Саймън Кларк
Нощта на трифидите (32)

ТРИЙСЕТА ГЛАВА
ЕЗЕРЦЕТО КЪЛЪМБЪС

Трийсет минути по-късно бяхме във въздуха. Нашият хидроплан се използваше за комбинирани превози на поща, товари и пътници. Сам, Гейбриъл и аз се настанихме доста уютно в салона по средата на машината, а допълнителните пилоти наваксваха заслужено със съня на койките отзад.

След излитането по течението самолетът зави и прелетя над лагера. Мястото, което за известно време се бе превърнало в целия ми свят, се оказа малка разчистена площадка с няколко черни петна, бележещи изгорелите постройки.

Самолетът се издигаше с боботене в небето. Слънцето грееше поносимо. Под нас реката криволичеше в дебела сребриста ивица към морето. Не се виждаха никакви градове, макар да знаех, че някога ги е имало. През изминалите години териториите, които човечеството бе завоювало с такива мъки, бяха завзети наново от природата. А сега лози, дървета, храсти, трънаци и огромни морета от коприва разстилаха зелен саван върху пътища, релси и градове. Не се съмнявах и че армията от трифиди е разположила постовете си долу. След седенето на земята през последните дни с удоволствие се настаних в удобното кресло на салона. Сам Даймс за дълго се вторачи в земята, лишена от човешко присъствие, и накрая промълви:

— Доста усилия ще са нужни да си върнем това. И нашите деца, и техните деца ще си имат работа още много време.

— Сам, ти поне си оптимист — вметна Гейбриъл. — Предвиждаш време, когато ще започнем да изритваме скапаните трифиди.

— Ами да, оптимист съм. В края на краищата какъв е смисълът да се бориш, да се трудиш, да планираш и да се биеш, ако нямаш вяра, че ще постигнем поне някакъв напредък?

Лицето на Сам се сви в гримаса.

— Ако ми се въртяха други мисли в главата, направо да отворя ей оня люк и да изляза в безкрайната синева.

Разговорът ни все се въртеше около видяното из равнината под нас — зърнахме и следи от огромен промишлен комплекс, вече погълнат от езеро. Задръстените дренажни канали предизвикваха издигането на подпочвените води, с което би трябвало да се справим, преди да овладеем наново тези земи. В низините ясно се различаваха останките от заводи, училища и къщи като ъгловати островчета сред ширналата се вода.

Хидропланът летеше към целта си. Зяпах сребристите криле, блеснали на слънчевата светлина. Четирите грамадни двигателя, всеки с по хиляда и шестстотин конски сили, ни носеха леко във въздуха. Така можехме да поддържаме удобна скорост от триста километра в час на височина почти пет хиляди метра. С един непрекъснат преход тази машина можеше да ме отнесе у дома на остров Уайт за петнайсет часа. Прехвърлих още малко числа в ума си. Продължавах да обмислям техническите подробности на такъв полет, когато самолетът се сниши към земята.

Кацането протече безупречно. Професионалният ми поглед на пилот отбеляза как долните повърхности на хидроплана просто целунаха водата и разхвърлиха пръски от двете му страни. Бученето на моторите спадна незабавно, щом пилотът намали оборотите. Самолетът се плъзгаше и спираше постепенно.

Отначало ми се стори, че кацнахме в обикновено езеро, макар и с донякъде смешното име (при тези внушителни размери) — езерцето Кълъмбъс. Скоро забелязах обаче, че и то е от „новите“ езера, образували се поради повредите в изкуствените системи за отводняване. Онова, което хидропланът доближаваше бавно, не можеше да е нищо друго, освен тухлената камбанария на църква, издигаща се пет-шест метра над водата. Горната половина на часовника се подаваше над повърхността на езерото. Стрелките бяха спрели на два без десет. Вдясно от кулата стърчаха няколко изгнили греди на покрива, колкото да отбележат къде са останките от самата църква.

