Саймън Кларк
Нощта на трифидите (47)

ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
ШИРОКИЯТ СВЯТ

В едно слънчево октомврийско утро фюзелажът на хидроплана докосна като милувка повърхността на идеалното за кацане море. Намалих оборотите и двигателите, тласкали ни през петнайсет часовия полет над Атлантика, замлъкнаха. Зелените хълмове на остров Уайт си бяха същите, каквито ги помнех. Мъгла лепнеше по брега и смекчаваше очертанията на къщите в Шанклин. Скоро от един моторен катер вързаха въже за носа на самолета и го издърпаха до пристана, където многолюдна тълпа се бе събрала да ни посрещне.

Пътуването беше дълго, а в Манхатън имаше предостатъчно работа за вършене. Но аз смятах, че е редно моите родители да се запознаят с жената, която носи в себе си първия им внук.

Стъпихме на брега сред приветствени викове и въодушевени ръкопляскания. Къде се дяна обичайната за англичаните сдържаност? Усмихнах се, когато Гейбриъл Дийдс се озова заобиколен от десетки островитяни, нетърпеливи да му стиснат ръката. Индианецът Райдър Чий беше внушителна, макар и доста изпъкваща с външността си фигура в гъмжилото. Но дори присъщото му сериозно изражение се смени с усмивка, прокарала бръчици по лицето му, когато хората от острова се втурнаха да го поздравят.

Кристина се кикотеше от радост, махаше и пляскаше с ръце в тълпата, очите и сияеха от вълнението.

За известно време всичко тънеше в бъркотия, и то буйничка. Но изведнъж попаднах пред баща си. Изразителното му лице грейна в усмивка.

— Наслаждавай се на момента, синко — промълви, опрял ръце на раменете ми. — Посрещат те като герой… и го заслужаваш напълно. Стана невъзможно да си чуваме думите. Имаше твърде много прегръдки, ръкостискания и целувки, както и дружеско тупане по гърбовете. Старото ми приятелче сред пилотите Мич Мичъл успя да протегне през бутащите се хора стъписващо дългата си ръка, заслужила му прякора Маймуняк. Енергично разроши косата ми и подвикна:

— „Белият лебед“, утре в осем вечерта. Бирите са от мен!

Полека стигнахме до града, където ни чакаха коли. Баща ми Бил Мейсън, герой на предишна епоха, бе узнал от разговорите ни по радиото какво ми се случи през последните седмици, но гореше от нетърпение да научи повече.

— Значи казваш, че момичето, което откри — Кристина Скофийлд — наистина е неуязвима за отровата на трифидите?

— Като Райдър Чий и неговото племе. Могат да си бродят сред трифидите, все едно се разхождат в овощна градина.

— По радиото ми каза, че имаш още една изненада за мен.

Засмях се.

— Да, имам.

И той се ухили.

— Хайде, де, Дейвид, каква е? Няма да държиш стария си татко в неведение, нали?

— Опасявам се, че точно това ще правя още мъничко. Има нещо, което много държа да ти покажа.

— Успя да раздразниш любопитството ми. А сега се качвай в първата кола. — Баща ми се обърна към Керис, която вървеше подръка с майка ми. — Керис, скъпа, ти ще се возиш при Дейвид. Ние ще караме след вас.

Така цяла кавалкада коли се отправи от Шанклин към извънградския мотел, където щяхме да се настаним. По пътя си мислех за откритието, което щях да споделя с баща си, и се питах как ли ще реагира той.

Загледах се в познатите местности, през които минавахме. Почувствах се добре, че съм у дома. Но неволно пак се замислих за последните месеци, започнали с наглед злополучния опит да бъде освободена Кристина. Едва след като отведоха ослепения Торънс, започнах да разбирам какво се е случило. Спомних си, че когато трифидите се клатушкаха по улиците, чух призив по радиото към нюйоркчани да тръгнат на север към безопасните райони. Проумях ясно защо в отряда на горяните имаше специалисти по радио и телевизия. В деня на атаката бяха превзели предавателите, за да излъчат предупреждения и да приканят населението да избяга на север от 102-а успоредна улица. Това било много важен елемент в замисъла на Даймс да покаже на жителите на Ню Йорк страшната действителност в робския лагер. И планът му даде чудесни плодове. Такива потоци от уплашени хора прииждали на север, че стражите на Торънс били принудени да отворят портите. (Несъмнено ги убедило окончателно и шествието от чудовищни трифиди по улиците на Манхатън.) Десетки хиляди бегълци от южните квартали ненадейно попаднали в северното гето. Заозъртали се с ужас и почуда. Ето колко лесно била разкрита измамата на Торънс. Последвал внезапният поход на слепците — и свободни, и поробени — към Емпайър Стейт Билдинг.

