Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (56)

56.

— Къде са му краката?! — Гедеон рядко си изпускаше нервите, ала сега не беше на себе си, изпаднал в дива ярост.

Санитарят се втурна в помещението.

— Ей, мой човек, по-спокойно…

— Никой не ми е казал! Никой не ми е искал разрешение!

— Виж, стига си крещял…

— Майната ти! Ще крещя! — Гласът му кънтеше по мрачните коридори. Разнесоха се тичащи стъпки.

— Тук е забранено да се вика — увещаваше го санитарят. — Ще повикам охраната, ако не се успокоиш.

— Хайде, повикай охраната! Питай ги кой е откраднал краката на моя… на моя любим! — Въпреки гнева си трябваше да продължи да играе ролята си.

През двукрилата врата влетя втори санитар, следван от охранител, и Гедеон им се развика:

— Искам да знам къде са краката на Марк!

— Извинете — каза някакъв мъж, докато си проправяше път през втрещената група. Излъчваше властност и хладнокръвие. — Успокойте се, господине. — Обърна се към санитаря. — Иди да донесеш документацията за покойника.

— Не ми трябва документацията, а краката му!

— Така ще установим какво се е случило с краката — поясни мъжът и го хвана за ръката, за да го подкрепи. — Аз съм лаборант. Ще разберем какво се е случило с тях. Предполагам… — той се поколеба, после продължи, — че са ампутирани.

Думата „ампутирани“ увисна във въздуха като отвратителна смрад.

— Но… — Гедеон млъкна. Изведнъж се сети какво се е случило. Краката бяха смазани, натрошени. Бяха ги ампутирали в опит да спасят живота на У. Трябваше да се сети още когато видя рентгеновите снимки.

Санитарят се върна, следван от изрусената рецепционистка, която носеше току-що разпечатан лист. Лаборантът го взе, прегледа го и го подаде на Гедеон.

Текстът потвърждаваше, че долните крайници са били ампутирани няколко часа след катастрофата, несъмнено скоро след като бяха направили снимките. Гедеон препрочете информацията. Оттогава беше изтекла почти цяла седмица. Краката бяха безвъзвратно изгубени. Той преглътна с усилие. Обзе го толкова смазващо разочарование, че временно онемя.

— Мисля, че вече всичко е ясно — каза лаборантът. Другите започнаха да се разотиват.

— Какво… какво е станало с тях? — успя да попита Гедеон.

— Ами… Отишли са в системата за медицински отпадъци.

— В системата за медицински отпадъци? И къде? На някое сметище ли?

— Не. Медицинските отпадъци се изгарят.

— О… — Гедеон отново преглътна. — И… след колко време ги изгарят?

— Не ги държат дълго, по понятни причини. Вижте, много съжалявам, но краката ги няма. Знам, че сигурно сте шокиран, но… е, приятелят ви е мъртъв. — Той посочи трупа. — Това тук е само една изхвърлена обвивка. Сега той е другаде и краката няма да му липсват. Поне така смятам, ако не възразявате, че го казвам.

— Не. Не, не възразявам. Просто… — Гедеон млъкна. Не можеше да повярва, че всичко е свършило. Че се е провалил.

— Ужасно съжалявам — повтори лаборантът.

Гедеон кимна.

— Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Не — уморено отвърна Гедеон. — Приключих тук.

— Вдигна ципа на чувала и затвори чекмеджето. Зачуди се какво ще каже за това Илай Глин.

Чак сега забеляза, че на прага стои изключително едра и внушителна афроамериканка с хирургическо облекло и със смъкната маска. Тя се прокашля.

— Случайно чух разговора ви. Аз съм доктор Браун, патоанатом.

Лаборантът я поздрави, после настъпи тишина.

— Бихте ли повторили името си, господине? — тихо и много любезно попита тя.

— Гедеон Крю.

— Имам известна информация, господин Крю, която може би донякъде ще ви утеши.

Гедеон зачака поредната религиозна беседа.

— Господин Корели е прав, че обичайната процедура в страната е хирургически отстранените части от човешко тяло да се унищожават чрез системата за медицински отпадъци. В този случай обаче не е така.

— Защо?

— Тук в Ню Йорк имаме необичайна система, може би даже уникална. Когато хирургически се отстрани крайник, ако пациентът не даде конкретни указания за неговото унищожаване, крайникът се поставя в сандък и се погребва в нюйоркското гробище за бедни.

Гедеон я зяпна.

— В гробището за бедни ли? В Ню Йорк има гробище за бедни?!

— Има. Когато някой умре и тялото му не бъде прибрано или близките му не могат да си позволят погребение, общината погребва тленните останки в гробището за бедни. Същото се отнася за… хмм… непотърсените крайници. Там би трябвало да погребат краката на вашия приятел.

— И къде е това… гробище за бедни?

— На Харт Айланд.

— На Харт Айланд ли? — повтори Гедеон. — Къде е това?

