Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (9)

9.

Дайкович бързо се заизкачва по просеката на ски лифта. Разстоянието до върха по стръмния склон беше осемстотин метра, но той бе в отлична форма и можеше да го вземе за десет минути. После щеше да се спусне по Соумил Трейл, да пресече до един по-нисък връх, който беше видял на картата, идеално място за оглед на участъка с голи хълмчета, да открие чакащия в засада Крю и да го изненада в гръб.

След пет минути преполови пътя и стигна до сервизна кабина за ски лифта, затворена за лятото. Енергично продължи нагоре и я заобиколи. Щом я подмина, чу оглушителен гърмеж и усети силен удар по плещите, който, комбиниран със собствената му инерция, го запрати напред и го повали на земята.

Докато се мъчеше да извади колта и се бореше с болката в гърба, някой стъпи на врата му и опря още топло оръжейно дуло в главата му.

— Разперете ръцете си настрани.

Дайкович замръзна; отчаяно се опитваше да измисли нещо, въпреки вцепеняващата болка. После бавно разпери ръце.

— Повалих ви със стоппатрон, но останалите са със сачми.

Дулото остана притиснато към тила му, докато нападателят — несъмнено Крю — го претърсваше; взе двете огнестрелни оръжия и затъкнатия в колана му нож. Не откри втория нож в кубинката.

— Обърнете се по гръб, така че да виждам ръцете ви.

Дайкович мъчително се претърколи на пътеката и се озова пред висок слаб мъж с права черна коса, дълъг нос и блестящи тъмносини очи, насочил към него ремингтън дванайсети калибър.

— Чудесен следобед за разходка, нали, сержант? Казвам се Гедеон Крю.

Дайкович го зяпна.

— Точно така. Знам доста за вас, Дайкович. Какви измислици ви е наприказвал Тъкър за мен, за да ви прати тук да ме търсите?

Военният не отговори. Беше унизен, че са го сварили неподготвен, ала не всичко беше изгубено — оставаше му още един нож. И въпреки че бе поне петнайсет години по-млад от него, Крю изглеждаше хилав — не особено годен физически индивид.

Крю му се усмихна.

— Всъщност се сещам какво ви е казал милият генерал.

Дайкович мълчеше.

— Трябва да е измислил страхотна история, за да ви превърне в наемен убиец. Защото иначе не сте от хората, които ще застрелят някого в гръб. Сигурно ви е казал, че съм предател, може би даже че съм маша на Ал Кайда. И несъмнено, че използвам работата си в Лос Аламос, за да предам родината. Това е задействало всичките ви инстинкти.

Дайкович зяпна. Откъде знаеше, по дяволите?

— Навярно ви е разказал за предателството на баща ми, как заради него са убили ония агенти. — Крю мрачно се засмя. — Може да ви е казал, че предателството ни е семейна традиция.

Умът на военния се проясняваше. Беше се прецакал, но сега само трябваше да извади ножа от кубинката си и Крю щеше да е мъртъв, даже да успееше да стреля с пушката.

— Може ли да седна? — попита Дайкович.

— Бавно и без резки движения.

Дайкович се надигна. Болката бързо се разнасяше. Счупените ребра боляха така. Спира за известно време, после пак започва, два пъти по-силно. При мисълта, че този слабак го е повалил със стоппатрон, по лицето му изби червенина.

— Ще ви попитам нещо — каза Крю. — Откъде знаете, че старият Тъкър ви е казал истината?

Дайкович не отговори. Погледът му попадна върху дясната ръка на Крю и той забеляза, че последната фаланга на безименния му пръст липсва.

— Бях абсолютно сигурен, че Тъкър ще прати свой човек подире ми, защото самият той не обича да е на предната линия. Знаех, че ще е човек, на когото има доверие, който е служил при него. Проверих списъка на служителите му и стигнах до извода, че това ще сте вие. Командвали сте взвод морски пехотинци при операцията в Гренада, охранявали сте американския медицински университет преди същинския десант. И сте се справили добре — не е пострадал нито един студент.

Безизразното изражение на Дайкович не се промени. Чакаше възможност.

