Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2013 г.)
Издание:
Свобода Бъчварова. Опасен чар
Българска, първо издание
Роман
Тематична поредица „Книги от екрана“
Рецензенти: Георги Мишев, Иван Спасов
Редактор: Нели Чилингирова
Художник: Пенчо Мутафчиев
Художник-редактор: Зоя Ботева
Технически редактор: Васил Стойнов
Коректори: Елена Нягулова, Лидия Ангелова
Код: 29/95362/5605/46/87
Издателски №6/1987 г.
Дадена за набор на 7 август 1986 г.
Подписана за печат на 23 януари 1987 г.
Излязла от печат м. март 1987 г.
Формат: 24/60/90
Издателски коли: 10
Печатни коли: 10 + 0,50 кола приложение
УИК: 5,88
Тираж: 73 250
Издателство на Българския земеделски народен съюз
Печатница на Издателство на БЗНС
История
- — Добавяне
Глава девета
На другия ден той отново я чакаше с малък, скромен букет цветя в ръка. А и училището сякаш свикна с него. Голяма част от учителите топло го поздравяваха.
Когато се прибираха у дома, той бе приготвил трапезата изискано, с много прибори и съдове, и сам сервира на двамата. Беше добър готвач, както повечето български мъже.
— Не ставайте, мила, вие сте уморена… Не знам дали ще харесате това, което сготвих…
На масата също имаше цветя във вази. Те мълчаливо ядяха и щом се погледнеха, се усмихваха. Когато станаха от масата, той й каза:
— Идете си починете. Аз ще измия и изчистя.
Тя тръгна, но се върна. Смутена си бършеше очилата.
— Говорете, моля…
— Знаете ли, простете ми и не се сърдете… Вече сте една седмица тук…
— Разбрах. Трябва да си тръгна? Но не мога. Обадих се по телефона и поисках две седмици отпуск. Разрешиха ми.
— Две седмици?
— Това е миг от вечността. Но какъв миг! Боже господи, мила, не ме гонете!
— Не, не ме разбрахте… Аз… не ви гоня…
— А кой? Хората, държавата, милицията? Всеки ти се меси!
— Имам един чичо… той е много, много стар, но е най-близкият ми човек. Брат е на баща ми и всъщност ми е бил като втори баща след смъртта на татко… Бихте ли, бихте ли се видели с него?
— Това ли бил проблемът? Разбира се! С удоволствие!
Вечерта чичото наистина ги посети. Двамата го чакаха в салона. Соколинов беше сдържан, сериозен и облечен елегантно. Но когато чичо й позвъни на вратата, Боряна скочи като ужилена. Соколинов й направи жест, с който я окуражаваше. Тя се завтече и отвори вратата. Влезе един висок, стар, побелял човек с бастун. Той ходеше трудно, но очите му бяха живи и млади. Целуна бащински двете бузи на Боряна, която се смути.
После старецът се запъти към изправения Соколинов, който спокойно го чакаше. Спря пред него и дълго го гледа. Накрая рече:
— А, значи това сте били вие!…
Какво се криеше зад тия думи, той не можа да отгатне.
— Приятно ми е, Соколинов…
Подаде си ръката, но старецът не я пое.
— Е, господин Соколинов, предполагам, че сте разбрали какво съкровище е нашето момиче?!
— Но, чичо! — възкликна Боряна.
— Ти мълчи!… Тя е нашата гордост, един чист бисер на фамилията. Е, бих желал да зная в какви ръце попада?
— Но, чичо, моля те…
Соколинов беше малко объркан от това внезапно нападение. Значи роднините бяха вече обсъждали случая!… Но бързо се съвзе.
— Господине, не знам за какво спорим. Напълно споделям вашето мнение за Боряна. Аз не съм по-малко очарован от нея.
— А вие честен човек ли сте?
— Трудно ми е да говоря за себе си…
— Чичо, моля те… Седнете… — умоляваше Боряна.
— Смятам, че ще да е по-добре ти да ни оставиш насаме двамата…
— Нямам нищо против — отвърна Соколинов.
Боряна с нежелание се оттегли.
— Питате ме какъв човек съм? Бих казал, обикновен. Най-обикновен!
— Нас не ни трябват гении! — изсумтя чичото.
