Свобода Бъчварова
Опасен чар (10)

Глава десета

Когато влакът навлезе в гара София, бе ранна утрин. Току-що бе пристигнал и друг препълнен експрес от Пловдив. Потоци пътници се изнизваха, за да поемат от пероните по улиците на столицата. Между тях вървеше и Соколинов. Но наистина ли беше той? Нещастията в последните дни значително го бяха променили — измачкани панталони, брадясал, кални обувки, тъжни очи.

Той спря в чакалнята на гарата. Намери едно свободно място и седна да си отдъхне, а също да реши какво да прави. Пари нямаше. Може би сега съжаляваше, че не бе взел поне малко от Борянините. От друга страна, изпитваше гордост. Не се бе поддал на изкушението и този свой жест смяташе за най-голямото доказателство, че е влюбен до уши. Твърдо бе решил да започне нов живот. До краката си видя една захвърлена, омачкана, стара железничарска шапка. Вдигна я гнусливо с два пръста и я сложи в края на пейката. Бръкна по джобовете си за някой фас, но извади само изронен тютюн. Духна го от дланта си. В това време покрай него мина стара жена, превита надве от куфар и бохча. Той спонтанно скочи и услужливо вдигна багажа й. Бабата го благослови. Отнесе го навън при такситата. Тя му пъхна два лева, въпреки съпротивата му. Той потърка банкнотата по брадясалото си лице за добър късмет и се върна в чакалнята. Но това беше чудесна идея!… Тръгна към перона. Шапката се оказа все още на пейката. Взе я и я очисти от прахта. Всичко беше наред! Нахлупи я на главата и смело се запъти към коловозите. Насочи се към една жена с три деца и много багаж. Вдигна едното дете и една кошница и тръгна да ги пренася. Жената го следваше. Здравата се умори.

— Колко струва? — попита жената.

— Поздравявам ви, че имате три деца! Колкото обичате!

Тя му подаде някакви пари. Два часа той пренасяше багажи и смирено приемаше пари като професионален носач. Накрая съвсем се изтощи. Седна пак на пейката в чакалнята и преброи спечеленото. Не бе много, но достатъчно за начало. Свали фуражката, малко се поколеба, но я хвърли в кофата за боклук. Доволен прекоси разстоянието до изхода.

Навън пред такситата се трупаха хора. Той застана на булеварда пред светофара. Грешка нямаше — в София е, където бе преживял толкова падения, но и неизброими радости. Как ли щеше да го посрещне сега? Закрачи унило към центъра. Изпитваше отвращение от вида си. Близо до Халите влезе в една бръснарница. Погледна се в голямото огледало и скептично прецени измачкания костюм. Поглади с ръка прошарената си брада, набола като четина.

— Следващият, моля… — каза бръснарят.

Соколинов седна на стола. След половин час беше вече избръснат, с измита, добре пригладена коса. Даде бакшиш на бръснаря и пак спря пред огледалото. Боже, какъв жалък костюм, какви ужасни обувки… Напусна бързо салона. Прекоси малката градинка и се озова пред магазина за бързо химическо чистене и гладене. Влезе и поздрави. Жената, която обслужваше магазина, го посрещна с усмивка. Нямаше нужда от много обяснения, за да разбере какво иска. Тя му протегна престилка и той отиде зад паравана. След малко й подаде панталона и сакото, без да излиза. Беше почти гол.

— Моля, седнете и чакайте.

Той седна на столчето зад паравана. Намери едно списание за опазване на горите и почна да го прелиства. Прозя се, но трябваше да чака… По едно време влезе някакъв мъж. Отначало Соколинов не обърна внимание на разговора. През пролуката на паравана той виждаше само краката му, но после се заслуша.

— Вижте — обясняваше клиентът, — петната са и по мундира, и по панталона, и по фуражката…

— Не се безпокойте — каза жената. — След два дни елате да си вземете униформата. Нищо няма да личи!

— Другарко, виждате ли, днес имам особен случай… Може ли до обяд да стане?

Соколинов се надигна и погледна зад паравана. Клиентът бе цивилен, но разгърна една запазена милиционерска униформа с пагони на капитан.

— Разбира се, другарю капитан. Ще се постараем. Само че ще я минем към експресните услуги и ще струва повече.

— Няма значение.

— Елате след два часа.

— Благодаря ви — каза мъжът и си тръгна.

Настъпи тишина. Дрямката налегна Соколинов. Той заспа и бе спал почти два часа, но изведнъж се стресна, защото някой почука на паравана.

— Влез — каза той механично.

Жената, която приемаше поръчките, се изправи пред него. Той свенливо скри голите си крака под стола и загърна като девственица коленете си с престилката.

— Другарю, трябва да изтичам до съседния магазин. Пуснали са банани. Моля ви се, докато се върна, наглеждайте магазина. Само за пет минути! Ако дойде клиент, задръжте го!

— Спокойно, другарко, на вашите услуги! — каза Соколинов и мощно се прозя.

