Свобода Бъчварова
Опасен чар (14)

Глава четиринадесета

Още на другия ден Симеонов бе приет в леярната за бронзови канделабри, стил „рококо“, които успешно конкурираха най-добрите чуждестранни модели. Малкото предприятие работеше отлично. Документацията се водеше стриктно. А и собственикът не беше алчен. Плащаше хубаво и Симеонов получаваше два пъти повече от заплатата си в милицията. Наистина, като неквалифициран работник, ходеше от сутрин до вечер омазан със сажди, защото се занимаваше с духалото на пещта. Но в тоя период нямаше и следа от тайнствения капитан Буревестников. Бе изчезнал вдън земята. Полека-лека Симеонов взе да се примирява със съдбата си и нямаше нищо против да остане цял живот на тази добре платена работа, защото висше образование без пари е като крайцер без океан. Същия застой в работата почувства и Гросмайстора. Буревестников бе намалил своята активност и той се питаше дали въобще не си е обрал крушите, тоя път навреме. Тогава целият му замисъл пропадаше. Но някакво вътрешно чувство го караше да смята, че едва ли въпросният Буревестников може да се откаже от такава неразработена златна мина. Гросмайстора знаеше, че едно от най-големите качества е да можеш да чакаш и да чакаш така, както котките с часове, легнали в тревата, дебнат с примижали очи мишката и само опашката, която от време на време нервно потрепва, издава напрежението им. В дългите години на своята практика той бе изработил в себе си това чувство. Бе уверен, че Буревестников ще се обади отнякъде. Но дните минаваха и, необяснимо за Гросмайстора, той не даваше никакви признаци на живот.

Старият, опитен мъж не можеше да знае, че в този период на тишина „капитанът“ бе зает с лични проблеми. Предстоеше поредната му женитба, която не биваше да завърши с брак. Познат сценарий, който толкова пъти бе прилагал в живота си, че не предизвикваше вече у него никакви душевни терзания. Отношенията между великия учител и неопитната ученичка се развиваха, както става в живота — стар, грохнал режисьор, но със запазени мераци очарова млада, невръстна кандидат-актриса. Те репетират денонощно и работата често пъти свършва с женитба, поради пълното изкуфяване на режисьора. Така стана с Буревестников и Севелина, с тази разлика, че той никак не бе очарован от дарбите и външността й, но играеше ролята си без грешка. Съвсем естествено се стигна до годеж, тоест последната граница, която Буревестников бе определил в новото си превъплъщение. Неговото сърце бе затворено за която и да било жена на тоя свят, с изключение на Боряна. Време беше да премине в организирано отстъпление, като запази материалните придобивки. След това щеше да започне нов живот, както той го разбираше. Макар и без ентусиазъм, трябваше да изтърпи годежа. Проведе се в интимната среда на семейство Седларови по негово изрично настояване. Естествено разговорът се въртеше около бъдещата сватба. Капитанът я описа като някаква приказка. Първо, една кавалкада от леки коли, начело с „Мерцедес“, „Порше“ и всички известни марки. Тук Седларова се намеси. Тя пазила от години една кукла, купена във Венеция, за която бе дала цяло състояние. Донесе и куклата. Имаше почти човешки ръст и беше облечена пищно като Кармен. После разговорът премина към лицата, които ще поканят. Седларови изкоментираха всички що-годе прилични притежатели на частни предприятия — легални и нелегални. Набързо бяха оплюти, но с известно уважение разискваха финансовите им възможности.

— А може би вие, зетко, ще поканите своите близки?

— Да, мисля по въпроса… Но представете си как на една маса ще седнат заедно академици, директори, режисьори, актьори и, простете за израза, тази паплач?

— Ами можем да направим две сватби? — каза Седларов.

— Не е лошо като идея…

— А вашите колеги? — попита Седларов притеснено.

— Да-а-а… колегите… Бойните другари, с които сме делили последното парче хляб в студ, дъжд и кал. И не трепнахме пред врага! Ние, ветераните, които сме пример за младите!…

— Може би тях да поканим заедно с нашите! — предложи Седларова.

Буревестников иронично я погледна.

— А как практически си представяте това? — попита той, като вложи във въпроса целия си сарказъм.

Седларова дори скочи от стола.

— Ами представям си го ей така: голям ресторант, голям оркестър, голяма маса и около нея роднина — милиционер, роднина — милиционер!… Разбирате ли?

— Прекрасна гледка! Умилителна, незабравима…

Севелина влюбено го гледаше със зяпнала уста. Двамата седяха един до друг. Седларов бе доста пийнал вече и извика „горчиво“. Буревестников с усмивка се наведе и целуна годеницата си. Тя несдържано го прегърна през шията и щеше да го задуши от любов. С известно неудоволствие Буревестников се освободи от нея.

— Е, зетко, кога точно предлагаш да бъде сватбата?

— Скоро… — каза неопределено той. — Сватбата е една формалност, измислена от буржоазията. Да мине конкурсът във ВИТИЗ! Севелина да стъпи на режисьорска нога. Тогава ще се посветя изцяло на нейната кариера. Аз пия за бъдещата Фелини в киното! Пия за неповторимата Севелина Седлоева!

— Седларова — поправи го бащата, но млъкна под строгия поглед на годеника.

— За Севелина Седлоева тире Буревестникова!

— Добре, зетко, както кажеш… Може ли вече да минем към сюрприза?