Вързан нелепо за камбанарията, на вълничките се полюшваше някакъв прастар речен кораб, който дори си имаше гребно колело отзад. За него бяха прикрепени два шлепа и сал от греди, държан над водата от няколко десетки празни варела. Нататък се виждаха подредени три хидроплана, големи колкото нашия, и няколко по-малки.

Екипажът побърза да отвори люка и щом носът на самолета се примъкна към сала, скочиха на накованите върху гредите дъски и ловко вързаха хидроплана. Двигателите изпърпориха и млъкнаха.

Стъпихме на сала, посрещнати от вдъхваща опасения тишина. Бледичките слънчеви лъчи играеха по водата. Нямаше никакво движение на стария параход, където живееха хората от поддръжката. Леко раздвижване в езерото изтръгна звуци от камбана наблизо. Унилият звън се разнесе над водата и заглъхна в огромната пустош наоколо. Само подчерта колко е безлюдно това място. Мъртвешки звук, от който ме полазиха тръпки по гърба.

Гейбриъл гледаше навъсено.

— И какво сега, няма поздрави ли? Пустотата лишаваше и неговия глас от обичайната му сила. Сините очи на Сам се взираха с недоумение в разнокалибрените съдове, вързани за камбанарията.

— Странна работа, да ви кажа. Екип от седем души поддържа тоя склад. Къде са се дянали всички, дяволите ги взели?

Хората вече бяха излезли от самолета и стояха озадачени на сала. Сам сви длани пред устата си.

— Ей! Има ли някой? — Празното пространство алчно погълна вика му. — Ей!

Нямаше отговор. Дори звънът на камбаната отслабна и остана само студена неземна тишина.

— О, не… — замърмори си Сам с мрачно предчувствие. — О, не. О, не…

Завихряне във водата поразклати сала и причини поредица от мляскащи звуци някъде отдолу. Сам пристъпи към дъсченото мостче, свързващо сала със съседния шлеп. Там поспря, вдигна пръст пред устните си, за да ни наложи мълчание, и извади револвера си от кобура.

Водата се въртеше и изпод сала пак се чу алчното примляскване. Камбаната зазвъня отново — кухи и призрачни удари, плъзнали над езерото. Този път видях боядисаната в червено камбана, окачена на дървена рамка до подвижното мостче. На табела под нея се виждаше надпис: „Удари ме и си плюй на петите.“ Явно екипът на депото така вдигаше тревога.

Сам се запромъква по мостчето и ни даде знак да го последваме. Тук-там откривах признаци, че е станало нещо твърде лошо. Брадва, забита в гредата на предпазна ограда. Парчета от порцеланова чаша на палубата на шлепа. Там беше едната работилница, в която техниците обслужваха двигателите на самолетите. Виждаше се частично разглобен мотор. Върху обшивката на горивна помпа бе оставен гаечен ключ, сякаш монтьорът преди миг е прекъснал работата, за да запали цигара. Имаше и други следи от насилие покрай белезите на обикновен работен ден. В работилницата се виждаше чаша, пълна до половината с кафе, отдавна изстинало. До парапета лъскави резки по дебелата ламарина на площадката подсказваха, че някой я е удрял с брадва и е оставил вдлъбнатини в метала.

— Ама че гадост — изсумтя Сам. — Що за проклетия се е случила тук?

— Идвали са хората на Торънс. Гейбриъл държеше пистолета си готов за стрелба.

— Не си представям как ще извъртят такъв номер. Нямат самолети, та да долетят. И тук сме на трийсетина километра от най-близката плавателна река, която има пряк излаз към морето. Дори да са научили какво има на това място, трябвало е да влачат малки лодки през много километри суша, гъмжаща от трифиди, за да излязат на езерото. — Обърканият Сам клатеше глава. — Никак не се връзва.

Гейбриъл вдигна една пушка.

— Някой я е размахвал като тояга. Вижте, прикладът е съсипан.

— Провери пълнителя.

— Макар че е заредена.

— Може да е засякла.

Гейбриъл завъртя цевта към езерото и натисна спусъка. От трясъка ушите ми забръмчаха. И този звук замря само с жалко подобие на ехо.