— Та така: отношението ви към мен окончателно ли е, или сте готов да чуете някои факти, които може би влизат в противоречие с казаното от генерал Тъкър?

Отново мълчание. Нямаше намерение да достави удоволствие на този скапаняк.

— Понеже аз държа оръжието, предполагам, че бездруго ще трябва да ме изслушате. Обичате ли приказки, сержант? Ще ви разкажа една, само че краят не е щастлив. Имало едно време едно дванайсетгодишно момче, а по-точно през август хиляда деветстотин осемдесет и осма…

Дайкович го изслуша. Знаеше, че това са глупости, обаче внимаваше, защото добрият войник е наясно със значението на информацията, та дори да е невярна.

Отне само пет минути. Историята си я биваше, а и Крю разказваше добре. Всички тези хора бяха удивително способни лъжци.

Когато свърши, Крю извади от джоба си някакъв плик и го хвърли в краката на Дайкович.

— Това е докладната записка, която баща ми пратил на Тъкър. Причината да го убият.

Сержантът не си направи труда да вдигне плика. Няколко секунди двамата просто останаха на местата си, вперили очи един в друг.

— Е — каза накрая Крю и поклати глава. — Сигурно съм бил прекалено наивен да смятам, че мога да убедя стар войник като вас, че любимият ви командир е лъжец, страхливец и убиец. — Той се замисли за миг. — Искам да предадете на Тъкър едно съобщение. От мен.

Дайкович продължаваше да стиска зъби и да го гледа студено.

— Кажете му, че ще го унищожа, както той е унищожил баща ми. Бавно и мъчително. Пратих докладната записка на пресата и това ще предизвика следствие. Някоя информационна агенция несъмнено ще се позове на Закона за свобода на информацията и ще поиска проверка на автентичността на документа. Когато истината малко по малко излезе наяве, Тъкър ще бъде дискредитиран. Въпреки че всички в неговия бранш са корумпирани, привидната почтеност струва злато. Бизнесът му ще се провали. Бедният генерал! Знаете ли, че е задлъжнял до гуша? Ипотеката на безвкусния му дворец е просрочена. Дължи цяло състояние за апартамента в голф клуба в планината Поконо, жилището в Ню Йорк и яхтата на крайбрежието на Джърси. — Крю тъжно поклати глава. — Знаете ли как е кръстил яхтата? „Неотложна ярост“. Смешно, нали? Единственият му славен миг. Апартаментът в Поконо, имението, яхтата… Не може да се каже, че генералът има вкус, нали? Естествено, гаджето му от Горен Истсайд е било крачка в правилната посока, само че пиленцето се оказало гладно и му изкълвало паричките. Не е пестил като добро момче. Обаче банкрутът ще е само началото, защото следствието накрая ще разкрие всичко, за което ви разказах преди малко: че е инсценирал предателството на баща ми и че всъщност тъкмо той е виновен за смъртта на онези двайсет и шестима агенти. Ще свърши в затвора.

Дайкович продължаваше да мълчи. Виждаше, че младият мъж започва да се дразни от липсата на реакция.

— Ще ви задам още един въпрос — накрая рече Крю.

Сержантът чакаше и инстинктивно усещаше, че скоро ще получи своя шанс.

— Виждали ли сте Тъкър на огневата линия? Какво знаете за него като военен? Басирам се, че по време на онази операция не е стъпил на сушата, докато не се е уверил, че брегът е абсолютно чист.

Дайкович не можеше да не си спомни разочарованието си от факта, че Тъкър бе слязъл на Гренада последен. Но той беше генерал, един от най-висшите командири, и това се изискваше от военния правилник.

— Майната му — изруга Крю и отстъпи назад. — Сбъркал съм, като очаквах, че сте способен да мислите. Чухте съобщението, сега вървете да му го предадете.

— Може ли да се изправя?

— Разбира се, вдигнете си жалкия задник и се махайте оттук.

Моментът настъпи. Дайкович опря длани на земята и започна да се надига. Плъзна ръце покрай кубинките си, измъкна ножа и с плавно движение го хвърли, целейки се в сърцето на Крю.