Свобода Бъчварова
Опасен чар (13)

Глава тринадесета

В същия тоя период при Гросмайстора се случиха две неща, на пръв поглед нямащи общо помежду си. По-лошото беше, че не се и опита да намери някаква връзка в частните случаи. В дългата му практика логиката за него бе всичко и съвсем съзнателно бягаше от така наречената интуиция. За отбелязване беше обаче, че с годините и натрупания опит, колкото по-добре опознаваше терена на престъпността и героите в тази вечна пиеса без антракт, толкова повече вътрешният глас, наречен интуиция, се опитваше да се обажда и дори да се налага. Смяташе това за слабост, той, който проповядваше само едно и също — вярата в човешкия разум! И съзнателно я пренебрегваше.

Последната седмица бе работил денонощно по една задача, поставена му от високо място. Чувстваше се преуморен. Беше се лишил от тази малка всекидневна радост в шах-клуба. А преумората и естеството на професията му го правеха ако не отчаян, то не и възторжен от същността на човешката природа и човека въобще. Невесели мисли се рееха в главата му. И тъкмо когато вдигаше кафето от котлона, което бе прекипяло със свистенето на парен локомотив, на вратата се почука. След миг в кабинета му влезе един мъж от неговата младост, от неговото минало, от трудните дни на началните стъпки в кариерата му, един приятел, на когото се зарадва чисто по човешки. Той остави джезвето и го прегърна.

— Седни, Михаиле. В тоя кабинет отдавна не помня да е имало посетител като теб… Кога пристигна?

— Тази сутрин. Току-що — доуточни Михаил.

След като се осведоми накратко за личния му живот, жената и децата, естествено беше да заговорят за служебните проблеми. Михаил му разказа накратко за напрегнатия летен сезон. Беше направо капнал от умора.

— Но аз не за това дойдох…

Гросмайстора скептично го погледна, после изведнъж разбра. Бе дошъл по друга работа, и то неприятна, а не да се видят. Първото радостно чувство взе да помръква. Раздели кафето в две чаши. Нямаше смисъл да удължава разговора и направо попита:

— Аз те слушам, Михаиле.

Другият възрастен едър мъж не се и опита да подхване разговор нито за миналото, нито за радости, отдавна забравени.

— Идвам по личен въпрос…

Гросмайстора внимателно го погледна с черните си очи. Михаил отегчено му разказа случая с Боряна.

— Тя каква ти е?

— Първа братовчедка. Баща ми не ми дава мира. А тя се разболя тежко. Изпадна в пълна нервна депресия. Боряна е прекрасен човек, но много наивен. Не мога по такъв личен въпрос да използвам служебното си положение. Би ли ми помогнал?

— Стига да знаех как! — каза Гросмайстора и след това попита:

— Името му е Соколинов, така ли?

— Това успях да проверя. Такъв банков инспектор не съществува.

Гросмайстора сякаш не бе го чул и повтори:

— Соколинов… от сокол…

— Вероятно не е и неговото…

Нещо в Гросмайстора трепна. Обади се този проклет вътрешен глас. Но той грубо го прекъсна. Сега пак бе сам и слушаше.

— В края на краищата престъпление няма. Въобще нищо особено няма… — каза Михаил. — Защото този човек нищо не е взел от нея, ако не смятаме една минимална сума, с която му е помогнала в началото и която е върнал! Имала е изтеглени три хиляди лева в чекмеджето на бюрото. Те са непокътнати, а най-важното — тя е уверена в неговите искрени и дълбоки чувства. Питам се дали не се е случило нещо лошо с тоя човек, въпреки че и това проверих. Такова лице няма замесено нито в углавно престъпление, нито е загинало при катастрофа от внезапна смърт.

— Значи е жив?

— Би трябвало.

— И оттогава не се е обаждал?

Михаил стана от стола и остави едно листче върху бюрото на Гросмайстора. Беше паричен запис, написан на пишеща машина. Подател нямаше. Адресът бе на името на Боряна, изпратен телеграфически от София преди две седмици.

— И забележи, че сумата е поне два пъти по-голяма, отколкото тя му е заела.

— Това, че е изпратено от София, не е гаранция, че лицето е тук.

— Но все пак е следа.

— Не бих казал…

— Извинявай, знам, че едва ли можеш да направиш нещо… Даже ти, Гросмайстора…

Михаил стана. Приятелят му, замислен, сякаш не го забеляза.