— Прекрасно — процеди той. — Имаш пълна с патрони пушка, която е в изправност. Тогава защо я размахваш като боздуган?

— Няма и гилзи по палубата — допълних аз. — Имало е схватка, но не и стрелба.

Прехвърлихме се от първия шлеп на следващия, долепен до него. Скоро стигнахме и до колесния параход, вързан за камбанарията. Отблизо надвисваше с двата си етажа пътнически каюти, обзорните палуби и украсите от ковано желязо. Някога трябва да е бил красавец сред параходите по реките на юг, разхождал е в разкош милионери комарджии. Преди години палубите са били оживени от музика и смях, от време на време и от свада за поредното раздаване на покер или спречкване за вниманието на фатална жена с аристократична хубост. Ето че се бе превърнал в кораб на призраци. С всяка вълничка по езерото вратите на каютите проскърцваха. В трапезарията недоядени гозби бяха изсъхнали и залепнали по чиниите. Дъното на изкипял чайник се бе стопило. Койките бяха прилежно оправени.

— Който и да е нападнал склада — обадих се аз, — сторил го е през деня. Хората не са били по леглата си. И ако не се заблуждавам напълно, това по чиниите е обяд, а не закуска.

— И аз тъй мисля. — Сам имаше вид, сякаш устата му бе пълна с нещо гнусно. — Само че липсват трупове. Няма и кървави петна. Те обаче са знаели за нападението и са имали време за съпротива.

— И са предпочели да се бият с брадви в ръка. Използвали са пушките като тояги, макар да са заредени.

Претърсихме всяко кътче от парахода. От хората нямаше и помен. Впрочем и от нападателите. Осведомих за това Сам, който стоеше до резбования парапет на палубата и се взираше във водата между кулата и корпуса на кораба. Долу ми се привидяха останките от камион, угасналите му фарове приличаха на очните кухини в череп. Придошлите води сигурно го бяха довлекли преди години, за да го притиснат към стената на църквата. Сега лежеше на дъното и гниеше. Дълги ивици светлозелени водорасли се виеха във водата като снопчета коса на таласъм. Сам запали цигара.

— Добре, Дейвид, признавам, че нищо не разбирам. Какво се обърка в света? Как се обърна надолу с главата? — Той засмукваше дима начумерен. — Как стана тъй, че преди трийсет години хората видяха зелени светлини в небето, от които ослепяха? Как ни прегазиха куп тътрещи се растения с шантави листа? Защо слънцето не свети както преди? И в името Божие, как е възможно толкова много зрели мъже да изчезнат наведнъж, все едно са ги отмъкнали привидения? — Озърна се към мен. — Дейвид, кажи ми, че знаеш отговорите на тия въпроси, и ще имаш пред себе си един адски щастлив човек.

Макар че изгарях от желание да му помогна, тъжно казах истината — не знаех никакви отговори. Той захвърли цигарата във водата и тя угасна със съскане.

— Значи ставаме двама, Дейвид. Ще ти река нещо. Толкова ми се иска сега да бях вкъщи при жената и децата. Тогава нямаше да се будя всяка сутрин, за да си блъскам главата над загадка, по-оплетена и от предишната. Щях да се излежавам с кеф всяка неделя с кафениче, вестници и мила жена до себе си.

За миг погледът му се зарея нанякъде. Не виждаше потъналата църква, нито този призрачен кораб, на който стояхме. Скоро се овладя и погледът му се изостри. Той дълбоко си пое дъх.

— Тъй. Най-добре да сложим и тая история… — махна с ръка към опустелите речни съдове — … при преданията за „Мария Селеста“ и да не се занимаваме с нея.

Де да беше толкова лесно.

Около час вършихме всичко необходимо, за да подготвим хидропланите за обратния полет към лагера. Дошлите с нас техници по поддръжката напомпаха авиационно гориво в празните резервоари, провериха маслото и кабелите, отвързаха въжетата. Пилотите, сред тях и аз, седяхме в кабините и проверявахме приборите за управление.

