Саймън Кларк
Нощта на трифидите (9)

СЕДМА ГЛАВА
САМОТА

Сутринта отворих очи и открих, че вече не съм сам. През покритието на кабината виждах страшни полюшващи се силуети. Десетки трифиди се бяха събрали около падналия самолет, настървени като глутница гладни хрътки преди хранене.

При тях идваха и други. Виждах ги да се тътрят през мочурището към мен, листата им трепереха и се тресяха на всяка крачка. Позяпах ги, хипнотизиран от гледката на толкова много ходещи растения. Може би в този момент преживявах състоянието на мишка, вцепенена от пронизващия поглед на котка. Защото изобщо не се съмнявах, че тези растения са ме набелязали за следващата си засищаща гозба.

Трупът на младока Хинкман не личеше под зеленината на трифидите. Нямах желание да се замислям усърдно какво се бе случило с тялото.

Само по себе си беше учудващо, че успях да поспя при такива обстоятелства — свит в тясната кабина след аварийното кацане, ужасен от смъртта на Хинкман, обграден от трифиди. Обясних си го с последствията от травмата. В най-тежките несгоди човешкото тяло търси убежище в съня. В края на краищата събралото сили тяло има далеч по-добри шансове за оцеляване от изтощеното. Озъртах се към тварите, които се тълпяха около прикования към земята „Джевлин“, и изведнъж осъзнах, че е настъпила чудесна промяна. Виждах.

Светлината се бе завърнала в света.

Размърдах се, пулсът ми се ускори.

Поне имах малко повече поводи за оптимизъм. Вярно, слънцето изглеждаше като блед диск, не по-ярък от кръгче алуминиево фолио, залепено на небето. А и небето беше мътночервено. Но все пак различавах какво има наоколо. И в атмосферата почти не се мяркаха облаци, освен няколко перести високо горе, странно открояващи се във вид на успоредни черни линии.

Щом започнах да въртя глава насам-натам, трифидите се оживиха. Незабавно обсипаха прозрачното покритие на кабината със свирепи удари. Всяко жило оставяше петно лепкава отрова по плексигласа и накрая едва успявах да надникна през него.

Камерите за боеприпаси в изтребителя нарочно бяха оставени празни, за да се намали теглото му и да нарасне продължителността на полета. Жалко. Жадувах да натисна червения бутон на лоста за управление и да пратя по дяволите тези гибелни растения.

Поседях неподвижно, докато укротя трескавото си дишане. Задължително беше да мисля ясно и да реша какво трябва да направя. Щом престанах да се движа, плющенето по покритието секна. Скоро се възцари тишина, нарушавана единствено от лекото почукване на дървените „пръсти“ на трифидите по стъблата им.

Усетих се, че мисля за думите на баща ми. „Растенията говорят — бе ми казал той. — Общуват помежду си, разменят информация, съставят планове, може би дори изразяват своите мечти за господство над света и изтребление на хората.“ За пръв път проумях истински какво чух от него. И повярвах.

Тези адски растения притежаваха интелект. И в момента отправяха зов към съседите си. „Тук има човек. Елате за пиршеството!“

Да остана там означаваше да умра.

Не се съмнявах в това, докато си седях в пилотската кабина, заобиколен от над трийсет трифида, по чиито листа мътно блещукаше червеникавата светлина на деня.

Реших, че явно самолетът се е стоварил на големия остров. Още по-ясно ми беше, че не можех да чакам спасителния екип. Възможностите на нашата общност да организира издирване на паднал самолет бяха твърде ограничени. Ако гръмотевичната буря бе повредила и радара, а не единствено радиовръзката, щяха да имат само смътна представа къде да започнат търсенето, и то при слабо осветление в стотици километри обрасла пустош.

Навън тракането на трифидите леко се забърза и набра сила. Почти ми се вярваше, че и те знаят колко скоро ще бъда принуден да направя нещо. Налагаше се да обмисля своя план логично.

