Джон Гришам
Присъдата (37)

37

Всички заседатели усещаха, че неделната нощ ще е последната от заточението им. Шушукаха си, че ако в понеделник по пладне получат делото, до вечерта сигурно ще успеят да постигнат съгласие за присъдата и да се приберат у дома. Не го казваха открито, защото това би предизвикало и разсъждения около самата присъда, а Хърман бързо слагаше край на подобни приказки.

Все пак настроението беше бодро и мнозина тайничко си разчистваха стаите. Искаха последното посещение в „Сиеста Ин“ да е кратко — само колкото да си грабнат готовите чанти и четките за зъби.

В неделя имаха трета поредна вечер за лични посещения и това започна да им омръзва. Особено на семейните. За една съпружеска двойка три вечери нежност в тясна стая са малко множко. Дори и неженените се нуждаеха от почивка. Приятелката на Севил не се появи. Дерик каза на Ейнджил, че щял да намине, но първо имал да свърши важна работа. Лорийн нямаше приятел, но през почивните дни бе общувала с дъщерите си предостатъчно. Между Джери и Хрътката припламна първата препирня.

В неделя вечер из мотела цареше тишина; нямаше нито футбол и бира в Балната зала, нито шахматни турнири. Николас ядеше пица с Марли в своята стая. Уговаряха текущите задачи и общия план. Двамата бяха нервни и почти не се развеселиха от описанието на Фич и неговите злополуки около Хопи.

В девет Марли си тръгна. Потегли с колата към нас наетия апартамент и си събра багажа.

Николас мина в отсрещната стая, където Хопи и Мили го чакаха, щастливи като младоженци. Чудеха се как да му благодарят. Нали ги бе измъкнал от този кошмарен заговор. Направо потресаващо — на какво ли не са способни тютюневите магнати, за да постигнат своето.

Мили каза, че се тревожела дали трябва да остане в съда. Двамата с Хопи разговаряли за това и тя смятала, че не може да бъде безпристрастна след всичко, което са сторили па съпруга й. Николас бе очаквал нещо подобно. Кача, че сега се нуждаел от нейната помощ.

А имало и още нещо, далеч по-важно. Ако Мили кажела на Харкин за заговора около Хопи, това вероятно щяло да провали целия процес. И след година-две други заседатели щели да се изправят пред същото дело. Двете страни щели да хвърлят още милиони, за да свършат същата работа.

— От нас зависи, Мили. Избраха ни, за да отсъдим, и ние сме длъжни да стигнем до края. Следващите заседатели няма да са по-умни от нас.

— Правилно — обади се Хопи. — Процесът приключпа утре. Срамота ще е да се провали в последния момент.

Мили стисна зъби и събра кураж. С приятел като Николас всичко изглеждаше по-лесно.

* * *

В неделя вечерта Клив и Дерик се срещнаха в бара на Златното казино. Изпиха по бира, погледаха футбол и разговорът не стигна доникъде, защото Дерик само вдигаше шум и се правеше на ядосан, задето го прецакват. Петнайсетте хилядарки бяха в малък кафяв пакет, който Клив плъзна по масата и Дерик го пъхна в джоба си, без да благодари. Според последната уговорка щеше да получи другите десет след процеса — естествено, ако Ейнджъл гласува срещу защитата.

— Защо не вземеш да си вървиш? — запита Дерик няколко минути, след като бе прибрал парите до сърцето си.

— Чудесна идея — отвърна Клив. — А ти бягай при момичето. Обясни й как стоят нещата.

— Знам си работата.

Клив си взе цигарите и изчезна.

Дерик изгълта бирата, после изтича в тоалетната, заключи се и преброи парите — сто и петдесет новички банкноти по сто долара. Пак събра пачката и се изуми от размерите й — нямаше и един пръст на дебелина. Раздели парите на четири и ги натъпка по джобовете си.

Казиното гъмжеше от народ. Някога Дерик бе играл зарове с по-големия си брат, който служеше в армията. Сега масите го привличаха като магнит. Погледа малко, после реши да устои на изкушението и да отиде при Ейнджъл. На барчето срещу рулетката спря за още една бира. Наоколо печелеха и губеха цели състояния. Пари при пари отиват. Днес му беше щастлив ден.

Той пристъпи към масата с жетоните, обмени хиляда долара и с наслада усети уважението към солидния клиент. Крупието огледа новичките банкноти и се усмихна почтително. До масата като по магия изникна руса сервитьорка и Дерик си поръча бира.

Заложи на едро — по на едро, отколкото белите наоколо.! Първата купчинка жетони изчезна за четвърт час и той без колебание обмени още хиляда долара.

Скоро хвръкна и втората хилядарка, после му потръгна и спечели хиляда и осемстотин долара за пет минути. Купи още жетони. Поръчваше бира след бира. Русата взе да флиртува. Крупието го попита дали не иска да стане почетен член на казиното.

Вече бе загубил представа колко пари му остават. Вадеше ги от джобовете си, после връщаше част от тях. Купи още жетони. След час вече бе останал само с шест хиляди долара и отчаяно искаше да престане. Но все някога трябвате да му потръгне. Веднъж му бе провървяло; пак щеше да му излезе късметът. Реши да залага все така на едро и щом си върне парите, да спре. След още една бира премина на уиски.

Не вървеше. По някое време отскочи до тоалетната, заключи се в същата кабинка и измъкна смачканите банкноти от джобовете си. Доплака му се — бяха останали само седем хиляди. Но щеше да си ги върне. Щеше да опита на друга маса. И с по-различни залози. А ако, не дай си боже, останеше само с пет хиляди, незабавно щеше да зареже всичко и да хукне навън. В никакъв случай не би си позволил да загуби последните пет хиляди.