— Доколкото знам, това е необитаем остров в Лонгайландския залив.

— И краката са погребани там, така ли?

— Несъмнено.

— Възможно ли е да бъдат… преместени?

— Да — отвърна патоложката. — След аутопсията всички трупове, крайници и така нататък се поставят в номерирани и обозначени сандъци и се погребват по такъв начин, че да могат да бъдат взети за патологически или криминалистки цели. Тъй че не се тревожете. Краката на вашия приятел са прилично погребани.

— Това е огромно облекчение за мен. — Невероятна, страхотна новина!

Лаборантът любезно го потупа по рамото.

— Е, надявам се, че поне това ще ви донесе утеха.

— Да — кимна Гедеон. — Да, така е. Въпреки че… — Той погледна умолително патоложката и се постара в очите му да проблеснат сълзи. — Бих искал да отида там. Да ги оплача. Разбирате ме, нали?

Въпреки невероятното си самообладание доктор Браун се смути.

— Ами… Тленните останки тук не са ли достатъчни, за да оплачете приятеля си?

— Но това е само част от него! — Гласът му лекичко потрепери, като че ли всеки момент щеше да получи нервен срив.

Браун се замисли за миг.

— В някои редки случаи патоанатомът има право да изисква връщането на тленни останки. Това винаги е ужасно мъчение, купища бумаги, отнема седмици. Нужно е съдебно нареждане. Разберете, Харт Айланд е абсолютно забранен за посещения, точка. Погребенията извършват затворници от Райкърс Айланд.

— Но щом могат да върнат крайник по искане на патоанатом, откъде знаят къде е погребан?

— Мисля, че номерираните сандъци се подреждат в изкопите подред. Когато запълнят един изкоп, поставят циментов знак и изкопават нов.

— Как да науча номера и мястото? Вие разполагате ли с тази информация?

Браун взе разпечатката от лаборанта и я прегледа.

— Номерът е вписан в нашите досиета.

Гедеон протегна ръка.

— Може ли?

Патоложката му подаде листа. Гедеон измъкна химикалка от джоба си и преписа посочения му номер: 695–998 МСХ.

— Благодаря ви. Много ви благодаря.

— Мога ли да ви помогна с още нещо? — попита тя. — Отдавна трябваше да съм в аутопсионната зала. В момента имаме известен недостиг на персонал.

— Не, това е всичко. Благодаря ви, доктор Браун. Сам ще намеря изхода.

— Длъжна съм да ви изпратя до чакалнята.

Гедеон я последва покрай залата за аутопсии, в която цареше трескава активност — имаше поне десетина детективи и полицаи, други бяха излезли отпред и задръстваха коридора. Пред двукрилата врата се бяха събрали репортери, викаха и се блъскаха.

— Трябва да е нещо важно, това убийство — отбеляза Гедеон.

— Извършено е с изключителна жестокост — отговори Браун. — Извинете — каза на един особено агресивен телевизионен екип, докато извеждаше Гедеон. Щом видяха лекарското й облекло, представителите на медиите се втурнаха напред с хор от въпроси, но тя само кимна на Гедеон и отново се скри вътре, последвана от виковете на журналистите.

— Заподозрени? — изкрещя някой. — Има ли заподозрени?

— Къде в черквата е бил скрит трупът?

Гедеон се опита да си пробие път през тълпата, която продължаваше да отправя въпроси към затворената врата.

— … свидетели или улики?

Той изтика настрани един широкоплещест тоноператор и се насочи към изхода.

— … ли е, че гръклянът пак е бил изтръгнат, също като предишния път в Чайнатаун?

Гедеон се вцепени, после се огледа. Кой беше задал този въпрос? Сграбчи най-близкия репортер за ръката.

— Това убийство… гръклянът е изтръгнат, така ли?

— Вие свидетел ли сте? — попита мъжът и енергично му стисна ръката. — Бронуик, от „Поуст“.

Гедеон се вторачи в него — жълтите му дълги като на гризач зъби стърчаха над долната му устна. Говореше с нелеп лондонски акцент.

— Възможно е. Отговорете на въпроса ми: гръклянът изтръгнат ли е?

— Да, изтръгнат е. Ужасно убийство. В „Сейнт Бартоломю“. Открили трупа скрит под пейките. Била почти обезглавена, също като оня в Чайнатаун. А сега: как се казвате, господине? И каква връзка имате със случая?

Гедеон го стисна още по-силно.

— Обезглавена? Жертвата жена ли е? Как се казва? — Изведнъж го обзе неопределено ужасяващо усещане, все едно насекоми гризяха нервите му.

— Жена, да, на двайсет и няколко…

— Името й! — Гедеон го хвана за раменете и го разтърси. — Трябва ми името й!

— Спокойно бе, човек. Казва се Мерилин… — Репортерът погледна бележките си. — Мерилин Крийди. А сега ми кажете какво знаете вие, господине.

Гедеон го отблъсна и се затича. И продължи да тича.