Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (41)

41.

Гедеон се намести на виниловия стол в денонощното заведение и си поръча кафе, забулени яйца, ситно нарязани сотирани картофи, препечена филия и мармалад. Сервитьорката, чиято пищна фигура опъваше униформа от 50-те години, взе поръчката му и с мощен глас я предаде в кухнята през шубера.

— Трябва да пееш в операта — разсеяно отбеляза той.

Жената се обърна към него и с ослепителна усмивка отвърна:

— Аз пея в операта.

„Такива неща се случват само в Ню Йорк“. Гедеон обхвана кафето с длани. Чувстваше се вцепенен.

„Надявам се, че човекът, чиито са рентгеновите снимки, не ти е близък приятел“. Може пък лекарят на О’Брайън да грешеше. Нямаше да е за пръв път. Обаче не му се струваше много вероятно.

Щеше ли да е по-щастлив, ако не знаеше? И просто се наслаждаваше на последната година от живота си в блажено неведение? Но не — това променяше всичко. Гедеон изпитваше странно усещане за разпад на личността, сякаш вече беше извън тялото си, далеч от света на живите. Изведнъж, съвсем ненадейно, пред него се бяха появили съвсем нови приоритети. Вече нямаше смисъл да търси жената на живота си, да създава семейство. Нямаше смисъл да прави кариера. Нямаше смисъл да не пуши, да следи холестерола си. Всъщност нищо нямаше смисъл.

Отпи глътка кафе и се опита да се отърси от чувството за смаяно безсилие. „Едно по едно“. По-късно щеше да има много възможности да мисли за това. В момента го чакаше работа.

Наложи си отново да се съсредоточи върху Трокмортън Академи. Оказа се прав за мотото на частното училище. След като проучи уебсайта му, се сдоби с важна, макар и неумишлено разкрита информация за учебното заведение. То беше изключително недостъпно и не даваше сведения за учениците и персонала. Ала всеки човек и организация си имаха слабости и тази на Трокмортън Академи си личеше от пръв поглед: егоистична надменност. Pectus est quod disertos facit. Да бе, как пък не.

Сега трябваше да разработи социалноинженерен план, чрез който да се възползва от тази слабост. Те не бяха идиоти. Не можеше да се изтъпани там като преуспял надут милионер, управляващ хедж фондове, който иска да запише сина си в училището. Несъмнено вече бяха виждали такива, неведнъж. Нямаше да се поддадат. Не можеше да се представи за звезда, фалшива или истинска: Гугъл беше сложил край на тази игра. Искаше се тъкмо обратното — нещо, което да засегне по-дълбоко техните надежди, високомерието и може би предразсъдъците им. Докато размишляваше в тази насока, в главата му постепенно започна да се оформя верният подход. За неговото приложение обаче щяха да са необходими двама. Джексън не ставаше: в момента агентката провеждаше самостоятелно разследване, пък и не беше от нужния тип. Не, налагаше се да прибегне до Орхидея. Тя щеше да е идеална. Гедеон потисна обзелото го угризение, че пак ще я използва: каза си, че целта оправдава средствата. В края на краищата нима самата тя не бе споделила, че иска да й се обади?

Един мъж се настани на съседния стол и остави на плота сгънат „Поуст“. Гедеон се ядоса, че в празното в три сутринта заведение някакъв тъпанар трябва да седне точно до него.

Келнерката му донесе чинията, остави я и се обърна към другия клиент, който си поръча кафе и датски сладкиш.

Тя напълни чашата му, сервира му сладкиша и се върна в кухнята.

— Как е? — измърмори мъжът и разгърна вестника.

Гедеон сърдито погледна настрани и реши да не му обръща внимание.

— Парите ти сигурно са на свършване — продължи онзи, докато преглеждаше първата страница.

Гедеон усети, че нещо докосва крака му, и погледна надолу — мъжът му подаваше дебела пачка под плота. Преди да успее да реагира, човекът я пъхна в джоба на якето му, без да престава да си чете вестника. Гедеон вдигна глава и се вторачи в лицето му.

Гарса. Дясната ръка на Илай Клин в ЕИР.

Обзе го неприятна смесица от удивление и раздразнение. Толкова за прословутата му способност да се движи под радара.

— Крайно време беше! — сприхаво каза той, засрамен, че е допуснал да го изненадат. — Чудех се кога Глин ще ми прати момчето си за всичко.

Гарса се намръщи и изгуби донякъде невъзмутимостта си.

— Така ли ми благодариш?

— Да ти благодаря ли? Вие в ЕИР явно знаете за тази ситуация много повече, отколкото ми разкрихте. Имам чувството, че ме зарязахте на произвола на съдбата.

Гарса отпи глътка кафе, отмести сладкиша настрани, изправи се и остави няколко долара.

— Добре се справяш — поне засега. Ако бях на твое място, вместо да мърморя, щях да се тревожа за това, че сме успели да те открием. Щом успяхме ние, значи ще може и Кимащия жерав.

Мъжът се измъкна в нощта, като остави разгърнатия вестник на плота. Водещото заглавие гласеше:

УБИЙСТВО НА МОТ СТРИЙТ

Гръклянът на жител на Чайнатаун изтръгнат от убиец

Отдолу имаше снимка на Роджър Марион.