Саймън Кларк
Нощта на трифидите (45)

ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ПРОЛУКА

Само стоях, вперил поглед в лицето на Керис. Дотогава не ми беше лесно да повярвам, че някога ще я видя отново. Тя се усмихна.

— Вече се чудех дали изобщо ще се добереш дотук.

— Това мое пътешествие беше твърде богато на премеждия — успях да смотолевя.

След малко Гейбриъл дойде при нас.

— Най-добре си довършете прегръдката вътре — посъветва ни с бледа усмивка. — Всеки момент може някой да ни навести.

Продължихме по коридора. До стените лежаха двама мъртви гвардейци. От една врата изскочи Кристина.

— Дейвид! Дейвид!

Налетя ме и се притисна към мен с такава сила, че ми напомни в какво състояние е ръката ми. Но въпреки острите приливи и отливи на болката прегърнах и Кристина с удоволствие.

— Ей, радвам се да те видя пак… нали нищо не ти сториха?

Лицето и сияеше от вълнение. Заговори учудващо гладко:

— Керис уреди тук истинска война! Тя застреля лошите хора. Построи стената. После седяхме и ви чакахме. — Изведнъж ме изгледа укорно. — Но ти се домъкна след цял век, повлекан такъв.

Засмях се.

— Е, вече съм тук. — Озърнах се към Сам. — Сега остава само да решим как ще се измъкнем.

Той потърка замислено ченето си. И май се изненада, щом видя кръвта по пръстите си.

— Като гледам, не можем да прибързваме. Сещам се обаче, че по някое време вратата на тоя асансьор ще се отвори. И ще излязат или хора на Торънс, или нашите. Значи е най-добре да се погрижа дотогава някой да пази на барикадата.

Отиде да размени няколко думи с щурмовака, който зае позиция с картечницата си зад обърната маса.

А Марни ни доближи. Керис трепна, когато я видя. Взираха се изпитателно една в друга. Сякаш, без да съзнава, Керис плъзна пръст по лицето си там, където Марни имаше белег. Така постъпва човек, застанал пред огледало.

— Ти си ми сестра, нали? — прошепна Керис.

— Марни не може да говори — намесих се и споделих набързо, каквото знаех за миналото на момичето.

Керис кимаше. Стори ми се зашеметена от вида на жената, застанала пред нея.

— Преди време се питах нямам ли близначка. В края на краищата имам много братя и сестри, а сред тях се срещат близнаци. Сигурно са ни разделили още след раждането. Погледни и очите. Еднакви са с моите… но горкото и лице… Как ми се иска да се разправя с плъховете, които са и сторили това!

— Както виждам, вече си започнала — кимнах към мъртвите гвардейци.

Тя ми обясни какво се случило. Била при Кристина, когато чули тревожния сигнал за нападението. По телефона от партера им съобщили объркано, че долу се развихря истинска битка. Гвардейците, пазещи деветдесетия етаж, казали на Керис, че тя и Кристина ще бъдат преместени в друга част на Манхатън. Било ясно, че ако това стане, Сам и хората му щели трудно да открият отново двете жени. И тя решила, че е време да направи нещо. Знаела, че горяните успели да вмъкнат три свои агентки сред медицинските сестри, настанени на етажа. Извадили скритите оръжия, убили двама от гвардейците и успели да преградят достъпа до коридора. Още гвардейци се добрали до етажа и струпали втора барикада. Керис знаела, че държи силен коз — те не биха рискували да си пробият път със стрелба, за да не навредят на Кристина заради скъпоценните и яйцеклетки.

Аз пък и разказах как схватката долу се оплете още повече при нахлуването на трифиди по улиците. За известно време на деветдесетия етаж се възцари неспокойна тишина. Нито ни нападнаха войници на Торънс, нито дойдоха да ни изведат нашите. Не звъняха телефони. Електрическите лампи светеха равномерно. Зад прозорците кървавочервеното слънце се спускаше към хоризонта. Заехме се да проверим оръжията и да се погрижим за раните си. За наш късмет никой не бе пострадал сериозно. Гейбриъл като че беше улучен най-неприятно. Куршумът бе пронизал прасеца на крака му. Въпреки това продължи да подскача, подпирайки се на метла, която стискаше под мишница. Доста приличаше на Дългия Джон Силвър от „Островът на съкровищата“. Застанах до Керис пред прозореца.

— Забелязваш ли нещо?

— Много нависоко сме. Оттук всичко изглежда съвсем нормално.

Кимна към река Хъдзън отвъд острова, която блещукаше в червено и златисто от залеза.

— Красиво е, нали? — Добави печално: — Все едно е в рая. Веднъж отидох на риболов нагоре по реката. Там по склоновете на хълмовете личат останките от вилите на милионери. И можеш да си представиш за миг какви са били, преди всичко да отиде по дяволите. Във въображението си виждах деца да си играят в басейните, а техните майки и бащи да четат, излегнати в шезлонги, или да приготвят цвърчащи пържоли на барбекю… — Тъжно поклати глава. — Как мислиш, ще се върнат ли онези дни?