Сега той излезе от паравана и застана зад тезгяха, за да не виждат клиентите голите му крака. Заведението изглежда се състоеше от две помещения. Едно, където почистват дрехите, и другото — за приемане и предаване, където беше той. Особено го заинтересува една поточна лента със закачени дрехи. Понякога сама тръгваше и пак спираше. На масата пред него имаше два бутона. Той натисна единия и лентата започна бързо да се върти. Минаваха закачалки с готови дрехи. Натисна втория бутон и лентата спря. Поигра си малко с бутоните. Когато натисна „стопа“, пред него се изпречи новата изгладена милиционерска капитанска униформа. Прокара пръстите си по пагоните и изведнъж…

С голяма бързина свали престилката и облече униформата. Сложи си и фуражката. Не можеше да се познае в огледалото. Любуваше се, като че току-що е произведен маршал. Един минувач застана пред витрината и Соколинов се стресна. Обхвана го паника. Бързо прехвърли от престилката малкото вещи, които имаше, в джобовете на новата си униформа, навлече обувките си и изскочи от магазина, затича се по булеварда, като разбута минувачите. Всички му правеха път. После тръгна по-бавно. Сега се налагаше често да вдига ръка за поздрав на униформените. Почти се беше успокоил и дори изпита гордост, че му отдават чест. Влезе в магазин за почистване на обувки и моментално беше обслужен.

Лека-полека започна да вкусва от плодовете на властта, въплътена в униформата. Всеки му правеше път, услужваше му бързо, без да чака ред. Самочувствието му нарастваше с всяка измината минута.

Той вървеше по една търговска улица, лишена от движението на автомобили, заедно с гъстата тълпа от трудещи се, които уплътняваха работното си време по странен начин. Смяташе се за лош вкус да пазаруваш в края на работния ден, когато си раздразнен, уморен и ти се иска само да се прибереш у дома, да се наплюскаш до видиотяване пред телевизора — твоя брат и другар, най-близък на тоя свят!…

Като гледаше тия възбудени хора с лица на златотърсачи, Соколинов си мислеше, че ако всички тръгнеха по магазините след работа, какво ли щеше да стане?! Ще се изпогазят! Имаше случаи, например като днешния, при пускането на банани да се обезлюдяват цели служби чак до портиера. Но посетителите не казваха лоша дума, а търпеливо изчакваха завръщането на развеселените служещи, натоварени с мрежи. След това работата тръгваше радостно, доброжелателно и учтиво като Моцартова симфония. Не са глупави японците, които най-много ценят в дадено предприятие психоклимата.

За Соколинов не беше трудно нито да облече капитанския мундир, нито да се издигне до духа на мундира. Защото дългът преди всичко! Предметите по витрините са суета! Лицето му постепенно стана сурово, неподкупно като на Робеспиер върху трибуната на Конвента. И все пак спря пред една витрина на магазин с чужда валута. Всичко по нея бе със стоки чуждестранни марки, произведени в България, но кой знае защо, вместо да попаднат в обикновената търговска мрежа, отиваха в тия магазинчета… Сигурно защото бе въпрос на престиж да притежаваш нещо с чужд етикет! Малкият магазин бе претъпкан. Човек оставаше с впечатление, че всички влизат, но никой не излиза. А причината Соколинов да спре пред него бе една бутилка „Курвоазие“ — любимата напитка на Наполеон Бонапарт, според фирмата производителка. Въпреки че в мемоарите си от остров Света Елена той нищо не пише за този коняк, фактът, че бе умрял от цироза на черния дроб, правеше твърде вероятна историческата версия. „Курвоазие“ — три звездички, с лимонче и малка бучка захар, бе за капитана една приятна добавка към тъй трудния и безпаричен живот. Точно да се махне, на сантиметри от него млад милиционер — почти момче — му отдаде чест. Той също бе зяпал във витрината и явно се чувстваше неудобно, понеже лицето му се бе зачервило. Соколинов, след като превъзмогна собствения си страх, разбра и му дожаля. Реши да го успокои.

— Какво, юнак?! Гледаш как буржоазията, претърпяла крах на идеологическото поприще, се мъчи с тия жалки дрънкулки да мами трудещите се?

— Тъй вярно, другарю капитан!

— Колко ниско са паднали буржоазиите идеолози! Смешно, нали?

— Тъй вярно, другарю капитан!

— Но ние не се боим от тях и знаеш ли защо?

— Не, другарю капитан!

— Защото сме силни и можем да си позволим тия малки шеги с империализма. Но защо стоим? Нека влезем и видим тоя жалък панаир на суетата! Смятам, че ще бъде поучително зрелище за вас!…

— Тъй вярно, другарю капитан!

