Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (69)

69.

Проехтя изстрел. Гедеон не усети нищо: нямаше болка, нямаше пронизване от куршум. Клепачите му автоматично се вдигнаха. Отначало като че ли нищо не се беше променило. После видя празното й изражение, чистата дупка между очите й. За миг Джексън остана изправена, след това политна назад и падна в калта.

Той грабна жицата от потръпващата й ръка и побягна.

Нови изстрели пробиха седалките, разхвърчаха се трески и листа. Гедеон изскочи от задния край на трибуните и побягна право към лодката. Нямаше друг шанс за спасение.

Пред него се очерта постапокалиптичният квартал. Той спринтира по обраслите улици, зави на първия ъгъл, после на втория. Чуваше тичащите стъпки на Кимащия жерав зад себе си. Убиецът го настигаше.

Ако влезеше в някоя сграда, щеше да се озове в капан. Не можеше да избяга от противника си. Осъзна, че изобщо няма да успее да стигне до лодката.

Върна се обратно по следващата улица, като завиваше на всеки ъгъл, за да не осигури на преследвача си чиста огнева линия. Нямаше оръжие, нямаше как да се защити. Трябваше да вземе оръжието на Минди, ала пък тогава нямаше да може да си върне жицата — нямаше време и за двете.

Кимащия жерав бързо се приближаваше. Гедеон се бе задъхал толкова силно, че счупените му ребра сякаш се забиваха директно в белия му дроб. Ами сега?

Последната улица свършваше пред него. Нататък се намираше откритото поле до турбинната зала, онова, което бяха заобиколили с надзирателя. „Преминаването през това поле е забранено. Много места на острова са опасни“.

Какви опасности се криеха там? Това може би щеше да му даде някакъв шанс. Друг със сигурност нямаше да получи.

Затича се на зигзаг през полето. Чуваше, че Кимащия жерав продължава да скъсява дистанцията, без да си прави труда да спира и да стреля — искаше да се приближи достатъчно, за да го улучи със сигурност. Гедеон погледна назад и го видя на петдесетина метра от себе си.

Когато стигна до средата на полето, осъзна, че е допуснал сериозна грешка. Нямаше да успее да се добере до отсрещната страна, а тук нищо не му предлагаше шанс да се измъкне — никакви неочаквани опасности, ями или стари постройки. Просто голямо и адски открито поле. Земята беше твърда и равна. Сега просто участваше в надбягване — и Кимащия жерав бягаше по-бързо.

Пак хвърли поглед през рамо, без да забавя ход. Убиецът вече бе само на трийсетина метра.

Докато обръщаше глава към недостижимия отсрещен край на полето, с периферното си зрение зърна чудовищния комин над турбинната зала. И внезапно разбра. Опасността не се криеше в самото поле — а в комина, стар и нестабилен. Точно затова го бяха заобиколили с надзирателя: проклетият комин сякаш всеки момент щеше да се срути.

Към върха му водеше старо желязно стълбище.

Затича към комина.

Поколеба се само за миг: това щеше да е еднопосочно пътуване заникъде.

„Майната му!“

Заизкачва се по ръждивите стъпала. Отзад отекнаха три изстрела, куршумите се забиха в тухлите около него, поръсиха го с разронени късчета и прах. Ала стълбището се виеше около комина и му осигуряваше прикритие.

Беше старо и ръждиво, тътнеше и се люлееше, стъпалата скърцаха и хлътваха на всяка крачка, сипеше се ръжда. Едно стъпало се откъсна и той се хвана за перилата и за миг увисна над празното пространство, преди да намери опора и да се изтегли нагоре.

Докато продължаваше безразсъдно да се изкачва все по-нависоко, чу простенване на метал някъде под себе си и усети нови вибрации. Кимащия жерав идваше по петите му.

Естествено. Глупав ход. Щеше да го преследва до края на стълбището и после да го застреля най-спокойно.

Колкото по-нависоко се изкачваше, толкова по-силно се тресеше стълбището и толкова по-силно ставаше стърженето и хрущенето на ронеща се мазилка.

