Свобода Бъчварова
Опасен чар (15)

Глава петнадесета

Ястребовски бе човек, който анализираше миналото и правеше съответните изводи от него. Лежал няколко пъти в затвора, целият му съзнателен живот бе преминал мимолетно като една въздишка и не много приятно. Все пак имаше незабравими моменти!… Не, той не се разкайваше! Донякъде го беше яд за грешките, които го бяха проваляли. Често разсъждаваше по тях. Беше се и наслушал на разни истории от колегите си по съдба и стигнал до печалния извод, че колкото е по-изобретателен нарушителят на закона, толкова е по-тъп поводът, заради който се проваля и го хващат. Но този път той смяташе, че всичко бе обмислил в детайли. Парите, които имаше, щяха да му стигнат за цял живот, и то какъв — с такъв прекрасен човек като Боряна! Време беше да спре. В края на краищата като един интелигентен човек не бе ли заслужил спокойни и приятни старини?

Така тази сутрин той дълго лежа в леглото. Беше понеделник. Дали да си тръгне днес? Не, понеделник беше лош ден за него, по подобие на този на нюйоркската борса, с която започна световната криза. А и два от арестите му бяха извършени в понеделник. По-добре вторник! Прекрасен ден! Завършвал е винаги с успех. И така, значи утре… Той стана от леглото, отиде в банята, избръсна се и след това взе да скатава дрехите си в три големи, нови кожени куфара. В тоя период си направи няколко нови костюма, а бельото му беше безупречно и в пълен комплект. Беше си купил пръстени, златен джобен часовник, два ръчни, златна игла за вратовръзка със сапфир, ръкавици и обувки, много обувки за различия случаи. Боряна нямаше да се срамува от него. Настани пачките по двайсет лева в черното дипломатическо куфарче. Това бе богатството, което постоянно носеше със себе си, където и да отидеше. Докато се занимаваше, в стаята влезе Седларов.

— Чукай, когато влизаш, а не обратното!

Седларов огледа куфарите. Тревога се мерна по лицето му.

— Това какво е?

— Как какво? Утре се изселвам в хотел „България“. Нали е просташко на сватбата младоженците да излязат от една и съща врата.

— Ама нали ще се жените?…

— Буревестников е със старо разбира не на бракосъчетанието и от принципите си няма да се откажа! Младоженикът пристига с кола в дома на младоженката и я взима, за да бъдат една плът и една кръв, както се изразява апостол Павел. Защото Севелина няма да бъде вече ваша собственост, а за цял живот свързана с Буревестников. Сега изясни ли ви се?…

— Значи, само така… временно…

— Лошо, Седларов, лошо. Не можете да надскочите себе си и само затова ви прощавам.

Седларов помълча и после каза:

— За днес трябва да посетите оня, с бронзовите канделабри. Пише се от голямото „добрутро“.

— Ще го екзекутирам, Седларов, за да утоля вашата кръвожадност. Богат ли е?

— Ами! Въшкар!

— Значи е почтен и все пак настоявате?

— Настоявам!

— Лошо, Седларов, лошо. С вашата свирепост доникъде няма да стигнете.

И така този понеделник, започна на пръв поглед съвсем обикновено, дори глупаво, тъй като се оформяха две случайности, които трябваше да се кръстосат по най-тъпия начин. Първо, Симеонов, който вече беше напуснал цеха, изведнъж се сети, че собственоръчно бе излял един свещник, ей така, за собствено удоволствие, и го бе забравил там. Реши да отиде да си го вземе за спомен от този, макар и безславен период в живота му. Що се отнася до Буревестников, Симеонов и почти всичките му колеги смятаха за безнадеждна появата му.

И втората случайност. Напълно успокоеният „капитан“, който на другата сутрин завинаги щеше да изчезне от хоризонта на семейство Седларови, за да потегли по мечтания красив път на семеен живот с Боряна, бе окончателно готов с багажа си и нямаше какво да прави сега. Той дори не се замисли върху това нищожно посещение в цеха за бронзови канделабри. Качи се в колата и потегли към своята Голгота.

