Саймън Кларк
Нощта на трифидите (46)

ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
В СТРАНАТА НА СЛЕПЦИТЕ ЕДНООКИЯТ Е ЦАР

Сам Даймс изтъкна, че в такъв момент не бива да решаваме прибързано. Торънс не би се опитал припряно да ни покори със сила, докато сме на деветдесетия етаж. Можеше да изчаква от нашата непреклонност да се ронят парченце след парченце. Пък и ние нямаше как да си седим тук цяла вечност. Затова при следващото обаждане на Торънс Сам се зае да преговаря с него. Това се проточи до късния следобед. Малко след шест часа вечерта Керис вдигна ръка.

— Чакайте… някой чува ли това?

— Стрелба е — установи Сам.

— Но кой стреля и по кого?

Гейбриъл тръгна към вратата на асансьора с оръжие в ръцете си.

Отидох при него до асансьора. Притиснах здравото си ухо към вратата и дочух изстрели, отекващи нагоре по шахтата. Отначало стрелбата трещеше непрекъснато. Най-сетне намаля до отделни гърмежи. Скоро всичко стихна. Сам стоеше, склонил глава встрани в очакване на още звуци. Накрая подхвърли:

— И какво, по дяволите, се случи долу?

Върнахме се зад барикадата от мебели. Тогава чух бръмчене. Потърсих източника на звука и стигнах до малка дървена кутия с наредени по нея превключватели.

— Вътрешната разговорна уредба — обясни Керис. — Някой се опитва да се свърже с нас по нея. Сам се вторачи недоверчиво в апарата.

— Защо не по телефона, както досега?

— Ами ако телефонната система е повредена?

— Тъй да бъде. — Сам взе кутията. Кабелът и се проточваше към стената. — И как се включва туй нещо?

— Дай на мен. Керис натисна един превключвател. Сам не продума. Само слушаше. Високоговорителят съскаше тихо. Накрая Сам промълви колебливо:

— Ало?

Прозвуча мъжки глас:

— Сакраменто.

Искрица надежда замъждука в очите на Сам. Отвърна с паролата и попита:

— Кой се обажда?

— Сър, аз съм сержант Грегъри Кембъл от щурмоваците на горяните, трета дивизия.

— При теб ли е лейтенант Тръскот?

— Съжалявам, сър, той загина преди малко. Тук имаше страхотна битка.

— Какво е положението?

— Събрахме се с други хора от отряда, сър. И извършихме ново нападение срещу сградата преди половин час.

— Завзехте ли я, Кембъл?

— Да, сър, но няма да издържим дълго. Най-почтително ви предлагам, сър, да се смъкнете адски чевръсто във фоайето, за да се махнем. Вражеските танкове ще бъдат тук всеки момент.

— Благодаря, Кембъл. Веднага слизаме. — Сам ни погледна. — Май току-що си купихме билета за заминаване.

На този етаж асансьорите се повикваха автоматично. Гейбриъл натисна бутона и кабината пристигна послушно след секунди. Щом вратата се затвори за дългото спускане, Сам нареди:

— Всички да сте скупчени около Кристина, когато излезем във фоайето. И оръжията ви да са готови. — Очите му тревожно се взряха в стрелката, спускаща се по номерата на етажите. — Все пак не знаем какво ще заварим там, нали?

Озърнах се към Керис. Тя ми се усмихна ободряващо и усетих пръстите и да стискат ръката ми. Долу ни чакаше изненада. Фоайето пустееше. Огледах се и забелязах черни петна по мраморния под, където бяха избухвали гранати, също и ръждивокафяви съсиреци. Още с излизането ни от асансьора видях, че съсипаните мебели са разчистени. Странно, но въпреки шума от сражение, който чухме, нямаше нито една празна гилза.

На входа на сградата стоеше един-единствен щурмовак на горяните. Държеше пушка и имаше типичната зелена кърпа на врата.

— Насам, сър — викна ни той. — Побързайте, моля ви.

Дори от такова разстояние виждах, че лицето му е поаленяло. Внезапно прозрях, че е пламнало от притеснение… или срам. Прекосихме до половината обширния мраморен под, когато чух Гейбриъл да си мърмори:

— Изобщо не ми харесва… нещо не е наред. Още пет крачки… и щурмовакът бе сполетян от чудато произшествие. Изведнъж изхвърча с гърба напред. Докато излиташе през вратата, извика задавено:

— Съжалявам! Не исках…

Щом изчезна, мястото му заеха десетина гвардейци в черни униформи. Без суетене се прицелиха с картечниците си в нас. Ние пък насочихме оръжията си към тях.

Иззад гвардейците пристъпи напред мъж, когото бях срещал — Рори Мастърфийлд, човекът с острите черти на лицето. Запознахме се на парахода, който ме докара в Ню Йорк. Носеше панталон и фланела. Разпери ръце да покаже, че не е въоръжен.