Започна да осъзнава безумието на постъпката си. Бурята разтърсваше цялата конструкция, която сякаш всеки момент щеше да се разпадне. Нямаше начин да оцелее в тази гонитба.

Нов изстрел. Куршумът рикошира от перилата до ръката му. Той затича нагоре още по-бързо, използваше спиралата на стълбището като прикритие. Проблясък на светкавица освети призрачната сцена: острова, руините, комина, ръждивото стълбище, бурното море.

— Крю! — разнесе се вик отдолу. — Крю! — Гласът на Кимащия жерав беше неестествено спокоен.

Гедеон спря и се заслуша. Коминът пъшкаше и се поклащаше на вятъра.

— В капан си, глупако! Дай ми жицата и ще те оставя жив!

Гедеон пак се заизкачва. Кимащия жерав отново стреля, ала куршумът изсвири надалече и Гедеон разбра, че убиецът няма как да се прицели точно, особено в плющящия дъжд. Имаше и още нещо: стори му се, че долавя в гласа на противника си страх. И нищо чудно.

Това беше известен напредък. Странно, самият Гедеон не се боеше. Краят наближаваше — нямаше как да слезе от този комин жив. Имаше ли значение? Вече и без това бе мъртвец.

Последната мисъл му донесе неестествено облекчение. Ето го неговото тайно оръжие, онова, за което Кимащия жерав не подозираше: Гедеон водеше живот назаем.

Поривите на вятъра станаха толкова силни, че от време на време едва не го отнасяха от стълбището. Нова светкавица раздра небето и гръмотевицата последва незабавно. Чу трясък на метал — част от желязната конструкция се откъсна от комина, болтовете изхвърчаха като куршуми и отделеното стълбище се залюля над бездната заедно с вкопчения в перилата Гедеон. Той се вкопчи в метала с всички сили, а вихърът го тласна обратно към тухлената стена. Желязото издържа и дивите вибрации постепенно отслабнаха. Гедеон намери опора, стъпи върху треперещите железни стъпала и продължи нагоре.

В небето проблесна мълния и той вдигна поглед. До върха имаше приблизително още толкова.

Не биваше да спира, не биваше да остава прекалено дълго на едно стъпало и в същото време трябваше да внимава Кимащия жерав да е от срещуположната страна на комина.

— Крю! — отново се разнесе вик отдолу. — Това е самоубийство!

— И за двамата! — изкрещя в отговор Гедеон.

И наистина беше самоубийство. Дори коминът да не се събореше, той не можеше да се спусне по това стълбище. Вече бе прекалено разнебитено, пък и Кимащия жерав му преграждаше пътя. Нямаше оръжие. Щом стигнеше горе, онзи щеше да се приближи — и край.

— Крю! Ти си луд!

— Да! Знам!

Коминът се разтърси от един особено яростен порив на вятъра и отгоре отново заваля дъжд от тухли. Гедеон се притисна към стената, докато парчетата трополяха и отскачаха от стълбището. Погледна надолу, но Кимащия жерав не се виждаше. Светкавиците вече бяха почти непрекъснати.

Вдигна глава нагоре. Още малко и щеше да стигне на върха. Тесен железен парапет опасваше отвора на огромния комин — опасно наклонен настрани и с потрошени перила. Гедеон продължи нагоре, стъпка след стъпка, вкопчен с все сили в парапета.

И изведнъж се озова горе, вече незащитен от фучащата буря. Стъпи на решетъчната платформа, здраво стиснал перилата. Тук-там по ръба на комина се бяха отчупили тухли и това му придаваше вид на черни нащърбени зъби. Отворът беше покрит с тежка решетка, спираща излитащата пепел, два месингови противовибрационни демпфера стърчаха отворени като гигантски прилепови криле. От вътрешността на комина се надигаше странен кух стон, сякаш излизащ от гърлото на допотопно чудовище.

Нямаше къде да отиде.

„Така или иначе, единият от нас ще умре на Харт Айланд. Така си го замислил, така и трябва да бъде“.