Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Мечът на Гедеон (45)

45.

Гедеон Крю слезе от колата и погледна приемната сграда на Трокмортън Академи — сива гранитна постройка от XIX век в неоромански стил, заобиколена от идеално подкастрени храсти, цветни лехи и окосени морави. Месинговата плоча на стената съобщаваше, че сградата носи името Суидин Котидж, следвайки скромния навик на белите англосаксонски протестанти да наричат гигантски дворци „котиджи“ или с други думи — „къщурки“. Определено излъчваше атмосфера на пари, привилегии и самодоволно превъзходство.

— Това е пълна глупост — застанала на паркинга, каза Орхидея, докато изпъваше сакото на префърцунения си оранжев костюм. — Не разбирам. Приличаме на идиоти. Веднага ще ни изхвърлят.

— Възможно е — отвърна Гедеон. Носеше дебела папка с документи, чиято подготовка му беше отнела няколко часа напрегнат и внимателен труд. Приглади карираните си панталони и сако, поправи полиестерната си вратовръзка и се насочи към входа.

— Не знам защо си решил да се облечем така — ядосано прошепна тя. — Изобщо не се вписваме тук.

Гедеон успокоително я хвана за ръка.

— Просто гледай какво правя аз. Всичко ще ти се изясни, обещавам.

Влязоха в приятно мебелирана чакалня. Рецепционистката ги погледна и попита с преднамерено безизразен глас:

— Какво обичате?

— Здравейте — сърдечно каза Гедеон, приближи се и я изненада, като стисна ръката й. — Господин и госпожа Крю. Идваме да запишем сина си Тайлър в училището.

— Имате ли уговорена среща?

— Да.

— С кого?

Това „с кого“ му хареса. Жената явно се стараеше да спазва граматиката. Той затършува из документите.

— С господин Ван Ренсалиър. — Гедеон нарочно сбърка старото нюйоркско име.

Тя се изправи и изчезна във вътрешното помещение. След малко отново се появи и каза:

— Господин Ван Ренселиър ще ви приеме веднага.

Отговорникът за приема на ученици изглеждаше точно както се надяваше Гедеон: висок, спокоен, дружелюбен, облечен безлично. Малко по-дългата коса и модерните очила предполагаха човек, който, макар и не точно либерален, се смята за толерантен и умерен.

Идеално.

Ван Ренселиър ги поздрави топло и очите му издадоха само мимолетна тревога — иначе професионално успя да скрие реакцията си към облеклото и маниерите им.

— Страшно много ви благодаря, че ни приемате — каза Гедеон, след като се представиха. — Искаме да запишем сина си Тайлър във втори клас. Той е изключително момче.

— Разбира се. Естествено, в Трокмортън Академи имаме доста сложна процедура, която се изразява в разговори с родителите и детето, препоръки от досегашните учители и различни тестове, съобразени с възрастта на ученика. Имаме много повече кандидати, отколкото можем да приемем, за съжаление. И както ви обясних по телефона, боя се, че в момента нямаме свободни места за втори клас.

— Но Тайлър е изключителен!

Ван Ренселиър продължаваше да стои прав.

— Та както споменах, макар че с удоволствие ще ви предложим кратка обиколка на кампуса, няма да е честно да отнемам повече от ценното ви време, без никаква надежда, че ще приемем сина ви. Ако се появи някаква възможност, разбира се, ще ви съобщим. А сега с удоволствие ще ви организираме тази обиколка.

— Благодаря. Обаче за всеки случай ще ви оставя тая папка с творби на Тайлър… — Гедеон размаха папката пред Ван Ренселиър, който я погледна с едва забележима следа от презрение.

— В момента това не е необходимо.

— Нека ви оставя поне симфонията!

— Сим… Моля?

— Симфонията. Тайлър композира симфония.

Дълго мълчание.

— На колко години казахте, че е Тайлър?

— На седем.

— Някой помогна ли му да композира тази… симфония?

— О, Господи, не! — неочаквано се обади Орхидея и дрезгавият й тютюнджийски глас отекна в затвореното помещение. — Какво разбираме ние от класическа музика?! — Последва смях.