Сам ни наблюдаваше, останал малко встрани от шетнята. Накрая събра шепи около устата си и се провикна от парахода.

— Сложих кафето да се вари. Ще бъде готово след десет минути.

Който и да бе отвлякъл обслужващия екип на склада, дори не бе докоснал запасите от храни. Докато се съберем на палубата, Сам сложи на масата чаши с чудесно горещо кафе и кутия овесени бисквити.

— Натъпчете си коремите — мрачно подхвърли той. — Нещо ми подсказва, че предишният екип няма да се върне.

Един пилот дойде на палубата и каза на Сам, че трябва да отлети веднага, за да стигне до щаба преди свечеряване.

— Добре… Ето ти моя доклад и писмо до шефката. Попитай я дали ще може да предаде по теб отговор и нови заповеди за мен до утре сутринта. Пилотът се запъти към своя самолет, а Сам запали поредната цигара. Заговори на всички ни, сякаш някои факти му тежаха на душата.

— Знаете, че в лагера имахме точно сто мъже и жени. Около трийсет или загинаха, или бяха пленени при атаката срещу нас. Петима-шестима са с рани, които ще ги задържат на легло. Е, как да намерим заместници на тези свестни хора?

Сви рамене. Не очакваше отговор, защото просто го нямаше. Знаех, че горяните в разпръснатите си общности не са повече от сто и петдесет хиляди души. Това твърде оскъдно население беше прекалено заето дори с простите задачи да се нахрани и облече, освен това непрекъснато отделяше скъпоценни ресурси за безкрайния труд по намаляването на пълчищата трифиди и поправката на стотици километри защитни огради. Гейбриъл задъвка разсеяно бисквитата си.

— Като гледам, шефката ще трябва да оголи откъм хора други лагери, за да попълни състава при нас.

Сам кимна.

— Тъй се оказва. Ама няма да останат никакви резерви… — Усмихна се отпаднало. — Спомних си стар казармен майтап. Ако чаршафът ти е къс, отрязваш парче откъм главата, за да го пришиеш при краката… Само дето вече не е смешно. Както и да го извъртаме, тъкмо туй правим.

Гейбриъл ме погледна.

— Не можем ли да се споразумеем за малко размяна на персонал с хората на Дейвид? Няма да са ни излишни…

— Гейбриъл, извинявай. — Сам поиска тишина с рязък жест. — Някой чу ли това?

Спогледахме се и завъртяхме глави.

Сам пристъпи към парапета. Изведнъж се наведе напред да погледне и разбрах, че нещо не е наред. — Майкъл е паднал… лежи по гръб на площадката. Хукнах след Сам по подвижните мостчета от кораба към шлепа, после към другия шлеп. Пред нас по-ниско беше широката площадка на сала. Слънцето огряваше пилота, проснат по гръб с разперени ръце. Пликът с доклада на Сам беше паднал до него. Около мен се надигна гълчава. Объркване. Гняв. Загриженост.

Хората понечиха да се втурнат напред, за да помогнат на падналия си съратник. Но вкоренените правила зазвучаха отново в ума ми.

„Ако намериш паднал на земята човек, не го доближавай. Огледай се бдително. Внимателно потърси по лицето и шията на пострадалия издайническите следи…“ Така и сторих. И ги видях.

— Чакайте! — изревах, докато мъжете се бутаха да ме подминат, готови да претичат по мостчето към сала. — Казах да почакате! Разблъсках ги и им се изпречих.

— Я се отмести, приятелче — заповяда едър мъжага. — Не виждаш ли, че му е зле?

— Недей! — Тласнах го назад с все сила. — Останете тук. Не забелязвате ли какво има отстрани на шията му? — Показах мястото на своята шия, точно под ухото. — Червен белег.

— Е, и?

— Не го ли разпознахте? — разкрещях се от отчаяното желание да не допусна още някой да загине. — Това е ужилване от трифид.

— От трифид ли? Мой човек, ти май си превъртял. Да виждаш трифиди наблизо?

