Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (15)

15.

Гедеон спря лимузината на забранено за паркиране място зад опашката от таксита на изхода за пристигащи пътници на Терминал 1. Продължаваше да си мисли за разговора с министерството на вътрешната сигурност, където се беше обадил от уличен телефон веднага след срещата в ЕИР. Реши да набере номера на централата, а не този от визитната картичка, отговори му някаква телефонистка, той спомена името на Глин и моментално го свързаха със самия директор. След десет смайващи минути той затвори, като все още се чудеше как е възможно да изберат тъкмо него за тази шантава задача. Директорът неколкократно повтори: „Имаме пълно доверие в господин Глин. Никога не ни е подвеждал“.

Гедеон се отърси от тези мисли и се опита — с по-малък успех — да се отърси от другите, по-мрачните, свързани със здравето му. По-късно щеше да има време за това. В момента трябваше да се съсредоточи върху едно-единствено нещо: върху непосредствения проблем.

Наближаваше полунощ, но на летище „Кенеди“ цареше невероятно оживление — пристигаха последните няколко самолета от Далечния изток. Докато седеше в колата до тротоара, видя, че го наблюдават две ченгета от транспортна полиция. След малко се приближиха, физиономиите им бяха надути и намръщени.

Той слезе от лимузината и им отправи арогантна усмивка. Тъмният му костюм лепнеше по тялото му в лятната нощ.

— Защо сте спрели тук? — сопна му се първият полицай, дребен, слаб и агресивен като пор, и демонстративно извади кочан с квитанции за глоба. — Лимузините чакат ей там! — И посочи с ръка. Листовете на кочана трепереха от раздразнението му.

Вторият полицай, дебел и потен, се чумереше страховито.

Гедеон скръсти дългите си ръце, стъпи с крак върху предната броня и спокойно се усмихна на дебелака.

— Полицай Костело, предполагам?

— Казвам се Горски — отвърна онзи.

— О, напомняте ми на Костело.

— Не познавам такъв — заяви Горски.

— Няма никакъв полицай Костело — отсече слабият.

— А вие нямате право да спирате тук.

— Чакам един ВИП… Знаете за това, нали? — Гедеон намигна, извади пакетче дъвки, разкъса опаковката и им предложи.

Дебелият си взе една.

— Я дайте да ви видим лиценза за превоз на пътници — каза слабият и стрелна партньора си с ядосан поглед.

Гедеон извади лиценза, който беше взел „под наем“ заедно с лимузината — срещу значителна сума, — и му го подаде. Дребното ченге го грабна от ръката му, вторачи се в него и го връчи на другия. Дебелакът сви устни, напрегнато вперил очи в документа. Гедеон замислено задъвка дъвката си.

— Известно ви е, че не можете да спирате тук — повиши глас слабият полицай. — Ще ви глобя и след това се преместете на определеното за лимузини място. — Отвори кочана и започна да пише.

— Недейте — спря го Гедеон. — От глобите ми избива уртикария.

Ченгето се намръщи.

— Явно не ме разбрахте — продължи Гедеон.

— Какво да разберем?

Той се подсмихна.

— Посрещам един ВИП.

— Хич не ми пука кого посрещате. Спирането тук е забранено. Без изключения. — Обаче химикалката престана да пише. Дебелият продължаваше да изучава лиценза му, съсредоточено свил влажните си устни.

Гедеон зачака.

— Та кого всъщност посрещате? — накрая попита дребният.

Гедеон се усмихна още по-широко.

— Знаете, че не мога да ви кажа. — Погледна си часовника. — Самолетът му пристига сега. От Далечния изток. Ще мине бързо през ВИП митницата и ще ме чака. Вътре. А не тук, на тротоара, да спори с двама лу… тъй де, полицаи.

Горски му върна документа и изсумтя:

— Лицензът и стикерите изглеждат наред.

