Свобода Бъчварова
Опасен чар (6)

Глава шеста

Още на другия ден Ястребовски постъпи на лечение. От случаите в диабетното отделение, втора стая с четири легла, най-зле според обективните показатели бе пациентът от второ легло Гунчев — с второ фамилно име Ястребовски. По всички правила на науката той би трябвало да е в невъзможност дори да се самообслужва. И наистина, първите дни лежа кротко в леглото си. Ставаше само вечер, за да коригира или да впише някои данни в болничния лист. От предишния си стаж бе назубрил основно частта за диабета в учебник по ендокринология.

Всичко се нареждаше добре. Първо, не влезе в болницата на МВР, която нямаше такова отделение, а в една от градските болници, с напълно свободен режим. В миналото сградата е била жилищна кооперация. Можеше безпогрешно да определиш какво ще е менюто, защото миризмата от кухнята проникваше в стаите. За днес щеше да има яхния.

Той бързо опозна така наречения среден и нисш персонал. Погрешно смятат някои, че най-важни в болницата са лекарите. Те са само поставени лица, които идват и си отиват. Гръбнакът на всеки колектив са сестрите. И тук Ястребовски направи своя пробив. След внимателно проучване се насочи към сестра Янкова. Миловидна, добродушна, разведена, с едно дете, скромна и трудно живееща. Има няколко начина да стигнеш до сърцето на една жена. Първият — изключително глупав — е да представиш себе си за много красив, много умен, много забавен, истински бабаит и да чакаш жените лудо да се влюбват в теб. Такива мъже той знаеше от опит, че завършват печално. Успех носеше вторият начин. Във всяка жена има нещо майчинско, желание да закриля някого. И тогава, когато ти си смазан, унижен, болен човек, който не чака нищо хубаво от живота, изведнъж, по някаква странна логика, жените решават да ти помогнат да стъпиш на краката си. Да се чувстваш мъж и човек, и ако забележи, че от ден на ден под нейните грижи наистина ставаш такъв, какъвто тя иска, майчиното чувство преминава в предана любов. Та Ястребовски ли не познаваше в детайли този начин?!… Има и трети, той е най-бързият и безотказен. Да имаш пари, много пари и да ги пръскаш за жени. Още Филип Македонски бе казал, че няма крепост в Елада, която да не бъде прескочена от магаре, натоварено със злато. Но за съжаление, тази възможност за Ястребовски бе проиграна.

В следобедните часове, когато лекарите си отиваха, а най-вече при нощни дежурства, той разговаряше надълго и широко със сестра Янкова. Скромен, плах, галантен в отношенията си, добър слушател, той никога не преминаваше границата на приличието, но ясно даваше да се почувства, че последната греда в бурния житейски океан, за която той със сетни сили се държеше да не потъне, бе тя, и само тя!… И в тия дни сестра Янкова подмладя, стана весела, усмивката не слизаше от лицето й, даже си купи нови обувки и носеше най-хубавите си рокли — две на брой. А силата на Ястребовски бе тази, че когато заиграеше роля, особено от пиеса, в която вече бе гастролирал, той така се вживяваше, че не правеше разлика между изкуство и действителност, с други думи, си вярваше.

Останалите трима в стаята бяха старци, които пъшкаха непрекъснато. Той не се застояваше в стаята. Обиколи болницата неколкократно, за да опознае всичко — входове, изходи, складове, съблекални, лекарски и сестрински стаи, лаборатория, санитари, гардероб. При хубаво време излизаше и на двора. Така за една седмица той знаеше всички кътчета на сградата по-добре от главния лекар. Беше услужлив и скоро етана незаменим в картотеката. Старата картотекарка с очилата казваше, че това е най-тясното място на болницата, но най-важното, от което зависеше съществуването на медицината въобще. Та какво са лекарите, развиваше тя своите мисли — само изпълнители, хора, които вписват, пишат и нищо повече! Единствено написаното е, което остава. Да вземем например, казваше тя, електронната обработка… Какво доказа тя? Първо, че писането на лекарите и сестрите толкова се увеличи и усложни, че въвеждането на висшата математика в медицината е предстоящо. Сега те не пишат, да речем, „инфлуенца“, а само цифра, да речем, 1256. Но за да намериш тази цифра, са необходими енциклопедични справочници и какво ли не още!… Георги Иванов се превръща в ГЕИВ, а професията му в номер три. И чак след сизифовски труд, когато от човек остават само поредица от цифри, които никой не събира, множи, дели или изважда, чак след многочасови писмени усилия електронната машина вече може да почне да действа. Тя е като ламя, за която денонощно работи медицинският персонал. Знае ли тая бездушна твар какъв труд се полага от хиляди хора, за да съществува?