Озърнах се. Същата гледка като при пристигането ни. Пъстра сбирка от плавателни съдове, няколко хидроплана, залята от езерото църква. Нищо друго, освен огромно езеро, блещукащо в оттенъци между сиво и сребристо под отслабените слънчеви лъчи.

— Е, има ли? — Лицето на мъжагата се наля с кръв от гняв.

— Откри ли ги проклетите трифиди?

— Повярвай ми, това е ужилване от трифид.

Сам ме изгледа учудено.

— Дейвид, съжалявам, но сигурно бъркаш. Сега ще помогнем на човека.

— Той е мъртъв, личи си по…

— Я се разкарай, приятелче.

Можех да разбера якия мъжага. Искаше да помогне на приятеля си. И това го погуби.

Изсумтя и ме тласна към парапета. След миг вече тичаше по площадката към падналия. Преди дори да е стигнал до него, езерото до сала се завъртя и разлюля, сякаш точно под повърхността се хранеше цял рояк гладни риби. В същия миг чух свистене.

Не ми се вярва, че успях да ги зърна. По-късно обаче си внушавах, че видях нещо дълго и съвсем тънко, размазано от скоростта.

Едрият човек изохка. Ръката му рязко се вдигна към челото. И всичко свърши. Той се врътна на пети, краката му се подгънаха. Пльосна по лице в края на сала, пръстите на едната му ръка докосваха водата.

— Не припарвайте натам! — извиках в лицата на изненаданите хора. — Веднага се приберете в работилницата. Подкарах ги натам и скоро се наблъскахме вътре през вратата. Тук щяха да са в безопасност зад дървените стени. Сам клатеше глава слисан. Най-сетне си пое дъх и се опомни.

— Това пък какво беше?!

— Повали го жило на трифид — подсказах аз.

— Тук ли? Насред толкова вода? Тоест… къде виждаш трифиди?

Спомних си онзи сал от дървения и плавен, скрепени с пръст, на който кацнах по принуда. Надникнах към езерото, но не забелязах дори приблизително негово подобие. Вдигнах рамене, озадачен до смайване.

— Повярвай ми, Сам, има трифид. Трябва да е някъде там. Само че незнайно защо не мога да го намеря.

Гейбриъл пристъпи напред, огромният ръст му даваше възможност да се взре надолу във водата от мястото, доста ограничаващо полезрението ни. Изрече с овладения си глас:

— Знам къде са.

— Къде?

— Във водата.

Сам стъпи върху обърната кофа, за да надникне към езерото, но и да се опази от ново нападение.

— Не, Гейб — призна си след малко, — не ги виждам. Къде са?

— Под водата… Виж какво, всичко е въпрос на мутация.

— Как го рече?

— Мутация. Онези чудовища се променят с адска бързина. Ходят, убиват, говорят си с другите като тях. И „гледат“ с един вид сонар.

Сам се задави.

— Значи… значи сега ми казваш, че тия гнусни растения могат и да плуват?

— Да плуват — не — промърмори Гейбриъл, сякаш се боеше да не го чуят трифидите. — Съвсем нова разновидност… водни трифиди. Онова, което ми заприлича на обикновени водорасли, трябва да са били горните листа на трифидите.

— Ето, че май разгадахме изчезването на екипа. Натръшкали са ги новите водни трифиди.

— Но не един по един — поправих го. — Било е съвместно нападение. Изтребили са целия екип на склада за броени секунди.

— Засада?! Гейбриъл кимна. — Като си помисля, Дейвид трябва да е прав. Онези трифиди са наблюдавали хората и са избрали времето, когато всички са били уязвими при нападение.

— Ще се гръмна… — Сам тръсна глава. — Трябва тутакси да пратим вест на щаба. Ами че… тия растения може вече да настъпват под водата по реки и потоци направо в градовете ни. Вдън земя да пропаднат! Гейбриъл надникна навън. Всичко по реда си. Ако някой излезе, ще бъде убит, преди изобщо да е доближил хидропланите.

— Вярно казваш. — Сам се почеса по брадичката. — Съвсем вярно. Е, как ще стигнем до самолетите?