— Не са ни предупреждавали за пристигането на ВИП — рече дребният. Гласът му вече не беше толкова агресивен. — Съжалявам, но правилата са си правила.

Гедеон извъртя очи.

— Чудесно. Значи не знаете нищо. Е, мене не ме бърка. Като се замисля, давайте, напишете ми глобата. Ще я приложа към докладната записка. — Поклати тъжно глава и се обърна към лимузината.

Дребното ченге впери присвити очи в него.

— Щом пристига някой ВИП, трябваше да ни предупредят. Кой е, някой политик ли?

Гедеон спря пред отворената врата.

— Да речем, че е от вашите. Шефът. Човек, за когото се знае, че е само мъничко сприхав, когато стане някаква преебавка.

Двамата полицаи се спогледаха.

— Комисаря ли имаш предвид?

— Не сте го чули от мен.

— Трябваше да ни предупредят — повтори Горски, вече почти хленчеше.

Гедеон реши, че е време да играе твърдо. Добродушното му изражение изчезна и той си погледна часовника.

— Май трябва да ви го обясня по-ясно. Няма нищо сложно. Ако не посрещна човека при ескалаторите след една минута, ще хвърчат редки лайна. И знаете ли какво ще направя? Ще напиша докладна записка, в която ще се казва, че са ме спрели две тъпи транспортни ченгета, които са забравили да си проверят в имейла съобщенията за пристигане на ВИП-ове. — Извади бележник и химикалка. — Как се казвахте вие, Горски ли?

— Хмм… — Дебелакът погледна неуверено колегата си.

Гедеон се обърна към дребния.

— Ами вие? Нали искате да включа и вас в докладната записка? Как се казвате? Абът^[1] ли?

Изгледа изпепеляващо първо единия, после и другия.

Полицаите омекнаха.

— Ще ви наглеждаме лимузината — обеща дребното ченге и нервно се зае да изпъва предницата на униформата си. — Вървете да го посрещнете.

— Точно така, няма проблем — присъедини се към него Горски. — Ще ви чакаме тук.

— Правилно решение. И докато ме чакате, защо не се поупражнявате с „Кой е на първа?“ Обожавам този скеч. — Гедеон мина покрай тях и енергично влезе в огромното помещение за получаване на багаж. От двете му страни тракаха и скърцаха багажни колички. Отпред имаше два ескалатора, които бълваха потоци пътници. Той застана при групичката шофьори на лимузини, чакащи при ескалаторите с табелки с имена в ръце.

Ескалаторите продължаваха да изсипват човешкия си товар. Гедеон внимателно оглеждаше всяко лице с азиатски черти. Беше запомнил двете снимки на У, получени от Глин, ала имаше опасност ученият да е от онези хора, които на снимка изглеждат съвсем различно, отколкото в действителност.

Но не — ето го и него. Дребен, напрегнат наглед мъж с високо чело, старомодни очила с черни рамки и професорско сако от туид. Спусна се по ескалатора със сведени очи и прегърбени рамене, плах и незабележим. Дори не носеше пътна чанта или лаптоп.

Слезе от ескалатора, но вместо да се насочи към багажните конвейери, тръгна право напред, бързо подмина Гедеон и излезе през изхода за такситата.

Изненадан, Гедеон забърза подире му. Пред върволицата таксиметрови коли нямаше опашка. У се мушна под ограничителната лента, взе талон от диспечера и се качи на първия автомобил, форд „Ескейп“.

Гедеон се втурна към лимузината.

— Ей! Какво става? — извика дребното ченге.

— Не е на този терминал! — отвърна Гедеон. — Сбъркал съм! Господи, сега вече наистина се преебах!

— Измъкна от предния джоб на сакото си петдесетачката, която държеше за такива случаи, и им я подхвърли, докато се вмъкваше зад волана.

Двамата се метнаха към понесената от летния ветрец банкнота, а Гедеон потегли след бързо отдалечаващото се такси.