— Керис, помоли приятелите си да оставят тези пушкала на пода.

— Няма.

— Кажи им! — настоя Мастьрфийлд. — Няма смисъл всички да измрете.

— Ние излизаме оттук! — кресна Керис. — Кажи на своите хора да се дръпнат от пътя ни.

— Знаеш, че няма да минете през тази врата. На улицата отвън има стотици войници.

— Няма да стреляте.

— Нима?

— Така е. Защото не бихте рискували да раните Кристина. Торънс цени твърде много това, което тя има.

— Значи изпаднахме в безизходица, а? Произнесе думите и отстъпи заднешком. После изпъна ръцете си над главата.

Изтълкувах движението като знак към някого. Озърнах се за скрити снайперисти. Над главата ми личеше, че електротехниците са започнали да слагат временно осветление вместо изпотрошените при вчерашната битка полилеи.

И Сам забеляза това. Измъкна граната от колана си. Аз вдигнах автомата. Тази синкаво-черна цев, завъртяла се към гвардейците до вратата, беше последното нещо, което си спомням ясно от този момент. Защото точно тогава ми се стори, че цялата сграда се стовари върху главата ми.

Следващата по-смислена представа беше споменът как погледнах нагоре към осеяния с жици таван. От тях като чудновати плодове висяха пръчки динамит.

Изобщо не чух самия взрив. (Поне не помня да съм го чул — сигурно беше от сътресението.) Почувствах обаче въздействието, по това нямаше спор. Когато отворих очи, различих смътно само чифтове ботуши, ходещи бързо около главата ми. Тогава не чувах нищо. Дори си представях, че някой е натъпкал памук в ушите ми. Но пък ясно усещах по лицето си боцкане като от игли и карфици.

Засега нямах нищо против да се излежавам на пода, защото светът започна да се клати замайващо около мен. Но тъкмо реших, че стоенето прав не е за мен, и ръце ме награбиха за дрехите, за да ме вдигнат грубо. Примигах и размазаната гледка се проясни. Вдясно от мен беше Гейбриъл Дийдс. От носа му шуртеше кръв, а едното му око се бе затворило в голям оток.

Извих глава наляво. Там стоеше Керис, лицето и беше бяло като хартия. Слухът ми се възстанови наведнъж, придружен от кънтене — досетих се, че идва някъде от собствената ми глава, която трясъкът размъти. Зад себе си зърнах почерненото от взрива лице на Сам Даймс. Там бяха и останалите от нашата раздърпана групичка — Кристина, Марни, щурмовакът и двете агентки под прикритие.

А около нас възбудено шетаха десетки гвардейци. Забелязах, че Рори Мастърфийлд ме наблюдава с изражение, което можех да опиша единствено като самодоволно.

Трепнах от все по-силното смъдене около очите си. Бях по-височък от средния ръст и предположих, че плащам цената за близостта на лицето ми до експлозията. Усещах жилещите следи от изгарянията. Хванаха ръцете ми и ме претърсиха за оръжие, което можеше да е скрито в ръкав или обувка. Скоро гвардейците се успокоиха и един извика към входа:

— Арестуваните са проверени!

Редицата от черни униформи пред мен се раздели. Висока фигура закрачи към нас. Отново се взирах в решителното лице с едно зелено и едно жълто око. Торънс изглеждаше доволен. Огледа изпитателно лицето ми, сякаш преценяваше отдавна жадувана ценна антика.

— Да — отрони накрая. — Мейсън, забележително приличаш на баща си. — Усмихна ми се. — Не след дълго ще мога да се отплатя на Бил Мейсън за това — посочи своето око, подобно на яйчен жълтък. — Повярвай, ще му го върна тьпкано. А как е твоята майка Джозела Плейтън?

Упорито стисках устни и не продумвах.

— Или вече предпочита името Джозела Мейсън? — Пак се усмихна и толкова доближи лицето си до моето, че жълтата очна ябълка се зарея пред очите ми. — Предвкусвам нашата нова среща. Хъм… Като се замисля, Джозела не може да е чак толкова стара, нали? О, знам, че е натрупала твърде много годинки, за да зачене естествено. Но съм убеден, че може да износи някои от потомците на Кристина, нали?