— В някои места по света вече са се върнали — уверих я. — У дома още празнуваме Нощта на огъня. Разпалваме големи огньове навън, изстрелваме фойерверки и печем картофи в жарта. Децата обожават празника. Възрастните също. — Усмихнах се. — Но май всички възрастни се будят махмурлии на другата сутрин.

— Нощта на огъня ли? Какво е това?

— Стар езически обичай. — Усетих, че се подхилвам. — Може би е свързан с някакви ритуали за плодовитост. В огъня изгаряме и чучела на един човек, който се казвал Гай Фокс.

— Ама че сте чудаци вие, британците. — Тя сбърчи нос развеселена. — И като си помисля каква щуротия сторих — взех, че се влюбих в британец.

Целунах я.

— Ако ще го правим както се полага, трябва да дойдеш с мен в родината ми и да се запознаеш с моето семейство.

Тя огледа офиса, издигнат стотици метри над земята.

— Когато се махнем оттук, ще дойда с най-голямо удоволствие. И за да се придържаме докрай към нравите на Стария свят, ще се оженим, нали?

— Защо не? — засмях се.

За малко попаднах в кръг от щастие… колкото прекрасно, толкова и нелепо.

Може би заради естественото желание да не мислят за изпълненото с опасност чакане високо в небостъргача, хората си отвличаха вниманието с дреболии — варяха още кафе и играеха карти, като залагаха кибритени клечки. По-късно заварих Сам Даймс да седи на едно бюро и да пише в бележник. Вдигна поглед към превързаната ми глава.

— Ей, Дейвид, как е ухото?

— Парчето, което още е на главата ми, смъди до полуда. — Подсмихнах се уморено. — А другото късче, отхвръкнало някъде по коридора, изобщо не ме боли.

Сам се изкикоти.

— Май вие, англичаните, му викате на туй черен хумор. Искаш ли кафе? — Наля от горещата течност в картонена чашка. — Торънс хич не скъпи усилия да има от най-хубавото.

— Благодарско. — Взех чашката. — А как е ръката ти?

Той понадигна ръката си, провесена на превръзка през шията му.

— О, добре си е. Само съм одраскан на лакътя. — Както си му беше присъщо, Сам неочаквано смени темата. — Знаеш ли, голяма смехория ми се случи насред всички тия схватки. Изведнъж в главата ми изскочи не друго, ами решението на инженерна главоблъсканица, дето ме тормози от месеци. Както си стрелях по живи хора, ненадейно си рекох: „Сам Даймс, защо не прокараш релсовия път северно от езерото, а не южно, защото…“ О, ти и представа си нямаш за какво говоря, нали? — Въодушеви се и продължи по-припряно: — Преди военната си служба бях железопътен инженер и пак ще си бъда такъв, като свърши службата… Ако е рекъл Господ. Виж сега, имах си затруднения, че дори и главоболия, с прокарването на железопътна линия от ново пристанище на едно езеро до близкия град. Там пречат всякакви хълмчета, чукари, гадни широки проломи… направо душата ми излезе от умуване. Както и да го намислях, не ставаше добре. А докато налитахме напред по тоя коридор, оръжията гърмяха, гранатите трещяха, все едно възвестяваха Страшния съд, изведнъж си рекох: „Сам, защо не прокараш линията на север от езерото… Ще спестиш цели километри релси и месеци труд…“ Слушай, Дейвид, май е доста смахнато да ме осени такава идея насред битка с толкова кървища, а? И сега отделих няколко минути да я запиша, за да не забравя.

Сам поприказва още малко за хрумването си. Досетих се, че както ние с Керис си мечтаехме за бъдещето, дългурестият инженер намери временна утеха във видението за новата железопътна линия.

Огледах се. Марни и Кристина се сближиха веднага. Усмихнати си общуваха с някакъв набързо измислен език на жестовете, който, изглежда, и двете разбираха. Щурмовакът си бъбреше с лаборантките, които участваха в нелегалната мрежа на горяните. Керис още рееше поглед през прозореца. Вече бе притъмняло. В околните здания светеха силни лампи.

Само Гейбриъл Дийдс седеше зад барикадата. Наблюдаваше навъсен вратите на асансьорите. До себе си бе нагласил картечницата, взета от убит гвардеец. Знаех, че чака момента, когато войниците на Торънс ще изскочат от асансьорите.

Колкото и да бдеше Гейбриъл, асансьорите упорито не се раздвижиха до края на нощта. Спахме на смени. Сам, Гейбриъл и аз се редувахме да наблюдаваме асансьора и коридора към стълбата. Сутринта закусихме с каквото намерихме в столовата. Сам се погрижи пленниците ни в склада да получат храна и вода.

Когато беше мой ред да пазя зад барикадата, Сам дойде с чаша кафе в ръка. Позяпа смълчаните асансьори и се почеса по наболата брада.