— Соколинов… сокол…

— Довиждане.

— Почакай! Това ли е всичко?

— Има още нещо, но то сигурно няма значение… Все пак е взел нещо от къщата на Боряна.

— Какво?

— Портрета й. Извадил го е от рамката и го е прибрал.

— Да, наистина странно. Въобще всичко на тоя свят е странно, докато не откриеш подбудата…

След като Михаил си отиде, Гросмайстора не можа да остане сам, за да поразмисли. Скоро започнаха да пристигат колегите му. Предстоеше съвещание. Съставът беше пъстър — криминалисти, хора от стопанската милиция, служители в районни управления. Всички бяха по-тихи от друг път. Липсваха майтапите, липсваше живот. А и видът на Гросмайстора не беше много весел. Двама сътрудници закачиха на стената огромна схема, повтаряща буквално познатата схема на Седларов. В това време вратата се открехна и се показа младият Симеонов. Той явно изпитваше неудобство. Бяха минали много месеци от нещастното му първо следствие в живота и все още изпитваше срам. А днес трябваше не само да отиде при Гросмайстора, но и да докладва. Тихо се промъкна и седна на свободния стол. Гросмайстора го погледна с интерес. Весело пламъче се появи в очите му и бързо загасна. Той потропа с пръсти по бюрото, но нямаше нужда, тъй като и без това цареше тишина.

— Нека започнем от Симеонов. Анонимното писмо се е получило в неговия район.

Симеонов стана, избърса с носната си кърпичка очилата и взе да чете:

Мили братя по оръжие и борба! Наскоро прочетох, че генерал Франко е направил огромен мавзолей на жертвите от Испанската гражданска война. Забележителен е не самият мавзолей, който сам по себе си е просто една монументална постройка, а съдържанието! Там на едно и също място са сложени костите на бойците от двете страни на барикадата. Защото смъртта примирява и най-големите противоречия. Все пак ние сме едно цяло! За какъв дявол ще съществува милицията, ако не сме ние?! Но да оставим спора за кокошката и яйцето. Сега, когато в света се говори преди всичко за мир, не е ли време и ние да потърсим ме това, което ни разделя, а това, което ни сближава, за да може тази планета щастливо да се развива!… И — „О, радост!“ — както е възкликнал навремето Шилер, смеем ли да повярваме? Първата лястовичка на мира като че се яви, за да предизвести новата пролет. И тя се яви в образа на капитан от милицията, който ни подава ръка с оглед едно по-спокойно съществувание. Този капитан, както разбрахме, събира волни пожертвования за бранителите на реда, въпреки че таксите са съобразени с възможностите ни. Е, може да има малко завишение, но наближава септември, наближава празникът на нашите славни милиционери и като си знаем, че заплатите не са бог знае какви, пък и ако прибавим и личната им притеснителност, едва ли празничната трапеза ще може да отговаря на огромния им непосилен труд!… За нас ще е радост да подпомогнем празника не само парично, но и в натура с млади крехки шилета и прасенца. Вашата лястовичка, вашият капитан, е смел човек със замаха на името, което носи, на реещата се в небесата птица. За нас е все едно дали е буревестник, или лястовица. Омръзна ни да подпомагаме третостепенни лица, като данъчни власти и контролни органи. Щом сме един народ, една държава, нека и таксата да бъде една! Готови сме да подпомогнем според силите си социализма и неговия преден отряд — милицията! Ако всички служители са като капитан Буревестников, светът ще стане друг! С уважение — ваш до гроб верен приятел и почитател!

Симеонов свърши да чете и пак си избърса очилата.

— Чий е подписът? — попита един от сътрудниците.

— На Юлий Цезар! — троснато каза Гросмайстора и въздъхна. — Както виждате, това е обида към нас. Анонимното писмо бе разгледано от вишестоящите ръководители с нужното внимание. Касае се за опит да се дискредитира една от най-важните институции в държавата.

— Може би е някоя шега? — обади се глас.

— Не е шега! Това е съчинение, написано от нагъл човек или група хора, чувстващи се силни поради парите, които притежават. Според мен то изхожда от подземията на термитите, които бавно и системно рушат основите на сградата. Това е предизвикателство и ако не отговорим на него както трябва, значи нашето място не е тук. Аз така го разбирам!