— Висшист съм. Банков инспектор. Имам малък апартамент в София. Бих казал, добре подреден, с вкус. Известни спестявания, около двайсет хиляди… Никога не съм се женил. Сам съм на този свят…
— Питам ви какъв човек сте?
— Но помислете сам! Аз съм най-неподходящата личност, която може да даде сведения за Соколинов. Ето, външният вид нищо не говори! Може Соколинов да е прекрасен човек, но може да е мошеник, изнудвач, многоженец!
— Не сте млад.
— Съжалявам.
— Бих искал да сте добър човек!
— И аз.
Този е пълен идиот, помисли Соколинов, но каза:
— Още въпроси, моля?
— Какви са ви намеренията?
— Кои?
— Към Боряна!
— Не разбирам.
— Слушай, човече! Стоиш тука дяла седмица, живееш в нашата къща, ходиш по ресторанти, разхождаш се из града… е, как я мислиш?!
— Ах, да-а-а-а… Общественото мнение…
— Нашата фамилия е една от най-старите в тоя град и няма да позволя да падне петно на нея!
— Имате предвид мене?
— Не. Имам предвид вашите намерения!
— Съжалявам, господине, че не ви харесах. Мисля още тази вечер да си отида.
— Почакайте… Пак ви питам, вие знаете ли какво съкровище е Боряна?
— Но освен като съкровище, тя може да се разглежда и като жена!
— Тя е имала много кандидати, но на никого досега не се е спряла. И знаете ли защо?
— Любопитен съм.
— Защото нейните морални изисквания са високи!
— Съжалявам още веднъж, че не отговарям на тях!
— Вие се сърдите? Това е добре! Думите ми ви възмущават? Седнете, де! Странното е, че тя за пръв път… как да кажа… е…
— Разбирам. Има някакви симпатии към мене.
— Така е. А вашите намерения, още веднъж ви питам?
— Виждате ли, ние никога не сме говорили по този въпрос с нея. Изглежда си приличаме по своята плахост. Ако бяха старите времена, аз спокойно бих поискал ръката й от вас, който сега сте неин баща. Но какво да правя? Изглежда никога не ще мога да я попитам направо.
— Оставете това на мене! И така?…
— Господине, чичо… аз ви моля за ръката на Боряна…
Гласът му премина в теноровия диапазон, толкова беше неестествен.
— Не мърдайте!
Чичото излезе, като куцаше с бастуна, и след миг се върна, прегърнал Боряна с едната ръка.
— Повторете това, което казахте преди малко!
— Господине, бихте ли ми дали ръката на племенницата си?
— Е, щерко, отговори!
Боряна си свали очилата, опита се да ги избърше с везаната си снежнобяла копринена кърпичка, която изпусна, и тихо каза: „Да“. Лицето на Соколинов засия.
— Е, деца? — въздъхна старият чичо. — Мога да изпия една ракия сега! Седни, зетко! Искам подробно да ми разкажеш своето житие-битие. Кога смятате да стане сватбата?
— Колкото се може по-бързо, ако питате мене — отговори женихът.
— Аз мисля същото. Да речем… в неделя?
Соколинов погледна Боряна.
— Ако тя няма нищо против?
— Но преди това искам да се съберем всички роднини.
Соколинов бе смутен и угнетен. Но така или иначе, развръзката наближаваше…
На другата вечер всекидневният салон беше празнично украсен. Масата разтегната и около нея — всички роднини. Годеницата седеше между чичото и Соколинов. Той глупаво се усмихваше. Изглежда, че всички роднини — повечето все възрастни хора, го одобряваха. Чичото се обърна към него:
— Зетко, чух, че са ти откраднали куфара и паспорта.
— Надявам се все още да ги получа.
— Не се безпокой! Първият братовчед на Боряна, моят син, работи в МВР. Той ще уреди работата с паспорта. Но къде е това магаре?… Изглежда пак е зает с някоя работа…
— Благодаря ти, чичо. Сваляш голям товар от плещите ми. Знаещ какво значи да подменяш паспорт, формалности и така нататък… Може би по-добре ще е да прескоча до София и да отложим за няколко дни сватбата?
— Дума да не става! Познавам сина си. Той ще уреди всичко! В края на краищата, ти не си неизвестен човек, я! Цял банков инспектор! Нали така?