За една седмица Ястребовски подвърза разпадналите се картони със зелен табак, подреди по букви чекмеджетата. Бързо се научи да заверява болнични листове, да слага печати на медицинските, които се искат за щяло-нещяло — дали да отидеш на бани, или на море; дали си в състояние да пасеш овцете, или да копаеш в градината… В скоро време ще искат медицински удостоверения от пътуващите по БДЖ. В противен случай, билети на пътници без медицинско няма да се продават!

Така Ястребовски навлезе в дебрите на лечебната документация и за целия персонал, с изключение на лекарите, той ставаше от ден на ден все по-необходим. Малко бяха подобни спокойни периоди в живота му. Би трябвало да е щастлив.

Но две неприятни възможности му пречеха да изпита напълно това чувство. Първата бе времето. Знаеше, че вечно не може в болница да се живее, въпреки че познаваше един бивш офицер, който непосредствено след Девети септември, за да не бъде арестуван, бе лежал в една лудница цели четири години като кротък шизофреник. Човекът я напуснал чак когато минало давност и бяха забравили да го търсят. През целите тия четири години никой не се усъмнил в диагнозата. Втората неприятна възможност бе, че някой можеше да провери изследванията. Отначало, когато не бе запознат с тази древна болест, допусна някои неточности, пресили нещата. Не позволи на лабораторните изследвания да посочат и минимално подобрение. Така той сам се натресе като труден случай, изискващ особено внимание. От младия ординатор на стаята не се боеше. Беше разбрано момче. Но от завеждащия трябваше да се пази!… Ето вчера той нареди да се направят отново всички изследвания. Колко труд струваше на Ястребовски това! Почти цяла нощ работи върху историята на болестта си. Изследванията ги държаха в болничните стаи и пациентите в безсънните нощи ги разучаваха от кора до кора. По тоя начин придобиваха медицински познания.

Завеждащият се загледа в портрета на Райт върху нощното шкафче, но нищо не попита. После прегледа историята на заболяването. Странен случай. Висока захар в урината, въпреки лечението… Той го погледна скептично.

„Та аз не съм изпил нито едно хапче против диабет, глупако“, искаше да възрази Ястребовски. В нощното шкафче бурканчето с течна глюкоза бе останало наполовина.

— Не ми вярвате?!

— Аз вярвам само на себе си! А сега, драги Гунчев, вие ще се изпикаете в чашата ето тук, пред мене!

— Пред всички?!

— Защо не? Нали не се боите от истината?

— Няма да мога! Пощадете в мен човешкия срам!

— Ставайте, Гунчев, и идете зад параванчето!

— Вие ме обиждате! Аз ще напусна болницата! Оставям вашата хуманна съвест, ако имате такава, да ви заговори след моето изписване! Но ще бъде твърде късно… Къде ви остана Хипократовата клетва!

Тук завеждащият избухна не на шега.

— Всеки кретен в тая страна ти напомня нагло тая нещастна Хипократова клетва! И какво излиза, че благодарение на нея, при всички обстоятелства лекарят трябва да бъде виновен и никой например не изисква от останалите хора да положат една далеч по-проста клетва: „Заклевам се да не крада, само да не крада и преди всичко да не крада!“ Идете, моля за последен път, и пикайте, дявол да ви вземе!

Ястребовски стана от леглото и със залитаща походка се отправи зад паравана. Подадоха му уринатор. Главата му стърчеше над паравана и имаше чувството, че всички го гледат. Не можа да изцеди нито капка урина.

— Хайде, Гунчев!

— Елате вие при тези обстоятелства да се изпикаете!

Лицето на Ястребовски се покри с червенина. Завеждащият се обърна към младия ординатор.

— Във ваше присъствие да се изпикае! Днес е четвъртък. Утре искам резултата!

Обади се сестра Янкова:

— Той наистина е зле и толкова много помага при картотеката. Знаете ли как добре я подреди? Нека остане поне до събота…

— Добре. Но само до събота!

Лекарите излязоха. Сестрата остана. Тя бе съкрушена. Той хвана ръцете й.

— Защо толкова късно се яви този ласкав лебед в моя живот?… Може би, за да страдам повече…

Сестрата се натъжи още повече.

— Нека поне към вас съдбата бъде щедра.

Той погали ръката й, после измъкна изпод одеялото една роза. Очите на сестрата се насълзиха.

— Хайде, по-бодро!… — каза той, като се усмихна. — Днес е четвъртък! До събота има цял век!… Ако ли пък нещо се случи с мен… постави едно букетче карамфили върху могилата ми.

Янкова се разплака гласно. Старците престанаха да пъшкат. Тя изтича навън. Ястребовски дискретно се изсекна в носната си кърпа и нежно попи очите си. След малко, угнетен, стана от леглото и по навик отиде в картотеката. Старата картотекарка му свари кафе, на което той сложи пет бучки захар. Дотолкова бе потиснат, че не му беше до диабета. Двете млади помощнички подаваха картоните, а Ястребовски ги подреждаше един по един във въртящите се лавици.

