Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (12)

12.

Гедеон Крю се спускаше по стръмния склон към Чихуахуеньос Крийк по стар керванджийски път. Вече виждаше потока, който лъкатушеше в подножието. На почти две хиляди и осемстотин метра височина юнският въздух беше прохладен и свеж, по лазурното небе пълзяха купести облаци.

По-късно щеше да се разрази буря, помисли си той.

Дясното рамо още го болеше малко, но предишната седмица му бяха извадили конците и вече си движеше ръката свободно. Раната от ножа беше дълбока, но чиста. Слабото мозъчно сътресение, което бе получил по време на сблъсъка с Дайкович, не му причиняваше неприятности.

Излезе на открито и спря. За последен път беше идвал на риба в тази малка долина преди месец, точно преди да замине за Вашингтон. Междувременно успя да постигне — извънредно драматично — единствената първостепенна и всеобсебваща цел в живота си. Всичко бе приключило. Тъкър бе мъртъв, баща му беше отмъстен.

През последните десет години до такава степен се беше посветил на това, че бе пренебрегнал всичко друго — приятели, жени, кариера. И сега, след като бе постигнал целта си, изпитваше невероятно спокойствие. Свобода. Можеше да заживее като нормален човек. Беше само трийсет и три годишен, почти целият живот бе пред него. Искаше да направи страшно много неща.

На първо място, да улови чудовищната пъстърва, която със сигурност се криеше в големия вир.

Вдиша дълбоко мириса на трева и борове, опита се да забрави миналото и да се съсредоточи върху бъдещето. Плъзна очи наоколо, опивайки се от гледката. Това беше любимото му място на света. Никой освен него не ловеше риба в този участък, защото се намираше далече от горския път и изискваше дълъг преход в пресечена местност. Пъстървите в дълбоките вирове и подмолите бяха плашливи и се ловяха трудно — едно-единствено погрешно движение, сянката на въдицата върху повърхността, тежките стъпки по мочурливата трева — всичко това можеше да провали риболова в един вир за целия ден.

Седна по турски на тревата далеч от потока, смъкна раницата и взе тубуса с въдицата. Развъртя капачката, извади бамбуковите части и ги съедини, монтира макарата, прокара кордата през пръстените и потърси в кутията си подходяща стръв. Наоколо нямаше много скакалци, но все пак бяха достатъчно, та поне няколко да попаднат във водата и да бъдат изядени. Ставаха за примамка. Избра един малък жълто-зелен скакалец и го закачи. Остави багажа си и тръгна през тревата, като внимаваше да стъпва колкото може по-леко. Когато наближи първия вир, приклекна, отпусна кордата и с едно движение на китката хвърли стръвта в потока.

Водата почти моментално се раздвижи. Кълвеше.

Гедеон засече и скочи на крака. Рибата беше голяма и се опита да избяга сред преплетените корени в подмолите, но той вдигна върха на въдицата по-високо и с палец още повече опъна кордата, задържайки пъстървата в центъра на вира. После отпусна кордата, когато рибата изскочи на повърхността, разтърсвайки глава и вдигайки пръски, които заискриха на слънцето заедно с мускулестото й пъстро тяло. Червените цепки под хрилете й много приличаха на кръв. Тя пльосна във водата и отново се опита да избяга. Гедеон пак увеличи напъна, но пъстървата беше решена да се вмъкне сред корените и кордата се опъна почти до скъсване…

— Доктор Гедеон Крю?

Сепнат, Гедеон рязко завъртя глава и изпусна кордата. Рибата се възползва от това и заплува към подмолите. Той се опита да я спре и отново усили напъна, но закъсня. Влакното се заплете в някакъв корен и пъстървата се откачи.

Обзет от раздразнение, Гедеон ядосано се вторачи в мъжа, застанал на пет-шест метра зад него. Носеше идеално изгладен панталон в цвят каки, чисто нови туристически обувки, карирана риза и слънчеви очила. Беше по-възрастен от него, най-малко петдесетгодишен, с прошарена коса, мургава кожа и лице, което изглеждаше много уморено. И малко уплашено, като че ли току-що се е спасил от пожар. Но въпреки изтощението видът му излъчваше изключителна жизненост.

Гедеон изруга под нос, нави влакното и огледа куката. После пак се обърна към мъжа, който чакаше търпеливо, леко усмихнат.

— Кой сте вие, по дяволите?

Онзи се приближи и му подаде ръка.

— Мануел Гарса.

Гедеон намръщено изгледа ръката му и натрапникът накрая я отдръпна.

— Съжалявам, че ви смущавам през свободното ви време, но е спешно. — Гарса продължаваше да се усмихва. Цялото му същество сякаш излъчваше спокойствие и самообладание. Това раздразни Гедеон.

— Как ме открихте?

— С обосновано предположение. Знаем, че понякога идвате на риба тук. Освен това установихме местонахождението ви, когато за последен път се обадихте по джиесема си.

— Значи сте Големият брат. За какво става дума?

— В момента не мога да го обсъждам с вас.

Дали не беше някаква последица от историята с Тъкър? Но не, всичко това бе приключило с категоричен успех, официалните въпроси бяха зададени, името му беше изчистено. Гедеон подчертано си погледна часовника.

— В шест часа в хижата ми се поднасят коктейли. Сигурен съм, че знаете къде е. Ще се видим тогава. Сега съм зает с риболова.

— Съжалявам, доктор Крю, но както казах, спешно е.

— И какво е това толкова спешно нещо?

— Работа.

— Благодаря, но си имам работа. В Лос Аламос. Нали знаете, мястото, където проектират всички ония страхотни ядрени бомби?

— Честно казано, тази работа е по-вълнуваща и много по-добре платена. Сто хиляди долара за една седмица. Работа, за която сте изключително подходящ и която ще е от полза за родината ни. Пък и имате нужда от тези пари. Дълговете по всички онези кредитни карти… — Гарса поклати глава.

— Е, кой няма кредити? Живеем в страната на свободата, нали така? — Гедеон се поколеба. Това бяха много пари. И ужасно му трябваха. — И в какво ще се изразява тази ваша работа?

— Повтарям, още не мога да ви кажа. Чака ви хеликоптер, който ще ви откара на летището в Албакърки, където ще се качите на частен самолет.

— Дошли сте да ме вземете с хеликоптер?! Дяволите да ме вземат! — Гедеон смътно си спомни, че беше чул хеликоптера. Тогава не му обърна внимание — поради изолираността на планината Хемес от военновъздушната база Къртланд често я използваха за тренировъчни полети.

— Бързаме.

— Виждам. Кого представлявате?

— И това не мога да ви кажа. — Поредната усмивка, придружена от подканящо махване към пътеката. — Да вървим.

— Мама ме е учила никога да не се качвам на хеликоптер с непознати.

— Доктор Крю, ще повторя същото, което ви казах и преди малко: тази работа е интересна и доходна. Няма ли поне да дойдете с мен в централата на нашата компания, за да чуете подробностите?

— Къде?

— В Ню Йорк.

Гедеон впери поглед в него, после поклати глава и изсумтя. Стоте хиляди щяха да му позволят да реализира много планове и идеи, по които работеше в новия си живот.

— В тази работа има ли нещо незаконно?

— Категорично не.

— Какво пък, по дяволите. Отдавна не съм бил в Ню Йорк. Добре, водете ме, Мануел.