Първо, трябваше да изляза от самолета, за да тръгна на юг към нашия остров.

Бях уверен, че трифидите ще ме нападнат в мига, когато отворя покритието на кабината. Аз обаче още носех своя цял летателен костюм. Бе изработен от дебел гумиран памучен плат, сложех ли ръкавиците и шлема с лицева плочка от прозрачен плексиглас, по тялото ми нямаше да остане дори един квадратен сантиметър гола кожа. На теория щях да съм в безопасност, все едно си седя вкъщи. Ами ако отровата се просмуче през плата? Ами ако започна да се задушавам и по неволя вдигна лицевата плочка?

Прецених, че продължа ли да умувам, май няма да ми стигне храброст. Нямаше що да сторя, освен да нахлупя шлема и да надяна ръкавиците. И после да се поразходя.

Погрижих се шлемът да е закрепен добре (и лицевата плочка да е заключена в долно положение), а ръкавиците да прилягат плътно към неопреновите маншети на летателния костюм, после отворих кабината.

Осъзнах, че съм затаил дъх, когато се надигнах от седалката и се измъкнах от самолета. Мърдах мудно, сякаш напрягах волята си за скок в ледена вода.

Жилата светкавично заплющяха върху мен. Макар че отровата не можеше да проникне през здравия костюм, от мощното бичуване започна да ме смъди кожата, а попаденията по шлема предизвикаха неприятно туптене в шийните ми мускули, пренапрегнати при аварийното кацане.

Веднага скочих на земята и се запровирах между месестите листа като изследовател, напредващ в девствена джунгла. Плексигласът пред лицето ми за секунди беше оплескан с отрова от жилата, светът се превърна в размазана червена картина от шаващи сенки.

Зърнах тежките обувки на мъртвеца, но крачолите вече бяха празни. Съвременните трифиди не се помайваха в излапването на жертвите си.

После, слава на небесата, се измъкнах от гъмжащите растения. Но и докато се отдалечавах тичешком, усещах жилата да ме налагат по гърба.

Изтрих отровата от лицевата плочка с опакото на ръкавицата. Щом видимостта малко се подобри, можех да тичам по-бързо и аз веднага се постарах да избягам от скупчените около самолета растения.

Открилата се пред мен местност беше равна, дори учудващо плоска, и пружинираше изненадващо под краката ми. Струваше ми се, че ходя по гигантски дюшек.

Мислех си, че обяснението е обезсърчаващо просто. Знаех, че голяма част от низините в Южна Англия някога са били мочурища, пресушили ги през средновековието или по-късно. Но със спирането на електрическите отводняващи помпи и задръстването на канавките нивото на водата полека пълзеше нагоре както някога, бавно и неотклонно превръщаше наново земеделските земи в блата.

Спрях за момент да проверя револвера и аварийните припаси, които носех в платнена торба на рамото си. После съсредоточих вниманието си върху джобния компас. Щом открих накъде е юг, набелязах си ориентир на мъждивия червен хоризонт и закрачих.

Докато вървях, погледът ми нямаше на какво да се спре. Тук-там шубраци, но никакви дървета, къщи или пътища. Ръждива на цвят мъгла скриваше хоризонта, а зацапаният ми шлем не помагаше да виждам добре, затова не различавах нищо в далечината.

Едва ли бях вървял и пет минути, когато видях границата между сушата и морето.

Тъкмо започнах да си внушавам, че това трябва да е проливът Солънт, който отделя остров Уайт от Англия, когато прозрях, че съм твърде далеч от истината. Такава гледка за пръв път се откриваше пред очите ми. Земята не свършваше с крайбрежни скали, нямаше и плажове. Тя беше чудновато разръфана по краищата, сякаш бе изгнила до отделни влакна, които прибоят подмяташе насам-натам.

Тръгнах по-бавно към края, а почвата под краката ми поддаваше повече. Понякога кракът ми пропадаше през меката пръст в течността отдолу.