— Да знаеш, вече си мисля, че нашите хора не са успели да превземат сградата. Досега непременно щяха да се свържат с нас.

— Но и нищо не сме чули от хората на Торънс.

— Вярно… съвсем вярно. — Замислено плъзна пръст по носа си. — Но сега имаме онуй, което Торънс смята за най-ценната си плячка. — Кристина.

— Не забравяй себе си. Ти, Дейвид, си ключето на Торънс към остров Уайт и оная ваша машина, дето преработва соковете на трифидите в бензин. И двете неща са страхотно важни за него. И двете, ако попаднат в ръцете му, ще му разчистят пътя да гради империята си, докато… — Сам разпери ръце, сякаш обгръщаше цялото земно кълбо. — Тъй, де… Не вярвам да има граници за амбициите на Торънс, а ти?

— Значи мислиш, че Торънс едва ли ще прати гвардейците си тук да бълват огън с картечниците и да мятат гранати?

— Поне засега.

— И както излиза, ще си кротуваме и ще чакаме първо той да направи нещо.

— Да не смяташ, че трябва да ходим да се бием с него?

Вдигнах рамене.

— Само се притеснявам, че му даваме време да скалъпи някакъв план.

— Но както си седим тук, на деветдесетия етаж, никъде не можем да мръднем.

— Съгласен съм. А защо да не проверим някак какво става долу? В края на краищата има и трета възможност.

— И тя е?…

— Торънс също да е загубил битката. Ами ако трифидите владеят всичко?

— Като гледам, може и да си налучкал. — Сам се замисли.

— Ммм… Да знаеш, май ще помоля Гейб да се поразходи надолу…, ако му позволи кракът.

Гейбриъл Дийдс гореше от желание да се пораздвижи. Грабна картечницата.

— Без геройства, Гейб — помоли го Сам. — Просто виж дали можеш да научиш какво става долу и се връщай по-скоро. Разбрахме ли се?

— Добре. — Гейбриъл стисна и две гранати в огромната си длан. — Но защо да не снеса и две яйчица по пътя? Тръгнах с него към стълбата. Още накуцваше и си помагаше с метлата, вместо патерица, но не би допуснал дреболия като рана от куршум да му попречи. Стигнахме и той понечи да слезе на първото стъпало. Побързах да го възпра и вдигнах пръст пред устните си, защото дочух слабичък шум, почти като ехо, от нечии прокрадващи се стъпки. Дръпнах ударника на моя револвер. Наведох се леко и подвикнах в стълбището:

— Сакраменто! Гласът ми заехтя надолу. Последва дълго мълчание. Пак извиках: — Сакраменто!

Отекна и отговор:

— Калифорния!

Отвърнах с изстрел, куршумът рикошира по стълбището.

Беше очевидно, че Гейбриъл няма да слезе оттам. Десетина минути двамата с него влачехме бюра от близкия офис и ги бутахме надолу по стъпалата. Щом свършихме работата, всеки желаещ да профучи нагоре по стълбата щеше да се катери по бъркотия от съборени мебели. Разбира се, оставаше и стълбата към горния етаж. Забелязах, че има подвижна решетка, която може да я закрие напълно. Нямахме катинар, затова я вързахме здраво с парчета кабел. Добавих последния щрих с ръчна граната, залепена за крака на маса — въженце свързваше щифта и с решетката. Ако някой се опиташе да я отвори, щеше да се натъкне на неприятна и твърде шумна изненада. Върнахме се да разкажем на Сам.

— Май вече сме наясно — изрече той тихо. — Торънс е разгромил нашите хора. Неговите гвардейци са заели сградата.

Не след дълго звънна телефонът. Сам го позяпа и подхвърли:

— Изглежда, някой иска да се пазарим.

Този някой се оказа самият Торънс. Потвърди, че неговите хора контролират зданието. Заяви, че нахлулите трифиди са унищожени и войските му отново са стиснали за гушата Манхатън. Настоя да се предадем веднага, без да поставяме никакви условия. Сам го посъветва да се отправи към ада. И затвори телефона. Когато Торънс се обади повторно, той (макар и през зъби, както предполагам) направи по-умерено предложение. Да напуснем невредими Ню Йорк, ако му предадем Кристина Скофийлд. Великодушно спомена, че и аз мога да се махна. Сам обеща да си помисли. И пак затвори.

— Естествено и на една думичка не му вярвам — обърна се към нас. — Ще ни прецака в мига, в който излезем оттук.

— Значи нямаме голям избор — вметна Гейбриъл. — И сега какво ще правим?

— Както аз си го представям, или не мърдаме, защото сме уверени, че не би рискувал да навреди на Кристина при безогледна атака, или се предаваме. Или измисляме друг начин да се измъкнем от туй място. — Сините му очи ни оглеждаха сериозно един по един. — Е, дами и господа… да имате някакви идеи?