Торънс не изчака отговора ми, а огледа другите си пленници. И отново ми се стори доволен. Имаше защо. Подмами ни да слезем във фоайето, като се възползва от хванатия щурмовак. В прилив на вдъхновение хората му бяха окачили пръчки динамит по тавана, подреждайки експлозива така, че да няма смъртоносни шрапнели, а разтърсваща ударна вълна, която да зашемети жертвите си. Имаше риск главите ни да пострадат сериозно, но Торънс бе заложил на увереността, че яйчниците дълбоко в корема на Кристина ще останат невредими и хирурзите му ще успеят да ги извадят незабавно при нужда. И баща ми охотно признаваше, че Торънс е добър организатор, ако ще и да прилага дарбата си с безгранична жестокост. Отгоре на всичко бе пришпорил антитрифидните си отряди да се разшетат през нощта. През един прозорец виждах защитени с броня булдозери да разчистват овъглените останки от онези доскоро страховити двайсетметрови растения. Несъмнено ги бе поразила истинска огнена стихия от множество огнехвъргачки. Нашествениците — и хора, и трифиди — бяха премахнати от Манхатън и градът отново се намираше в желязната хватка на този мъж.

Торънс поспря и се вторачи в двете си дъщери. Първо впи поглед в Марни, особено внимание отдели на белега. И пак се обърна към Керис.

— Знаете ли, според мен наистина сте близначки. Разбира се, вече не сте чак толкова еднакви. Мастърфийлд… — подхвърли през рамо.

— Да, сър? — Искам да се погрижиш Керис Бедекер отново да прилича на сестра си. И след това да бъде пратена в Родилния център.

— Слушам, сър — отзова се Рори Мастърфийлд, без да прикрива задоволството си. — А другите, сър?

— Дейвид Мейсън има място в плановете ми за остров Уайт. Останалите… — Махна с ръка пренебрежително. — Мисля, че ги очаква дълга и неприятна кариера във въглищните мини. Естествено нямат шансове за повишение. А сега според мен е важно да…

С безсловесен рев Марни се откопчи от човека, който я държеше. Метна се напред и замахна към лицето на Торънс със свити пръсти. Той се отмести, но преди това видях как ноктите и оставиха червени резки по едната му буза.

Пръстите и не успяха да стигнат до здравото око на Торънс, защото гвардейците я налетяха и я повлякоха назад. Ръмжаща от бяс, Марни се счепка с тях.

С ловко движение Торънс извади пистолет изпод сакото си и стреля.

Марни притисна длан към гърдите си. Лицето и се сгърчи от болка и тя се свлече. Остана неподвижна, паднала по лице върху пода.

Свих юмруци и пресметнах шансовете си да забия поне един свестен удар в лицето на този тип. Торънс обаче реши да не рискува повече.

— Оковете ги във вериги. — Ядосан, докосна одраното си лице и втренчи гневен поглед в притихналото тяло на Марни. — И хвърлете това нещо в пещите за изгаряне на боклуци. Държеше пистолета, без да го прибере в кобура.

Гвардейците се заеха да закопчават стоманените белезници на китките ми, когато чух врява на улицата отвън. За миг дори се надявах, че е заради завръщането на трифидите. Но нямаше викове на уплаха. По-скоро надигаща се гълчава на гласове, които спокойно настояваха за нещо.

Зеленото око на Торънс се изви свирепо към главния вход. Проследих погледа му. Там имаше наредени войници от гражданската защита, въоръжени с пушки. Забелязах, че се споглеждат притеснени. После един по един се отместиха.

Обзет от любопитство, надигнах се на пръсти да надникна над главите на гвардейците пред мен, а във фоайето проникнаха отзвуци на много гласове. Дори гвардейците се разсеяха и забравиха да оковават пленниците си.

Войниците отвън се дръпнаха още малко настрана и аз зърнах, макар и да не вярвах напълно на очите си, как твърде странно сборище от хора влиза в сградата. Разбрах, че са слепи. Ходеха с пъргава увереност, почуквайки остро с бастунчетата си по мраморния под. Всъщност бяха толкова много, че трополенето на техните бастунчета заглуши всички останали звуци наоколо.

— Това пък какво е? — попита Торънс с крайно раздразнение. — Махнете тези хора оттук.

Но незрящите продължиха напред и макар отначало да ми се стори, че са десетки, бяха стотици. И каква разнолика смес — тук се бяха събрали всички цветове на човечеството. Някои носеха изискани дрехи, други — парцали. Явно идваха и от свободната част на Манхатън, и от робския лагер на север.

Изражението на Торънс подсказваше, че се колебае между гнева и недоумението.

Начело на чудатото шествие вървеше сляпа жена на около седемдесет години с дълга бяла коса. Водеше я зрящо момиче, което вървеше до нея.

Изведнъж Торънс се разсмя. Погледна мен, после и Сам Даймс.

— Знам какво е това, Даймс! — Посочи слепците с пистолета си и добави: — Ето го твоето тайно оръжие. — Прихна още по-силно. — Нищо по-добро ли не можа да измислиш?

— Аз… аз не знам нищо за това. Гласът на Сам Даймс едва се различаваше от шепот.

— О, значи се отричаш от тази нелепа пантомима? Най-после малко здравомислие! — Торънс се завъртя към незрящите мъже и жени и им изрева: — Чуйте ме! Не знаете ли, че старата поговорка си важи и до днес? — Посочи зеленото си око. — В страната на слепците едноокият е цар!