Две коли влязоха по едно и също време в двора на цеха — черната волга на Буревестников и очуканият запорожец на Симеонов. И двамата отвориха почти едновременно вратите, и двамата ги затвориха с трясък, а после погледите им се срещнаха. Настъпи трагедията.

Буревестников бе арестуван безшумно и тривиално. Мрак се спусна над съдбата му.

В един слънчев есенен ден двама мъже седяха един срещу друг. Гросмайстора — зад бюрото, и гражданинът Гунчев — на дървения, нетапициран стол. Лицата и на двамата бяха спокойни и почти дружелюбни. Гросмайстора му бе позволил да пуши цигара и кръстоса по своя типичен начин краката си. Двамата пиеха кафе от големи чаши, приготвено лично от Гросмайстора. Гунчев се бе загледал навън през големия полуотворен прозорец. Дърветата бяха пожълтели и нямаше вятър. Едно листо бавно се откъсна надолу и падна. Той трепна. Гросмайстора замислено каза:

— Не сте лишен от способности, Гунчев, а така се получава, че действате шаблонно. Финалът на всеки ваш роман е женитба или обещание за женитба.

— Жените са особени същества, с друга психика. Малцина са мъжете, които ги разбират. Всяка жена мечтае да има дете, мъж, дом и семейство, независимо от интелигентността и способностите на ума и. Грехота ли е, че тази проста истина е открил Гунчев? Освен това аз се чувствам далеч по-добре в тяхната среда, отколкото в групата на мъжете!

— Да оставим този въпрос настрани… Исках да изтъкна по-скоро вашите финансови способности. Имате, доколкото знам, и ценз за счетоводител?

— А вие били ли сте чиновник? Впрочем глупав въпрос!… Тръгвате на работа, младеж с мечти и възможности, здраве, сила, веселост, и докъде стигате? Зверска омраза в службата, готови за пет лева разлика в заплатите да се изколят. Цял ден сметки, отчети, квитанции, разписки, кодекси, справки… Загледали ли сте се сутрин в огромните тълпи, тръгнали нанякъде? Едните, идващи от изток на запад, другите — обратно! И се питаш за какво и накъде отиват тези хора с мрачни, угрижени лица, готови да избухнат всеки момент и направят скандал за едно място в трамвая? Така всеки ден… А след работа отиваш у дома грохнал, ядосан, освирепял и си го изкарваш на повехналата жена и мърлявите деца. И годините се изнизват… Един ден, ако дочакаш пенсия, те викат на табла в градинките, ако не я дочакаш, заспиваш сред карамфилите и някой от профкомитета ти държи слово като характеристика от „Личен състав“. Но най-ужасното е работното време… От… до… От… до… ден след ден, месец след месец, година след година, до двата квадратни метра в пръстта, и ако те попитат миг преди смъртта живял ли си, ще отговориш, без да се замисляш: Да, като говедо, тоест като чиновник! Благодаря, не съжалявам за нищо! Исках изборът да е мой! На свобода или в затвора, но изборът да е мой! И ако един ден изляза, ще трябва да помислите за пенсията ми. Все пак съм набрал доста трудов стаж по затворите…

— Интересна идея… И така, гражданино Гунчев, трябва да се разделяме.

Гросмайстора се изправи зад бюрото, но Гунчев продължаваше да седи.

— Имам още един личен въпрос…

— Боряна никога нищо няма да научи за вас!

— Вие наистина сте проницателен.

Чак сега Гунчев стана на крака, подаде ръка на Гросмайстора, но той не я стисна, а след кратък размисъл отвори чекмеджето и извади оттам портрета на Боряна.

— Вероятно бихте искали да го вземете?…

Гунчев нищо не отговори, защото не можеше. Мълчаливо протегна ръка и пъхна фотографията под ризата. Успя да се овладее и се усмихна. Гросмайстора му подаде ръка. Гунчев бе трогнат.

— Благодаря — каза той.

— Довиждане — отвърна Гросмайстора.

— Сбогом.

В стаята влезе милиционер. Гунчев тръгна след него.