— Какъв сюрприз? — попита той.

Всички станаха от масата и излязоха на двора. Там стоеше една нова, тъмна, блестяща волга, осветена специално от фаровете на пикапа. До волгата стърчеше шофьорът, който Буревестников спря на околовръстното шосе.

— Вземи, зетко, ключовете! Това е за годежа, а за сватбата… ще ахнеш!…

Той взе ключовете. Шофьорът на пикапа изтича, силно му стисна ръка и продължително я разтърси.

— Честито, честито, другарю капитан! Моите най-сърдечни благопожелания за дълъг, ама много дълъг живот и много дечурлига!

След сюрприза годежарите се разотидоха и Буревестников най-после остана сам в стаята си. Зае се да преброи парите. С ловки движения ги опаковаше. Някой почука на вратата. Бързо пъхна пачките в чекмеджето и недоволен се изправи. Влезе Седларов с леко залитаща походка.

— Прости, зетко, че така нахълтвам.

— Моля… — сухо каза той.

Седларов се стовари на стола.

— Абе… много добро не е на добро!

— Имате оплаквания?

— Ами! Никога не съм работил по-спокойно. Печалбите ми нарастват.

— Тогава?

— Абе… много добро не е на добро! Аз така знам!

— Все пак?

— Абе… нещо надушвам…

— Горе главата, Седларов! Моят план е прост. И аз вече трябва да напусна тази служба. Тя ми отнема всички душевни сили. Смятам утре да посетим едно конкурентно предприятие. Вашата задача е следната: да ангажирате хубав ресторант в София за три дни и нощи, барабар с оркестъра, келнерите и управителя.

— Ама защо толкова?

— Аз ще поканя, без изключение, от отдела за борба със стопанската престъпност всички асове, с които почнах кариерата си и вървяхме рамо до рамо в трудния път, а също и младата надежда. Сега разбрахте ли?

— Разбрах.

— Свободен сте, Седларов.

Той излезе. Буревестников подозрително погледна вратата. Беше тихо. Отново отвори чекмеджето, погледна пачките, но не бе радостен. Сега извади портрета на Боряна и дълго го съзерцава. После тихо каза:

— Чакаш ли ме, Боряна, все още? Чуй гласа на твоя Буревестников! Той идва вече при тебе завинаги! Лети към теб!… Скоро, съвсем скоро…

А в това време Гросмайстора продължаваше своята къртовска работа. Тая сутрин в кабинета му влезе Симеонов в сини дочени работни дрехи, но чист и измит. На лицето му се четеше недоволство. Не каза нищо, а и шефът не му обърна внимание. Влезе един от сътрудниците и каза:

— Готово е.

— Събра ли ги?

— Чакат в залата.

— Елате с мен, Симеонов.

Когато влязоха в залата, всички потърпевши бизнесмени станаха на крака. Тук бяха и двамата братя с гоблените.

— Седнете, господа финансисти — каза Гросмайстора, — и се потрудете честно тези няколко минути! Да започваме! — обърна се той към оператора.

Всички седнаха. Операторът изгаси лампата. На екрана се появи овалът на лице. В тъмнината се чуваха гласовете на присъстващите.

— По-издължено… — каза един.

— Горе е по-широко — каза друг.

— Има скули.

Бързо лицето се оформяше и дойде ред на носа.

— Орлов нос.

— Малко по-дълъг…

— Така е добре.

— Веждите? — попита операторът.

— По-изтънени и извити нагоре.

— Рунтави в средата.

— Но, другарю началник, той винаги ходеше с милиционерска фуражка — забеляза един от тях.

Върху главата на фигурата се появи милиционерска фуражка.

— А сега очите! — каза операторът.

— Черни.

— Малко придръпнати.

— Така е добре.

Симеонов бе потресен. От екрана го гледаше позната личност.

— Свалете му фуражката и сложете редки коси, вчесани нагоре! — заповяда Гросмайстора.

Нямаше грешка.

— Гунчев, Орловски, Ястребовски, Соколинов, понастоящем Буревестников! — възкликна той.

— Край! — каза операторът и запали светлината в залата.

Същата сутрин, по същото време, Буревестников посети с новата си волга предприятието за производство на осветителни тела. Като излезе от колата, пресече двора и безпогрешно се насочи към канцеларията. Когато собственикът го видя, скочи уплашен.

— Спокойно, Стефанов. Не се ли радвате? Та аз ви правя посещение на добра воля! Моля да разгледаме първо продукцията, после ще ме разведете из цеховете, после документацията и после?… Не знаете ли какво следва?

— Не знам — преглътна със сухо гърло Стефанов.

— Следва Шопен, Траурен марш. Винаги ми се стяга гърлото, като чуя началните звуци.

Влязоха в бараката и се насочиха към рафтовете. Буревестников взе една къщичка.

— Можете ли да включите шнура?

— Да, разбира се…

Едно от прозорчетата светна.

— Това какво е?

— Нощна лампичка.

— Така ли?

— Не разбирам…

— Драги Стефанов, едно емайлирано цукало, лишено от електричество, излъчва повече сияние в мрачната нощ от вашата лампичка и запомнете този цитат от Евангелието… Впрочем напоследък марксическата наука призна съществуването на Христос, но само в качеството му на учител, или на арамейски език: Рави! Та той е рекъл: И светлината свети в тъмнината и тъмнината не може да я загаси…