Тогава свърши злото господство на Торънс. Хората от всички робски лагери бяха освободени. Семействата се събраха отново. Разбира се, преходният период не мина без трудности и спънки, но въпреки всичко имаше напредък.

В хотела седнахме да вечеряме. Разказвахме си семейните истории. Баща ми разговаряше с Райдър Чий, сякаш се познаваха от десетилетия. По едно време се обърнах към баща си:

— Райдър Чий би искал да направи малък тест и на теб, и на останалите присъстващи, стига да сте съгласни. Интересът у всички се разгоря незабавно. — Бихте ли си навили ръкавите? — помолих ги.

Направиха го. Баща ми изви едната си вежда.

— Това ли е последната изненада, която се канеше да ми поднесеш?

Кимнах засмян.

— Същата. — И аз си навих ръкава. — Райдър Чий доразработи теста само преди седмица. Все още има нужда от усъвършенстване, за да минат всички на острова през него бързо и с точни резултати. Но Чий напипа основния принцип.

— Е, сега вече любопитството ми направо пламна — призна баща ми. — И за какво ни тествате по-точно? Не устоях на изкушението да разиграя малко представление.

— Почакай и ще видиш.

Райдър Чий се местеше от човек на човек, Кристина вървеше до него с поднос, на който десетина игли бяха сложени върху стерилна хартия. Той вземаше игла и потапяше върха и в блед розов разтвор в стъкленица. Убождаше поредния човек по вътрешната част на ръката, малко над лакътя, оставяше използваната игла, вземаше нова и повтаряше процедурата със следващия желаещ.

Наблюдавах мъничката следа от иглата на ръката си. Чий ми каза, че няма да чакам дълго. Така беше. Раничката ме засърбя, после засмъдя, а на кожата ми се появи яркочервено петънце.

И баща ми се взираше с очакване в ръката си. Поклати глава, едва ли не разочарован, че червеното петно не се появи на неговата кожа. Райдър Чий се вгледа внимателно в ръката му.

— Нищо ли не усещаш, Бил Мейсън?

— Абсолютно нищо — озадачено отвърна баща ми.

Райдър Чий кимна доволен.

— Бил Мейсън, все още ли има много трифиди в Англия?

— Да, бих казал. Навсякъде гъмжи от тях. Защо?

— Защото, ако пожелаеш — увери Чий баща ми, — можеш да отидеш на вашия голям остров. И да ходиш сред трифидите.

Баща ми зяпна смаян.

— Значи твърдиш, че според този тест аз имам имунитет?

— Убодох те с игла, потопена в слаб разтвор от отровата на растението. Нямаше никаква реакция. Следователно трифидите не могат да ти навредят. Но няма да кажа същото за твоя син. Може да пострада от растението.

— Но как така? — изумен попита баща ми. — Преди трийсет години за малко не ослепях заради един трифид. На лицето ми сякаш гореше огън.

— И от онзи ден досега си ял трифиди, работил си с тях. Бил си изложен на отровата им в толкова малки количества, че са оставали безвредни за теб. С годините това е стимулирало тялото ти да си създаде естествен имунитет, точно както укротителите на змии придобиват имунитет към змийската отрова. — Чий провери ръцете и на другите в стаята. — Една четвърт от хората тук нямат нежелателна реакция към теста. Предполагам, че това съотношение ще важи и за цялото местно население. Ще се окаже, че много хиляди от вашите хора са неуязвими. Вече могат да се заемат с отвоюването на своята родина.

Баща ми седеше до масата и клатеше глава. Щеше да мине време, докато осмисли истината. Толкова упорито се бе трудил да открие научен метод за обезсилване мощта на трифидите. И докато работеше неуморно в лабораторията си, тялото му бе постигнало тъкмо това… без той дори да подозира.