Гросмайстора даде думата на сътрудник от стопанската милиция. Изложението му бе обширно и детайлно. Картата на стената бе подробна. Описанието на производствата, хората, пласмента говореше за отлично познаване, поне що се касае до столицата и окръга. А когато се спря на разкритите престъпления и посочи цифрите на незаконните печалби, един от младите му колеги не издържа.

— А защо не затворим тая паплач?

— За да ни е мирна главата ли? — попита го един началник от стопанската милиция.

— Защо пък не?!

— Вие искате да вкарате океана в леген и да си седите край него, като пускате хартиени корабчета. Но държавата мисли по друг начин! Малките частни предприятия поне за момента задоволяват пазара с липсващи стоки, защото не всички са мошеници и не те преобладават! Запомнете това! Държавата е преценила, че има изгода от тази дейност. Има съответните постановления и наредби. А на нас е възложено да следим те да не се нарушават.

Но всеки се попита дали милицията би могла да се справи с мощния нелегален бизнес?…

Гросмайстора заговори с глух, равен глас.

— От всичко казано дотук личи, че ние не сме се придвижили крачка напред. Нямаме нито една сигурна следа. При внимателния анализ на изложението аз стигнах до извода, че се касае не само до обида на милицията. Има и нещо повече. Мисля, че освен всичко друго, то е и донос, сигнал, както искате го наречете! И то донос срещу конкурентна фирма, група или отделно лице. Значи в лагера на противника не всичко е наред! Има едно слабо място и това е конкуренцията. Колкото и страхът да ги обединява, те са уязвими именно в тоя пункт. Не е зле да си припомним „Капитала“… Всеки от вас ще получи задача. Акцията е възложена на мен. Моля да останат Симеонов и Луканов.

Симеонов трепна.

— Седнете, приятели. Имам една идея… Смятам вие лично да я проведете!

Тя се състоеше в следното: Гросмайстора бе отгатнал, че тенденцията на нелегалното производство явно клонеше към културата: гоблени за разни национални годишнини, керамика с патриотично възпитание и така нататък… Той предложи да се внедри в едно от тези предприятия човек с известни художествени наклонности. Предложението бе прието по принцип. Но двамата не проявиха никакъв личен ентусиазъм. Гросмайстора запита Луканов не би ли се заел.

— Аз?!

— Защо не? Това, че работиш в милицията, не значи, че си лишен от талант! Вижте само какъв наплив е в Художествената академия! Хората дават мило за драго да влязат в нея!

— Благодаря, аз я заобикалям отдалеч. За последен път съм рисувал, когато бях в гимназията. В продължение на три седмици, с клечка в ръка и блок пред себе си, успях да нарисувам една къща в махалата. Надявах се, че ще оценят труда ми с една тройка. Беше леко наклонена като кулата в Пиза. Провалът дойде, когато до двуетажната къща нарисувах триетажно куче от неопределена порода, което спокойно можеше да мине за мастодонт. Учителят по рисуване беше потресен, не намери дори една утешителна дума и направо ми лепна две минус, като добави, че човек, който не знае да рисува, е нравствен идиот!…

— Прекалил е — каза Гросмайстора.

— И аз така мисля.

— А какво ще кажеш за Симеонов?

Луканов прие възторжен вид.

— Гениално предложение! Симеонов, извърни се малко… Да, профилът е, как да кажа, като на Микеланджело или който и да е от тази плеяда…

— По-скоро Ван Гог — засмя се Гросмайстора.

— И очила! — ентусиазирано добави Луканов. — Значи художник, който изтощава най-важния орган — зрението — в името на изкуството! И ако си пуснеш брада…

— Брада няма да пусна! — заинати се Симеонов.

— Опитай, интересно е! Миналата година, като си счупих ръката, пуснах брада. Приличах на възрожденец — каза Луканов.

— Симеонов, вие сте командирован в моя помощ и смятам, че все пак нещо ми дължите… Заради мен ще пуснете брада! А подробностите ще уредите с другарите от стопанската милиция!… — каза Гросмайстора.

— О, ние ще му помогнем!

— Не ви задържам повече!

Двамата станаха. Но преди да излезе, Симеонов не се въздържа и се обърна към Гросмайстора.

— Това отмъщение ли е?

— Не, това е доверие!

Симеонов силно тръшна вратата след себе си.