И така, с гордо вдигната глава, сериозният и строен капитан от милицията застана на входа. Отначало всички го подминаваха. А по-навътре нямаше къде да стъпи. Да се бута в тълпата бе не само за него, но и за мундира неудобно. Първи му обърнаха внимание влизащите. След като го зърнеха, те се омитаха с изключителна бързина на отсрещния тротоар и оттам бегом поемаха в първата пресечка. Но ето, че го забелязаха и в магазина. Реакцията беше верижна като при атомен взрив. След миг всички присъстващи в магазина бяха наясно. Пред капитана се образува широко пространство. Настъпи тишина като в окото на огромен циклоп. Всеки от посетителите знаеше, че след малко бурята ще се развихри както в открит океан и нито един кораб нямаше да остане на повърхността. Всеки вече знаеше, че е попаднал в беда. Лицата на продавачките, въпреки че бяха плътно гримирани, станаха като варосани. А когато капитанът направи само една крачка, ураганът избухна с невиждана сила. Но вместо със силен порив на вятър, той се изрази в проливен дъжд, дъжд от зеленикави долари… Те се сипеха отвсякъде, бързо покриха пода и пространството пред капитана се изпълни с шумоляща хартия. След това настъпи тишина. Първият, един смел приложник на „ченча“, се опита да заобиколи капитана, но спря пред строгия му поглед. Без да каже дума, обърна джобовете на дънките и якето си наопаки. Бяха празни. Тъкмо да се хване за ципа на „дюкяна“ и милиционерът капитан му рече:

— Искате да правите мъжки стриптийз?!

Соколинов презрително му махна с ръка да върви. Но там, зад него, стърчеше младото милиционерче. Всъщност неговото присъствие придаде на целия случай впечатлението на блокада. Щом обаче капитанът го пусна, значи и младокът ще го пусне. Така един по един се източваха участниците в тази трагедия с бледи лица, със студена пот, с бурно туптящи сърца и обърнати извън джобове, а жените с отворени чанти. След миг тълпата се изниза, сякаш се изпари. Магазинът остана празен в цялата си голота. Продавачките стояха прави зад щандовете с восъчни лица като от музея на мадам Тисо. Младият милиционер затвори вратата на магазина. Соколинов постави табелата „Почивка“.

— Моля, съберете боклука от пода — каза той.

Една от продавачките излезе зад щанда, но се заклати и щеше да се срути, ако колежката й не бе я подхванала. Единствената, която запази дух, бе чистачката на магазина, родом от село Бояна.

— Я че ги пометем… — каза тя и бодро се зае с работа.

Натъпка с банкноти голяма торба.

Атмосферата в помещението се разреди. Но в замяна на това в душата на капитана започна борба. Доларите съставляваха цяло богатство. Те бяха в ръцете му, но как да ги изнесе?! Главната пречка бе униформеният младок до него. Реши да го изпрати някъде по работа, а той да грабне торбата. Обаче по всичко личеше, че задачата е с погрешен отговор. Милиционерски капитан с торба, посред бял ден по многолюдна улица?!… Но доларите си заслужаваха!

Той се извърна към младия си колега при изхода и, без да иска, погледът му се спря на витрината. Там, сякаш от купола на храм, видя триъгълното око на бога в образа на Гросмайстора. За щастие погледите им не се срещнаха. Гросмайстора зяпаше витрината. Луд страх обхвана капитана. Взе бързо да разсъждава. Магазинът е към друго районно управление. Няма пукнат долар, понеже си е абдал по рождение. Няма за какво да влезе. И не гледа вътре какво става, а се заплесва по витрината. Кой ли дявол го е довлякъл тук?! Сега неговото лице побеля като варосана стена. Паниката го обзе изцяло. Като хипнотизиран, отново погледна витрината. Лицето на Гросмайстора го нямаше там. Да се измъкна само здрав и читав! — крещеше цялото му същество. Да се махна далеч от София, далеч от районните управления, далеч от Гросмайстора!…

— Виж какво, юнак! — обърна се той към милиционерчето с прегракнал глас. — Ти ще останеш тук! Обади се в Стопанската и не мърдай от изхода, докато не пристигнат другарите, защото това не е моя работа! Разбра, нали?

— Тъй вярно!

— И ето, юнак, аз тръгвам!… Мисля, че примерът, който се разигра пред очите ти, ще породи един ден много мисли у теб, благородни мисли за нищожеството на парите и робството, на което се подлагат хората заради тях! Довиждане! От теб ще стане прекрасен работник!…

Соколинов излезе на улицата, нахлупи фуражката над очите си, като с другата ръка си държеше носа. Все пак, ако там бе Гросмайстора, нямаше веднага да познае лицето му. Огледа се наоколо. Гросмайстора липсваше. Почти тичешком пресече улицата и се измъкна през пресечката на съседния булевард. Там спря и въздъхна. Сърцето му лудо биеше! Не, той няма вече да се поддаде на никаква съблазън! Нека да са милиони долари! Свободата за него е всичко!

Как се озова Соколинов на околовръстното шосе, не можеше да каже. Страхът беше сякаш заличил последните му мозъчни гънки. Той вървеше по разделителната лента. Шофьорите, които караха в двете посоки, си подаваха трикратни светлинни сигнали за опасност — по шосето се движи униформен човек! Защото достатъчно бе наличието на една фуражка, даже да е на лесничей, за да се възцари на магистралата едно нетипично и ненормално забавено движение, стигащо до подмазване. Когато минаваха край него, те пълзяха като костенурки. Но на Соколинов хич не му бе до пътнотранспортната обстановка. Той крачеше по шосето и се мъчеше да размишлява. Гросмайстора не му излизаше от ума.