— Вярно е, че не съм неизвестен…
Но в думите и израза на Соколинов се четеше горчивина. Напълно разстроен, седеше вглъбен в невеселите си мисли. Боряна леко го побутна с ръка, понеже забеляза състоянието му.
— Какво ти е?
— Ще изляза за малко… Цигареният дим ме души…
Той стана, като се извини на околните, които отдръпнаха столовете си, и отиде в кабинета на баща й. Отвори широко прозореца. След малко влезе Боряна.
— Случило ли се е нещо?
— Паспортът! Проклетият паспорт! И спестовната ми книжка! Трябва да отида до София!
— Не се безпокой, мили, братовчед ми ще уреди това. Ела нещо да ти покажа…
Тя го отведе при бюрото. Отвори чекмеджето и извади пачки банкноти.
— Но това защо?
— Защото докато намериш паспорта, няма да можеш да изтеглиш пари от книжката. Тук са три хиляди лева. Ако трябва, ще изтегля и повече…
— Какво говориш?!
Без да иска, в очите му се появи оня зъл блясък, но успя да го загаси. С нервен жест той бутна банкнотите в чекмеджето и го затвори. После сложи ръце на раменете й.
— Парите не ме интересуват, разбираш ли? Искам да се оженя за теб. Бог ми е свидетел, че искам! Искам да бъда спокоен. Да прекарам живота си сред обич, да имам до себе си такава мила, умна и красива жена като тебе!…
— Но аз нищо не разбирам… Кой ти пречи да имаш всичко това? От какво се боиш?
— Паспорти, милиции… — каза той, но после се стресна и се усмихна. — Всъщност, боя се само от Съдбата.
Късно вечерта всички си отидоха. Боряна си легна, уморена от вълнение, но щастлива. Заспа веднага. Само Соколинов, проснал се на дивана в кабинета, мислеше със зареян поглед в тавана. Пушеше цигара след цигара.
Най-сетне стана. Хвърли гневно угарката през прозореца. Страхът, напрежението и нервността избиха и на лицето му. Той бързо нахлузи обувките си, обхванат от някаква паника. Взе шлифера, отвори чекмеджето с банкнотите, бързо напъха пачките в джобовете и тихо се измъкна. Прекоси всекидневния салон и видя, че вратата на спалнята беше открехната. Без да иска, сякаш воден от друга сила, той тръгна към нея и тихо влезна. Боряна спеше. Нощната лампа беше запалена. Присегна се към златния часовник, откачи го от стената, но след кратък размисъл го върна на мястото. Книгата, която тя беше чела, лежеше на пода. После приближи. Лицето й — ведро, каквито са лицата на невинните момичета. Наведе се и съвсем леко я докосна до челото. Тя се размърда и той бързо и безшумно се отдалечи. Притвори вратата и отново се върна в кабинета. Извади парите от джоба и ги върна в чекмеджето. Погледна снимката на Боряна върху стената, извади я от рамката, зави я във вестник и я сложи в джоба.
Излезе съвсем безшумно. Когато вървеше през двора, една черна котка мяучеше точно на пътеката. Опита се да я ритне, но тя му пресече пътя. Той видя лоша поличба в това и съвсем посърна. Навън нямаше никой. Бързо премина смълчаните улички и излезе на шосето, което водеше извън града. Някакъв камион се зададе и го заслепи с фаровете, Соколинов вдигна ръка и за негова изненада шофьорът спря. Оказа се съвсем младо и весело момче.
— Закъде сте? — усмихнато попита то.
— Закъдето и да е, само не тук!…
— Отивам към Севлиево…
— Окей!
Отначало той мълчеше. Шофьорът му подаде цигара. И двамата запалиха. Соколинов, без да иска, въздъхна.
— Нещо неприятно ли ви се е случило?
— И то какво! Слушай, момче, шест пъти се жених, без да го желая!
— Как така?
— Обществото ме принуждаваше да се женя. А сега, когато искам да се оженя за пръв път в живота си, същото общество ми забранява това! Е, кажи, има ли оправия на тоя свят?!
— Не разбрах съвсем точно, но няма! — твърдо и убедено отговори шофьорът.
— И аз вече нищо не разбирам… — каза Соколинов.