Гедеон сдържа усмивката си и измъкна от папката няколко нотни листа. След кратко колебание Ван Ренселиър ги взе.

— Използва гаражбенд, някаква компютърна програма — поясни Гедеон. — Звучи страхотно, с много тромпети. Нося и записа на сиди. Непременно трябва да го чуете.

Ван Ренселиър прелисти разпечатаната симфония.

— Някой трябва да му е помогнал.

— Никой. Наистина. Ние даже не знаехме, че го прави.

— Хм, нито един от вас двамата ли не е музикален?

— Аз харесвам Лейди Гага — с нервен смях отвърна Орхидея.

— Откъде… се е появил интересът на Тайлър към музиката?

— Нямам представа. Той е осиновен, нали разбирате, от Корея.

— От Корея — повтори Ван Ренселиър.

— Да. Разни наши приятели си осиновяваха деца от Азия и ние решихме, че ще е страхотно, понеже… хмм… не можем да имаме деца. И така щяхме да имаме обща тема за разговор с тях, нали разбирате. Обаче не е само симфонията. Ето някои негови рисунки. Можете да ги задържите — копия са.

Той извади рисунките. Удивително какво можеше да открие човек в Мрежата. Преди да ги принтира, беше прибавил в долния ъгъл на всяка мъничък подпис — ТАЙЛЪР КРЮ.

Ван Ренселиър взе рисунките и ги разгледа.

— Това е нашето куче, Тайлър много го обича. А това е някаква стара черква, момчето я намери в една книга.

— Катедралата в Шартър — промълви Ван Ренселиър.

— Моля? — Оказа се адски трудно да открие нужните рисунки сред огромния избор в интернет, защото трябваше по точно определен начин да съчетават детска наивност с творчески талант.

— Удивително — тихо произнесе Ван Ренселиър, докато прелистваше рисунките.

— Тайлър наистина е изключителен — за кой ли път заяви Орхидея. — Вече е по-умен от мен. — Лапна драже дъвка и раздвижи челюсти. — Дъвка?

Ван Ренселиър не отговори. Беше погълнат от рисунките.

— Трябва да ви кажа, че иначе Тайлър си е съвсем обикновено дете — продължи Гедеон. — Изобщо не е надут, обича да гледа „Семейният тип“ с нас, смее се като идиот. Особено му харесва епизодът, в който Питър се напива и си смъква гащите точно когато минава патрулката.

— Тая серия е върхът! — изкикоти се Орхидея.

— „Семейният тип“ ли? — На лицето на Ван Ренселиър се изписа ужас.

— Както и да е. В папката има няколко сонета на Тайлър, още рисунки и музикални композиции.

— И всичко това сам ли го е направил?

— Аз му помогнах с карикатурите — гордо заяви Гедеон. — Ама иначе ние не разбираме нищо от музика, литература и рисуване. Собственик съм на спортен бар, нали разбирате. В Йонкърс^[1].

Ван Ренселиър премести поглед от него към Орхидея.

— Бива го и по математика, не знам откъде ги е научил тия неща, по дяволите. Точно както сам се научи да чете, когато беше на две годинки и половина. А, тук нося и писма от негови учители. — Той бръкна в папката и извади няколко писма, които внимателно беше съчинил и разпечатал на листове с фалшиви училищни емблеми. — Това е от учителя му по математика… той е много по-напред от връстниците си… а това е от директора. — Писмата красноречиво разкриваха изключителния гений на Тайлър, а някои съдържаха грижливо завоалирани алюзии за домашната му среда.

— А, ето ги и резултатите му от теста. Някой му дал да направи тест за интелигентност.

Ван Ренселиър ги проучи. Лицето му стана неподвижно, почти безизразно, и листът леко затрепери в ръката му.

— Мисля, че… — бавно започна той. — При тези обстоятелства… може би ще успеем да намерим място за Тайлър в Трокмортън. Разбира се, ще трябва да се срещнем с него и да изпълним процедурата по кандидатстването.