Този отчетлив спомен се съхрани у мен. Баща ми седи до Кристина. Вторачил се е с безмерно благоговение в лишената от петно кожа на ръката си. В нея вижда ключа към новия свят.

Това се случи преди повече от шест месеца. И макар че днес е последният ден на март, тук, в Манхатън, сме приклещени от най-свирепата зима, която съм преживявал. Виелици бушуват из града и превръщат света зад прозореца на стотния етаж в бяла вихрушка. Иначе бих имал чудесен изглед към Статуята на свободата, устието на река Хъдзън, вливаща се в Атлантическия океан, и мъничкото островче, където ослепелият Торънс още отприщва с рев беса си в своя затвор за един-единствен човек.

Докато разпръснатите останки от човечеството се подчиняваха на прастарите си инстинкти и воюваха помежду си, огромната вселена следваше вечните закони, които направляват небесните и механизми. Ние се борехме за властта над Манхатън, а облакът от междузвезден прах, който вече определихме като причината за пълния мрак, обгърнал Земята, още се носеше през Слънчевата система. Понякога образуваше плътна пелена между нашата планета и светилото, превръщайки деня в непрогледна нощ. През летните месеци се сгъсти отново. Сланите през август ни съсипаха реколтата. До септември имаше петнайсетина сантиметра сняг и на остров Уайт, и в Южните американски щати.

Към октомври облакът изчезна и несъмнено продължи безмълвното си пътешествие в космоса. За нас обаче нанесените от него щети продължаваха. Макар че имаше поводи за радост (и раждането на нашия син Уилям, и оздравяването на Роуина), имаше и още има горчиви страни от живота, с които сме принудени да се справяме. Нито за миг не секва борбата да намерим достатъчно храна за нашите народи. Нюйоркчани трябваше да преглътнат сурови ограничения в привичния им живот след освобождаването на робите от лагера. Онези дни на ненаситно потребителство няма да се завърнат в обозримото бъдеще… а може би никога, ако имаме късмет. Трифидите са по-агресивни от всякога. Мутират ускорено, създават нови и по-смъртоносни свои разновидности. Поне народите от остров Уайт, Манхатън и общностите, които свикнах да наричам горяни, вече са съюзници срещу заплахата от трифидите и глада.

Преди малко седях пред бюрото си, виещият вятър лепеше сняг по прозореца, а Уилям спеше в съседната стая. Стигнах в този разказ за моите преживелици до момента, когато е прието да бъде написана думата „Край“. Бях намислил след това да намеря Керис и да пийна кафе с нея, преди да се прибера в нашия апартамент. Но както става почти винаги в живота и на отделните хора, и на цивилизациите, просто не е възможно да кажеш „Ние стигнахме до края“, сякаш от този миг нататък нищо няма да съществува.

Наложи се да си припомня това само преди половин час. Сам Даймс нахълта в кабинета ми с думите: „Ей, Дейвид, извинявай, че ти се натресох тъй, ама я погледни…“ Показа ми съобщение от хората, следящи радиопредаванията. Засекли необясними (и неразгадаеми) радиосигнали със смайваща мощност. Пиша тези редове и още виждам как Сам крачеше възбуден напред-назад и повтаряше подробностите на Керис — сигналите се излъчват от далечно кътче на света; пред този предавател нашите са като тенекиен рупор; той вече обмислял да изпрати експедиция, за да открием източника на загадъчните предавания…

Видяхте ли? Няма завършек. До съвсем скоро очаквах месеци, които ще прекарам в този кабинет, за да разработвам разписания за полетите по нашите въздушни линии, да пресмятам бюджета на въздушната поща и още какви ли не жизненоважни, но безинтересни дреболии.

Но сега си представям, че отново седя пред контролното табло на самолет, златистите слънчеви лъчи играят по крилете му, а боботенето на двигателите е по-сладко от мед. И на хоризонта има нови земи, които просто умоляват да бъдат изследвани.

Затова, вече стигнал до последната страница, ето тук, знам и с костния си мозък, че ще трябва да отрека шаблона. Защото ми липсва убедеността, с която да напиша „Край“.

Вместо тази дума на прага на нов свят и нови приключения мога да напиша уверено… и го правя:

„Това е началото…“