Мина край една пустееща рулетка и без сам да знае защо, заложи петстотин долара на червено. Крупието завъртя, топчето спря на червено и Дерик спечели петстотин долара. Остави всичко на червено и спечели още веднъж. Без колебание заложи двете хиляди долара и му провървя за трети пореден път. Четири бона за по-малко от пет минути. Той седна в барчето, поръча си бира и погледа малко бокс по телевизията. Почувства се щастлив, че има в джобовете си почти единайсет хиляди долара.

Времето за посещения бе отминало, но трябваше на всяка цена да говори с Ейнджъл. Решително тръгна между редиците игрални автомати, като гледаше да е по-настрани от масите. Крачеше бързо с надеждата да стигне до изхода, преди да е размислил и да се върне обратно. Успя.

Сякаш само минута, след като потегли по шосето, Дерик зьрна зад себе си синя лампа. Отзад се бе лепнала полицейска кола с мигащи фарове. За беля не си носеше нито дьвка, нито ментови бонбони. Спря, излезе от колата и зачака полицая, който пристъпи до него и веднага надуши мириса на алкохол.

— Пили ли сте? — запита той.

— О, нали знаете, една-две бири в казиното.

Полицаят светна с фенерче право в очите на Дерик, после го накара да върви по права линия и да докосне носа си с пръст. Личеше, че е пиян. После му сложи белезници и го откара в ареста. Алкохолната проба показа осемнайсет на хиляда.

Доста го разпитваха за парите, натъпкани по джобове му. Обяснението звучеше смислено — имал късмет в казиното. Нямаше обаче работа. Живееше при брат си. Нямаше и полицейско досие. Полицаят описа парите и личните вещи, после заключи всичко в касата.

На пода в килията хъркаха двама пияници. Дерик седна на горното легло. Сега телефонът не би му помогнал, защото не можеше да позвъни направо на Ейнджъл. Пияните шофьори задължително оставаха поне пет часа зад решетките. На всяка цена трябваше да се свърже с Ейнджъл, преди да е тръгнала към съда.

 

Телефонът събуди Суонсън в три и половина през нощта. Гласът отсреща беше провлачен, глух и замаян, но явно принадлежеше на Бевърли Монк.

— Добре дошъл в Ню Йорк — високо изрече тя, после се разкиска като луда. Личеше си, че е доста пияна.

— Къде си? — запита Суонсън. — Нося парите.

— По-късно — каза тя. Отнякъде долитаха сърдити мъжки гласове. Усилиха музиката. — По-късно ще свършим тая работа.

— Информацията ми трябва спешно.

— А пък на мен ми трябват парите.

— Чудесно. Казвай къде и кога.

— Че откъде да знам? — отвърна тя и наруга някого до себе си.

Суонсън вкопчи пръсти в слушалката.

— Бевърли, чуй ме. Помниш ли онова малко кафене, където се срещнахме предния път?

— Да, май си го спомням.

— На Осмо Авеню, близо до „Балдучи“.

— Да бе, сещам се.

— Добре. Ела там колкото се може по-скоро.

— Ама много скоро ли? — запита тя и се разкикоти.

Суонсън търпеливо запита:

— Какво ще кажеш за седем сутринта?

— А сега колко е?

— Три и половина.

— Олеле!

— Слушай, защо да не дойда още сега? Кажи ми къде си и скачам в първото такси.

— А, не, тук съм си добре. Малко се забавлявам.

— Пияна си.

— И какво?

— Това, че ако искаш четирите хилядарки, гледай да останеш поне малко трезва и да дойдеш.

— Ще дойда, скъпи. Как ти беше името?

— Суонсън.

— Вярно, Суонсън. Чакай ме там около седем.

Тя се изкиска и затвори телефона.

Суонсън не мигна до сутринта.

 

В пет и половина Марвис Мейпълс се яви в полицията и запита дали може да прибере брат си Дерик. Петте часа бяха изтекли. Полицаят доведе Дерик от килията, после отключи касата и извади вещите му върху метален поднос. Под втрещения поглед на брат си Дерик провери всичко — единайсет хиляди долара в брой, ключовете за колата, джобно ножче и вазелин за устни.

На паркинга Марвис попита за парите и Дерик обясни, че му провървяло на зарове. После даде на брат си двеста долара и помоли да използва неговата кола. Марвис взе парите и се съгласи да изчака пред затвора, докато докарат колата на Дерик от общинския паркинг.

Дерик бясно подкара към Пас Крисчън и спря зад „Сиеста Ин“ под първите бледи лъчи на зората. За всеки случай приклекна ниско и се промъкна през шубраците към прозореца на Ейнджъл. Естествено, прозорецът беше затворен и той почука по стъклото. Никакъв отговор. Дерик взе камъче и почука по-силно. Обзе го паника — наоколо бързо се развиделяваше.

— Не мърдай! — изрева някой зад гърба му.

Дерик се завъртя и зърна полицая Чък с черен пистолет, насочен право в челото му.

— Дръпни се от прозореца! Горе ръцете!

Дерик вдигна ръце и се отдръпна през храстите.

— Лягай долу! — бе следващата команда и Дерик се прос на на студения тротоар с ръце зад гърба. Чък се обади за подкрепления.

Марвис още чакаше колата, когато брат му повтори пристигна в ареста.

Ейнджъл изобщо не се събуди.