— Прекрасно! — възкликна Орхидея и плесна с ръце. Започваше да се вживява в ролята си.

— Заповядайте, седнете — покани ги Ван Ренселиър.

— Един момент — докато се настаняваше, рече Гедеон. — Искам да се уверя в някои неща. На първо място, ще има ли други ученици от азиатски произход в класа му? Не искам да се чувства изолиран.

— Непременно — побърза да потвърди Ван Ренселиър, превключвайки на пълен търговски режим.

— Горе-долу колко? Не само във втори клас, но и по-нататък. Искам да знам броя им.

— Сега ще поискам списъците на класовете. — Ван Ренселиър се обади на рецепционистката и й даде съответните инструкции. Тя се появи след малко със списък. Отговорникът за приема му хвърли един поглед и го постави пред Гедеон. — Децата от азиатски произход са маркирани.

Гедеон взе листа.

— Боя се, че не мога да ви позволя да го задържите. Имаме строга политика да не разпространяваме информация за нашите семейства.

— А, естествено, естествено. — Гедеон го прочете и запомни имената наизуст. Петнайсет ученици. Тъкмо това го интересуваше. — Чух също, че в кампуса имало сериозна грипна епидемия — строго каза той, докато оставяше листа.

— Грипна епидемия ли? Няма такова нещо.

— Така чух. Всъщност чух, че на седми юни, точно преди завършването, били болни над три четвърти от учениците от началния курс.

— Невъзможно. — Ван Ренселиър отново повика рецепционистката. — Донесете ми данните от присъствената книга за началния курс на седми юни.

— Един момент.

— Може ли кафе? — попита Гедеон и погледна кафеника в ъгъла.

— Моля? О, извинявайте! Трябваше да ви предложа по-рано. Колко съм невнимателен!

— Няма проблем. Искам го с повечко сметана и три бучки захар.

— Повечко сметана и четири бучки захар за мене — даде поръчката си Орхидея.

Ван Ренселиър се изправи и лично отиде да сервира кафето. Междувременно рецепционистката се върна и остави документа на бюрото в същия момент, в който Ван Ренселиър донесе кафето. Гедеон посегна към чашата си, като се надигна от стола, и всички тези движения някак си го накараха да събори чашите и да разлее кафе по цялото бюро.

— О, ужасно се извинявам! — извика той. — Колко съм непохватен! — Извади носна кърпичка, започна да попива кафето, да бърше документите и да се суети, като разблъскваше всичко насам-натам.

Рецепционистката донесе хартиени кърпи.

— Много съжалявам — повтори Гедеон. — Много съжалявам.

— Няма проблем — нервно отвърна Ван Ренселиър, като оглеждаше мокрите изцапани документи. — Случва се. — После лицето му внезапно просия отново. — Бихме искали да видим Тайлър колкото може по-скоро. Да насрочим ли интервюто още сега?

— Ще ви се обадя — каза Гедеон. — Задръжте папката. Трябва да вървим.

 

 

След няколко минути вече бяха в колата и излизаха през портала от ковано желязо. Орхидея се задушаваше от смях.

— Божичко, колко си забавен! Само каква физиономия имаше оня тип! Смяташе ни за отвратителни. Отвратителни! Познавам ги такива като него — винаги искат свирки, щото жените им не щат да гъл…

— Ясно, ясно — прекъсна я Гедеон с надеждата да насочи разговора в друга посока. — Той искаше да спаси клетия Тайлър от нас, това беше очевидно.

— Е, какъв беше смисълът? Защо беше тоя маскарад? И недей да ми излизаш пак с ония глупости за системата на Станиславски.

Списъците на класовете и данните от присъствената книга за седми юни бяха на сигурно място в джоба на Гедеон и щяха да покажат точно кое азиатче е отсъствало в деня след кацането на самолета на У на „Кенеди“. Защото, смяташе той, дете, което е било на международното летище след полунощ, едва ли можеше да е отишло на училище на другата сутрин.

— Системата на Станиславски — заяви Гедеон Крю. — Имаш честната ми дума, че всичко това беше свързано с нея. И ти си истинска звезда.