Саймън Кларк
Нощта на трифидите (13)

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
НОЩ

От кораба до много далечния бряг прелитаха радиосигнали, други се връщаха мигновено през ефира. Предаваше се информация. Задаваха се въпроси. Получиха се заповеди.

Тогава нищо не знаех. Спях в блажено кротко неведение на своята койка под палубата.

Шумът на двигателите се промени. Трептенето от блъскащите бутала се разнасяше по целия кораб, силата му нарастваше. Огнярите, вдигнати рано от койките си, получиха заповед да слязат в машинното, без да са закусили. Няма съмнение, че там не само са разпалвали котлите, но и са загрявали въздуха с пламенните си псувни. Но работата преди всичко. Трябваше да подават парата с най-голямото налягане, което би понесъл старият кораб. Захранваха пещите с въглища и още въглища. Корабът пореше все по-устремно океана в нощта. И това не знаех. Продължих да си спя.

Над мен искри изригваха от комина и проблясваха под небето, което оставаше беззвездно и мъртвешки тъмно. Всеки стоящ на палубата би могъл да види дирята зад кърмата като светеща следа от тебешир по черна дъска. Отначало трябва да е била права. По-късно обаче наблюдателят би забелязал как се извива градус по градус, докато корабът завива по нов курс. Имаше съкровище на борда. И то с такава безмерна ценност, че повелителят на кораба получи заповед да не спира пред нищо. И заради никого.

Потънал в уюта на все същото блажено неведение, аз се надигнах от койката, обух смешните чорапи като козина на далматинец, облякох се и отидох в пътническия салон. Там закусих със смес от хрускав бекон, яйца и препечени филийки, потопени в особено сладък сироп. Отгоре на всичко не се заслушах, когато Гейбриъл Дийдс влезе, отпивайки огромни глътки кафе от чашата си, и изтърси:

— Някой да е наясно защо шкиперът е пришпорил така вехтото корито? Тази сутрин се носи като скутер.

Другите само свиха рамене и пак се заеха със закуската. Керис ме разпитваше за инфраструктурата на остров Уайт.

Инфраструктура ли? Не бих могъл и да напиша думата правилно, без да напрегна паметта си, камо ли да се впусна в подробности за километрите релсов път или водопровод, с които можехме да се похвалим.

В онзи момент още бях простодушен невежа и си въобразявах, че ни остава един час път до моя дом. Керис вече се бе сдобила с филмова лента от складовете на кораба и я зареди в прекрасна германска 8-милиметрова камера. Неволно се вторачих в изящните и пръсти, прокарващи лентата през водачите и зъбците, преди внимателно да я пъхне зад обектива. Механизмите може и да бяха на четири десетилетия, но камерата още работеше с точността на швейцарски часовник. Срещата на два народа след трийсетгодишна раздяла щеше да бъде съхранена за поколенията.

По-късно излязох на палубата. Екипажът се трудеше усърдно, без да поглежда встрани. Видях капитан Шарпстоун на мостика, скръстил ръце зад гърба си, изпъчил се срещу хоризонта и вперил поглед над носа на кораба.

На предната палуба забелязах и малокалибрено оръдие, също и две стойки с тежки картечници. Тези хора нямаха намерение да навлязат неподготвени в опасни води.

Слънцето се издигаше високо над хоризонта. Тоест жалкото подобие на светило, което имахме в тези затъмнени дни. Отново ми напомни за кръг от оранжево фолио. Висеше равнодушно, сякаш залепено за небето. Очакваше ни поредният мрачен ден и макар да беше юни, студът се усещаше. Каквото и да филтрираше светлината толкова много километри над нас, със същия успех пречеше на слънцето да ни огрява. Ден след ден във въздуха натежаваше предчувствие за зима.

Дали последните думи на господин Хартлоу преди смъртта му не бяха самата истина? Може би това беше началото на края. Предричаше го коя ли не религия — свършекът на света ще бъде възвестен от неестествена тъма.

Без светлина няма фотосинтеза. Растенията щяха да измрат. След тях щяха да загинат тревопасните животни. Скоро цялата хранителна верига щеше да се разпадне брънка по брънка.

От тези мисли тръпки ме побиха чак в костите, смразиха ме по-силно и от студения въздух.

Опирах лакти на релинга, зяпах ту премятащите се вълни в ръждивото море, ту хоризонта с надеждата да зърна първите заоблени възвишения на остров Уайт. В този миг най-голямата радост за мен щеше да бъде разходката по вълнолома на път към града. Да видя познати лица. Да чуя гласовете на децата в училищния двор. Дори си представих как се отпускам удобно в мекото кресло у дома и разказвам на родителите и сестрите си своите премеждия. Въображението ми рисуваше техните ококорени очи, докато слухът им попива всяка дума от описанието на моите приключения. А вечерта ще си отпусна душата в града с Мич. Замечтан търсех с поглед родния край, но изведнъж усетих нечие присъствие до себе си.

