Саймън Кларк
Нощта на трифидите (33)

ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
НЕВОЛЯТА УЧИ

Десетина минути търсихме и набавихме необходимите материали. Бяхме се натъпкали в работилницата, Сам стоеше до вратата и внимаваше да няма още неприятни изненади, а аз си вършех работата. Изработих шлем от галванизирана гъста мрежа. Бих предпочел да запоя краищата, но се задоволих със здрава връв. С нея свързах частите, за да образуват нещо като кутия, отворена отдолу. Малко донагласих с клещи, за да приляга шлемът плътно към раменете ми. При тършуването намерихме и чифт стари пилотски ръкавици. Вкоравени от старост, бяха съвсем подходящи. За защита на очите си избрах пилотски очила. Тялото си покрих с летателно кожено яке, върху което наметнах пончо, изрязано от парче дебел брезент. Довърших твърде разнородното си облекло, като вързах около краката още парчета брезент, подобно на работен каубойски панталон. Не беше особена радост за окото, но би трябвало да ме опази.

Помолих да ми дадат нож и получих кама от един оцелял пилот. Пъхнах я в едната си висока обувка. Като допълнително оръжие си избрах брадва.

Брониран и въоръжен, застанах до вратата. Навън цареше привидно спокойствие. Но докато се улисвах в работата, нещо бе сполетяло тялото на якия мъж, който ме избута от пътя си.

Вторачих се в опустелите дъски. Трупът беше там само допреди десетина минути. А сега бе изчезнал. Нямаше време да умувам какво е станало. Трябваше да качим тази група мъже и жени в самолета и да ги върнем живи и здрави в лагера. Макар и малко нерешително, излязох и тръгнах към подвижното мостче. Надявах се, че набързо стъкменото противотрифидно облекло е достатъчно, но ми беше до болка ясно, че още не е подлагано на изпитания. Стисках устни. Ако някое жило ме удареше по шлема, беше вероятно ситни капчици отрова да поръсят лицето ми. Поне очите ми бяха защитени зад пилотските очила.

Не спирах да се озъртам и ослушвам, докато слизах по мостчето към широкия сал. Той се заклати леко под краката ми и изпод дъските пак се чу шум като от засмукване.

Щом погледнах пилота отблизо, уверих се, че е мъртъв. Червената резка още пламтеше на шията му, където го бе улучило жилото. Възнамерявах да придърпам със закрепващите въжета хидроплана към сала и да вляза, за да включа двигателите и да ги загрея за излитане. А ако успеех да долепя фюзелажа до края на сала и да няма пролука, през която да ударят водните трифиди, хората щяха да се качат, без нищо да ги заплашва.

Захванах се с трудното дърпане, тежката машина се примъкваше към мен бавно, направо мудно. И тогава усетих първия удар. Жилото изплющя по гърдите ми. Молех се брезентът да издържи. Друго жило ме улучи по шлема. Трепнах, щом разпръснатата на капчици отрова поръси голата ми кожа. Нито за миг не отворих уста, а изложената на отрова кожа засмъдя и засърбя. Веществото не беше смъртоносно, ако не бъде пренесено през кожата в кръвта от приличащите на игли власинки по жилото. Обилно промиване с вода би трябвало да ми помогне… щом си изпълнех задачата.

Още жила ме шибаха от водата. Виждах кръговете, когато изскачаха над повърхността. Налагаха ме като бичове по ръкавиците, ръкавите и шлема. „Май губите точност — казах си аз. — Ядът ви надделява.“

Но само така си мислех. После обаче забелязах, че уж пропусналите ме жила са се увили зад мен. И някак се оплитаха около краката ми.

Помислих си, че тези водни трифиди ще се омотаят. Но жилата скоро задърпаха краката ми. И след миг се изопнаха като струни на китара, така затрептяха, че от тях се разхвърчаха водни капки.

Престанах да тегля въжето, защото осъзнах, че трифидите дърпат неумолимо. Сведох поглед към краката си — около всеки се увиваха десетина жила. И то не по някаква случайност. Тези жила бяха хватателни. В тях се криеше огромна сила и след секунда се досетих, че се мъчат да ме завлекат във водата.

Значи така е изчезнал трупът на едрия мъжага, а преди него — целият екип на склада. Убили са ги, после са ги отмъкнали във водата, за да станат храна за трифидите.

Побързах да пусна въжето и се опитах да разкъсам жилата. Напразно. Оказаха се твърде здрави. Вече си представях до болка ясно как, въпреки съпротивата ми, ме потапят в езерото. Почти усещах водата да се сключва над главата ми. Щяха да ме издърпат долу. Да ме удавят и после да се нахранят с мен.

Ругаех полугласно, докато вадех ножа. Острието на камата заблестя. За щастие лесно прерязваше жило след жило. Щом се освободих, удвоих усилията си. — Реших, че малко помощ няма да ти е излишна. Извих очи встрани.

— Гейбриъл? Въпреки гъстата мрежа видях как се ухили, но не различавах очите му зад очилата.

— Ей — подкани ме той, — не стискай това въже само за себе си.

Малко ми олекна. Изтеглихме хидроплана до сала. Но между витлата и дъските имаше само една стъпка, прекалено рисковано беше да включа двигателите. Все пак туловището на самолета ни осигуряваше защита срещу жилата на трифидите. Скоро прехвърлихме в него хората от работилницата.

И не след дълго хидропланът излетя заедно с останалите големи машини, оставяйки речните съдове на грижите на водните трифиди.

Остатъкът от деня премина в полети между лагера и плаващия склад. Един пилот се качи в по-малък хидроплан и се отправи по четиричасовия маршрут до главния щаб. На седалката до него беше пликът с доклада на Сам, предупреждението за появата на водни трифиди и молбата за нови заповеди. Другите пилоти и аз пренасяхме палатки, храна, боеприпаси и авиационно гориво от склада в лагера. Въпреки горчивите случки в този ден зарадвах се, че летя отново. Наслаждавах се на усещането, че лостът за управление е в ръката ми, на познатото често плъзгане на погледа по жирокомпаса и висотомера, на регулирането на горивната смес. А равномерното боботене на четирите двигателя беше същинска музика за ушите ми.

На връщане, когато самолетът пращеше по шевовете от толкова необходимите ни вещи, погледнах през стъклото към залязващото слънце, което хвърляше дълги сенки по земята на хиляда метра под мен, и си запях тихичко.

И понеже пилотирах сам хидроплана, хрумна ми, че бих могъл да изхвърля целия товар и да завия на изток. Резервоарите бяха пълни догоре и към пладне по местно време на следващия ден можех да плъзна този хидроплан по водите в залива на остров Уайт. Но нямаше да го направя. И не само от чувство за вярност към Сам Даймс и неговите хора. Не. Имах си други планове. Но засега нямаше да ги споделям с никого.