— Генерал Филдинг… — подхвана старицата невъзмутимо.

— Я се махай, сляпа жено. И отведи своята сган.

— Няма да си тръгнем, генерал Филдинг. Или би трябвало да се обръщаме към вас с истинското ви име… Торънс, нали?

Веселието му се изпари.

— Мастърфийлд, разчистете това място и ако не се махнат до пет минути, заповядай да открият огън по тях. Гвардейците насочиха оръжията си. Жената заговори с ясен глас, но не на Торънс. Тя повика:

— Стивън? Стивън? Тук ли си?

Това беше сигнал за слепците. Със спокойно достойнство се заобаждаха гръмко:

— Елизабет? Елизабет?

— Антъни?

— Ханс, тук ли си, Ханс?

— Джо? Чуваш ли ме, момчето ми?

— Колийн?

— Роуз?

— Аарън, тук ли си, синко?

— Тио…

— Майкъл, аз съм — баща ти…

И поробените, и свободните незрящи викаха синовете и дъщерите си.

— Колийн?

— Бенджамин, майка ти е тук. — Чуваш ли ме, синко?

— Томас…

С неудържима ярост Торънс излая на хората си:

— Изтласкайте навън тези хора с юмруци, ако се налага…, а ако не се размърдат, забийте някой куршум в тях. Застреляйте ги като кучета!

Обърнах се към гвардейците. Нямаше да имат по-стъписан вид, дори цял танков взвод да бе нахлул през вратата. Лицата на всички въоръжени хора се изчервяваха. Озъртаха се да видят какво ще сторят стоящите до тях. Никой не направи нищо. А слепците продължаваха да ги викат.

— Джо, чуй ме — хвърли оръжието си.

— Колийн, остави това оръжие.

— Бенджамин…

Гледах ту един гвардеец, ту друг. Навъсените им лица се променяха, у тях напираха могъщи чувства.

Изведнъж един офицер захвърли оръжието си на пода и то силно издрънча. През цялото време ясните гласове на слепците зовяха техните синове и дъщери.

— Вземи си оръжието! — бясно изфуча Торънс на гвардееца. — Вдигни го или ще те изправя пред военен съд!

Мъжът завъртя глава и заби поглед в пода. Някой пусна пушката си, друг — картечница.

— Заповядвам ви да вземете тези оръжия.

Още едно оръжие изтрака на пода, после второ и трето. Скоро ударите на метал по мрамора заехтяха във фоайето. Взрях се в хората от гражданската защита пред вратата. И те правеха същото, оставяха пушките и пистолетите си на земята. Шумът скоро стихна. Тогава заговори възрастната жена.

— Това е краят, Торънс. Вашите съуправници са арестувани. Скоро ще им бъдат предявени обвинения в съда. Както и на вас.

— Какво?! Вие… вие, твари такива, ще ме съдите? Никога… никога! Той вдигна пистолета към лицето на жената. Някои казват, че нямало истински случайности. И че не съзнаваните ни желания насочвали нашите постъпки.

Бяха закопчали белезницата само на едната ми ръка, защото попречи идването на незрящите. И сега от дясната ми китка висеше еднометрова верига. В края на тези внушителни брънки имаше тежка стоманена окова.

Преди Торънс да стреля, завъртях веригата с все сила. Исках да ударя ръката, която държеше пистолета. Но шибнах с веригата много нависоко. В този миг Торънс чу дрънченето на фучащите към него брънки и понечи да се обърне.

Белезницата изпращя в лицето му. Твърде ясно видях как разтворените стоманени ръбове се забиха в единственото му здраво око. Воят, проклятията, безграничното отчаяние и ярост в нечленоразделното, но гръмогласно беснеене на Торънс още ехтяха из сградата, когато лекарите го отведоха.

Обърнах се към Керис. Тя коленичеше до Марни и стискаше изцапаната и с кръв ръка. Сълзите блестяха на лицето и. Отидох при нея. Май само аз се размърдах в този момент. Макар че във фоайето се събраха към петстотин души, всички стояха неподвижно. Сякаш дори сега, когато Торънс беше опозорен и свален от власт, призрачното му присъствие още господстваше.

Но колкото и страшен да беше тиранинът, зловещото му присъствие най-после се разсея и изчезна. Гвардейците отидоха при слепите си майки и бащи. По несдържаните им чувства личеше, че войниците отдавна, много отдавна не са виждали родителите си.

Може би тогава магията на Торънс бе премахната веднъж завинаги. Събралите се семейства си отиваха на групички.

Скоро и ние щяхме да тръгнем. Но не веднага. Трябваше да се погрижим за изпращането на Марни. Искахме да я почетем както подобава.