— Моля, дайте ми картон 8564 — каза едната от тях.

— Готово!

— Браво, другарю Гунчев. Как добре подредихте всичко! Ще ни е мъчно за вас.

— На мен също.

В това време един дежурен лекар влезе с голяма чанта за спешна помощ.

— Дайте ми смъртните актове, че бързам. Старецът умрял през нощта, а ние чак сега ще му издаваме смъртен акт!…

Възрастната картотекарка дръпна едно чекмедже, взе оттам ключ и отвори малка желязна каса. Извади кочан със смъртни актове и му ги подаде.

— Подпечатани ли са? — попита лекарят.

— Да, но после да ги върнете! Подпишете се, че ги взимате!

Лекарят се разписа в една тетрадка. Тя я пъхна в касата, затвори я и сложи ключа под други документи.

Чак късно следобед Ястребовски бе осенен от гениална идея с класическа простота. Бе опасен!

 

 

В понеделник младият следовател Симеонов дойде рано на работа. Свали шлифера си и отиде към бюрото, върху което стояха две писма. Отвори едното, прочете го отгоре-отгоре и го сложи в чекмеджето. Отвори второто и се зачете. Лицето му се изуми и натъжи. Свали си очилата с голям диоптър и пак ги сложи. Взе писмото и стремително забърза по коридора. Стигна до вратата на свободния кабинет, където временно работеше Гросмайстора и гневно, без да чука, я отвори. Той току-що бе дошъл и вадеше от шлифера вестниците.

— Как си? Случило ли се е нещо?

— Знаете ли какво, другарю инспектор, човек не трябва да остарее в милицията, за да установи, че човешката природа била неизменна!

— Нима?

— И особено е тежко, когато вече нищо не може да се върне!

Гросмайстора го погледна сериозно.

— Не ви разбирам.

— Прочетете това!

Възрастният мъж взе листа и се зачете. Беше смъртен акт, снабден с печат и едно кратко писмо на пишеща машина. Той се изненада. Внимателно огледа документа.

— Я виж ти! Гунчев — Орелски най-сетне се преселил в по-добрия свят…

— И знаете ли кое е печалното? Никога не ще можете да му кажете, че сте сгрешили…

— И нямам такова намерение. Мошениците са безсмъртни!

В това време иззвъня телефонът. Той вдигна слушалката. Лицето му се опъна.

— Тръгвам веднага!

— Само това ли ще ми кажете? — попита Симеонов.

— А какво искате? Да плача?!

Гросмайстора се отправи към вратата, но се спря.

— Все пак, на ваше място, бих проверил отново всичко.

— Добре, че поне с мъртвите не се занимаваме. И в нашата професия има някакви облекчения.

— Кой знае… — каза Гросмайстора и хлопна вратата след Симеонов. После, без да се обърне, забърза по коридора…

Младият следовател постоя малко и се върна в кабинета. Въпреки заетостта си, случаят не излизаше от ума му. Стана му малко мъчно. Когато работното време свърши, тръгна пеша по булеварда. Гледаше разсеяно и спря на трамвайната спирка. Там бяха залепени лични обяви за продажба на детски колички, театрални афиши и некролози. Изведнъж се стресна. Обърса очилата си и пак ги сложи. Грешка нямаше! От големия некролог го гледаха едни живи, черни очи. Гледаше го Ястребовски. Той се развълнува. Не прочете даже текста, който бе в стихотворна форма. Закрачи объркан надолу покрай линията. На първия телефонен стълб имаше друг некролог за Ястребовски. Сякаш този човек го преследваше. Когато за трети път го видя, вече близо до кино „Красно село“, не издържа и взе първото такси.

Нощта се спускаше над София. Светваха първите лампи. Булевардите бяха оживени. Магазините — все още отворени. Хората не обръщаха внимание на себеподобните, заети със своите мисли, желания или цели. Едва ли биха забелязали един скромен човек с пластмасова кофичка в ръка и руло хартия под мишница. Мъжът се спря пред един стълб. Грижливо нанесе лепилото с четка и внимателно положи листа, като неколкократно го оглади с длан. Беше последният от рулото — един обикновен некролог със снимка. Но ако замаяните минувачи биха за миг погледнали снимката и мъжа, който лепеше, биха открили странна прилика, каквато в природата може да съществува само при еднояйчни близнаци. Но мъжът нямаше брат-близнак, следователно портретът от некролога беше неговият собствен — този на урбаниста, еколога и архитекта Ястребовски — Гунчев. Под трепкащата светлина на неоновата фирма от отсрещния магазин той хвърли последен поглед на некролога. Днес се беше постарал добре. Доволен от работата си, той избърса ръце в носната кърпичка. Вдигна кофата с четката и я пусна в контейнера за боклук. После бавно пое надолу по булеварда. Време беше да се измита и да не съблазнява Съдбата!