Още веднъж избърсах шлема. Не го почистих кой знае колко, но вече виждах, че този разпокъсан бряг продължава стотина метра вляво и вдясно от мен, а нататък се извива назад в посоката, от която дойдох. Бих могъл да опиша мястото като вдадена в морето част от сушата, само че думата „суша“ подхождаше съвсем приблизително. Тази „земя“ беше измамна. Представляваше шега на природата.

Предпазливо напредвах към морето. Водите му проблясваха в приглушени оттенъци на оранжевото и червеното, отразяващи мрачното небе. Дори подмятаната от свежия бриз пяна беше като ръждясала. Раци колкото супени чинии с мътно зелени раковини щъкаха странично по водораслите. Небесата да са ми на помощ, в какъв свят се озовах?

Питах се отново и отново, докато внимателно се промъквах към бреговата ивица с надеждата, че скоро ще видя пясък или скали. Нямаше ги никакви.

Наблюдавах как по-голяма вълна стигна до брега. Не се разби, а по-скоро се пъхна под „земята“, върху която стоях. Усетих огромния бавен напор, минал под подметките на пилотските ми обувки и продължил навътре в сушата.

Случи се пак. И още веднъж. Ама че работа… Това изобщо не беше земна твърд, а люшкаща се растителна маса. Огромно месиво, плаващо по морето, надигащо се и спускащо се заедно с вълните.

Върнах се във „вътрешността“, където сплетената растителност май беше по-плътна и вероятно би издържала тежестта ми. Защото бях попаднал на великански сал от плавен, скрепени с тънък слой почва. Отдолу бяха само солените дълбини.

Все още таях надежда, че тази огромна плаваща рогозка може и да е опряла в плътна земя. Но след едночасова обиколка по краищата и напълно си изясних положението. Моят „остров“ се рееше свободно по морето.

Я да видим… Не беше немислимо по големите Британски острови, където почти нямаше хора, растителността да е избуяла. Задръстените с тиня реки са променяли руслото си, градовете са пропадали в просмуканите с вода основи. Въпреки всичко ми се струваше малко пресилено да допусна, че грамадно струпване на дънери в река се е покрило с почва, а после ей така се е откъснало и се е превърнало в плаващ сал с площ около двеста декара.

На стотина метра от мен имаше горичка от трифиди, ветрецът поклащаше листата им. Иначе не помръдваха, задоволяваха се да стоят вкоренени в пръстта и да чакат. Дали пък този гигантски гъвкав сал не беше тяхно изобретение? Защо все пак да нямат мозъци в тези техни дървесни стволове? Ами ако са еволюирали толкова ускорено през последните двайсетина-трийсетина години, че у тях е възникнал разум? И отделните растения са развили специални умения. Трифиди военачалници? Трифиди техници? Трифиди инженери? Инженери, чиято задача е да измислят, да създадат и дори да управляват такъв морски съд, който ще ги отнесе до още незавоюваните от тях земи. Хрумването ми не беше ли прекалено невероятно?

Не можех да преценя. Попитайте обаче земеделеца колко бързо би успял магарешкият бодил да превземе една житна нива. Или поканете някой градинар да потвърди, че дори обикновената маргаритка би нахлула, завладяла и присвоила лехите му. После помислете дали на растение, което ходи, общува — и убива, — му е по силите да изобрети такъв сал, за да покори нови владения. Например аз вече знаех как трифидите са слезли на брега на остров Уайт при Байтуотър съвсем неотдавна. Нито за миг не се усъмних, че нашите хора ще открият такова парче оплетена растителност, изхвърлено от вълните на брега. То бе пренесло първите щурмови отряди на нахлуващите трифиди. Но в момента повече ме занимаваше въпросът накъде носят теченията този плавателен съд на трифидите.

Унило си казах, че след време ще узная отговора. Бях забелязал няколко ниски могилки, подаващи се над северния край на сала. Вместо да се свирам в убежището на пилотската кабина, реших да проуча още какви тайни крие този забележителен морски съд.