— О, Керис, извинявай, не те забелязах веднага.

— Не исках да те безпокоя.

— Просто се надявах да зърна вече дома си.

— Виждаш ли нещо?

— Засега не.

— Трябва да ти намерим някакви обувки. Не бива да стоиш тук по чорапи, мразовито е.

— Не усетих — отвърнах, макар и да не беше съвсем вярно. Всъщност знаех добре, че е дяволски студено. — Подготви се за тържествено посрещане — кимнах към хоризонта. — Няма да се учудя, ако дори цялото население се струпа да ви поздрави. — Ухилих се. — Не се случва всеки ден до пристана да спре цял кораб, пълен с американци.

— И аз ще съм готова с кинокамерата — усмихна се тя до ушите. — Няма да пропусна хубавия ти профил, когато акостираме.

— Хубав ли? С тая муцуна, от която се напукват и лещите в обектива? Я стига.

— Ти ще си зает да търсиш жена си в тълпата.

— Не позна. Не съм женен.

— Тъй ли… — Тя се обърна да погледне напред, дългата и коса се разстла с вятъра. — Гейб е прав. Пердашим с пълна скорост. Шкиперът се е разбързал да те върне жив и здрав вкъщи.

— Сигурна ли си, че е изпратил предварително съобщение на честотата, която ви казах?

— Разбира се. От мен да знаеш, отдъхнаха си, щом чуха, че си невредим. — Жалко, че не мога да кажа същото и за моя спътник.

За малко се смълчахме, чуваше се съскането на разцепената от носа вода.

— Ти спаси момичето — накрая напомни Керис, приковала погледа ми със зелените си очи. — Ще се прибереш като герой.

— Не се чувствам такъв — тръснах глава. — Всъщност ми е адски гадно заради нещастието с Хинкман.

— Е, все пак си намисли речта, преди да си стъпил на родна земя. За онези твои хора на острова вече си герой.

— Май по-скоро се дължи на произхода ми, отколкото на собствените ми достойнства.

Керис отметна косата от лицето си, защото вятърът я раздуха в преливаща се завеса, искрящо червена в навъсения здрач.

— Дейвид, или си твърде скромен… почти непоносимо скромен, или криеш някаква голяма семейна тайна. Наведох се напред, подпрян на релинга, и се загледах в пяната около носа на кораба.

— Не е голяма. Просто баща ми, общо взето, е нещо като полубог в очите на хората у дома.

— И ти, тъй да се каже, знаеш какви велики дела се очакват и от теб?

— Донякъде е вярно.

— И това те измъчва?

— А, не особено — усмихнах и се. — Баща ми е страхотен татко, а семейството ми не иска от мен да бъда Бил Мейсън номер две. Но обществеността си има очаквания.

— Може би няма да ги разочароваш.

— Керис, досега единственото ми забележително постижение е съсипването на два от самолетите на острова за два дена. И ако очакват от мен да нахлузя обувките на великан, май ще се окаже, че краката ми са адски мънички.

Пак се облегнах на релинга и за пръв път забелязах колко бели са зъбите на Керис, обрамчени от тези нейни пълни устни. — Впрочем не исках да си помислиш, че се окайвам. А твоето семейство… бива ли си го?

— Бива си го. Но е трудничко да не го губя от поглед.

— Многолюдно семейство, а?

— Може да се каже.

— Един мой познат — Мич Мичъл — има осмина братя и две сестри. Не го знам как успява да им запомни рождените дни… — подсмихнах се — … а дори и имената.

— Приятелят ти Мич е изтеглил лекия жребий в живота.

— Твоите повече ли са?

— Хъм… — Тя кимна усмихната. — При последното преброяване имах сто и петнайсет братя и точно сто и двайсет сестри.

Разкикотих се и зачаках да чуя в какво е солта на шегичката. После долових, че не ме занася.

— Да му се не види…

— А ти си въобразяваше, че Мич си има проблеми. — Все тъй засмяна, тя докосна брадичката ми. — Ако това твое чене увисне още малко, ще нащърби палубата. Я да видим… — И тя се наведе над релинга, косата и се развя назад от ветреца. — Появи ли се вече този остров?

Осени ме дребно прозрение. Изолираните общества се развиват твърде различно едно от друго. Ние имахме Домове на майките. Ню Йорк пък се перчеше със семейства, в които има над двеста деца…, макар че как успяваха да извъртят този номер, само Господ знаеше. Но поне в едно бях убеден — по принуда щяхме да разширим смайващо кръгозора си. Трябваше да възприемем девиза: „Да живеят различията!“ Иначе щяхме да се сблъскаме с избуяли предразсъдъци, таящи в себе си заплаха.

И докато се питах как ли американците от кораба ще се справят с културния шок при срещата с провинциалната ни общност на остров Уайт, погледът ми се отклони към мъждукащото слънце. Едва сега открих, че с него става още нещо неприятно. Много неприятно.