно — заръча той на сбогуване.