Свобода Бъчварова
Опасен чар (12)

Глава дванадесета

На другата сутрин Буревестников закусваше с удоволствие. Седларов се беше успокоил. На масата цареше благоразположение.

— А вие, Севелина, защо не ядете? — обърна се към дъщерята Буревестников.

— Нямам апетит.

— Така ли? — Буревестников я огледа. Тя съвсем нямаше вид на недохранена.

— Вижте, Севелина, аз съм дълбоко против това човек да стигне шейсет години, да стане народна артистка и чак тогава да играе ролята на Жулиета!… Но такава е системата в нашия театър. Разни старици се мотаят по зле сковани балкони и публиката изтръпва, че може да се изтресат долу, че горката Жулиета ще си счупи бедрото, което повече няма да зарасне… И така, щом не ядете, хайде да направим една малка репетиция! Излезте и ми рецитирайте „Орел, рак и щука“ от Михайловски. Гениална басня! С дълбок философски смисъл!

Севелина стана и заотпочна:

— Орел, рак и щука, по някаква си слука решили…

— Не така, не така… Ето как!

Буревестников на свой ред стана и започна баснята с много чувство. След първото изречение също спря, защото не знаеше текста.

— Ех, младини!… Ако сега изляза пред комисията и рецитирам „Лудият“ от Петьофи, всички ще станат от столовете и ще се пръждосат изобщо от театъра! Запомни, скъпа Севелина, нищо не убива така посредствеността, както талантът!…

Той взе да се смее като „Лудият“. Присъстващите бяха потресени. Жената на Седларов се прекръсти, а Севелина се разплака от възторг. След закуската двамата мъже останаха сами. Те се надвесиха над туристическата карта на София и околностите като маршали от генерален щаб в навечерието на военните действия. На картата имаше кръгчета, триъгълници и квадрати с разноцветни моливи и стрелки, които ги съединяваха. Въпросите задаваше Буревестников. Той посочи едно кръгче.

— Цех за керамика — отговори Седларов автоматично.

— Ще ви моля при всяко предприятие да отбелязвате годишната печалба с дребни цифри отстрани на знака.

— Никой няма да ти я каже!

— Приблизително, Седларов, приблизително… По начина на живот — любовници, коли, вили… Това можете, нали?

Седларов кимна с глава. Сега Буревестников му посочи един триъгълник.

— Цех за гоблени — каза Седларов. — Ще ви се изправят косите, ако научите печалбата.

— Предполагам, Седларов. Мощното културно движение за бродиране на гоблени в България от ден на ден се разраства като богомилството. Да започнем оттук, какво ще кажете?

— Имате набито око.

— Ще мога ли да използвам една от колите ви? Предпочитам черната волга, каквито употребяваме в нашата служба.

— Тя е на ваше разположение.

Буревестников тръгна, като си оправи фуражката, но се върна.

— И само ако разбера, че си ги предупредил…

— Сакън! Как можахте да помислите! Та нема само аз да страдам, я!

Буревестников седна зад волана. За миг колата изхвърча. Не беше лош шофьор. Седларов остана на двора, забърса изпотеното си голо теме, после дълбоко въздъхна.

Въпросният цех беше в една забутана къща в Биримирци. Двамата потърпевши собственици седяха изпотени пред Буревестников.

— Моля, заведете ме в производствения отдел.

Те отвориха съседната врата. Две старици — едната беззъба — пакетираха стоката от чилета с разноцветни конци, схеми на картината, фотоси на готовите гоблени и други.

— Жалко производство, но какви печалби, нали? — обърна се към тях Буревестников.

Двамата собственици мълчаха.

— А сега да видим готовата продукция…

— Ние не шием гоблените. Ние даваме само замисъла.

— Знам. Но ако Вилер от Хамбург научи за тази нелоялна конкуренция, ще подаде жалба в Международния съд и тогава жална ви майка! И не от него, а от родното ни скъпо съдилище, което не гледа на лицеприятие, което е най-прогресивното, най-човеколюбивото, но и най-суровото!… Няма да ви похвалят, нали? Това какво е?

— „Мона Лиза“.

— Я виж! Защо бузата й е издута? Зъбобол? Доста педагогично! Една българска жена само с игла, конец и напръстник ще премине през всичките мъки на Леонардо Да Винчи, ще вникне в неговата творческа мисъл, за да извезе най-великата картина на човечеството! А това?

— „Зимната воденица“.

— Тъпо произведение! В България няма вече нито воденици, нито зима, нито вятърни мелници. Това е носталгия по миналото, когато човечеството не се е плодяло като плъховете и в зимната нощ е блещукал огънят на мелничаря…

— Вижте тези розички! — угоднически предложи единият от мъжете.

— Не, те не ме интересуват! А защо не направите мечтата на всяка гобленистка: „Тайната вечеря“ — единайсет на пет метра. Тогава цялото село ще може да бродира в продължение на две петилетки!

— Мислиме да реализираме и „Тайната вечеря“ — отвърна по-отраканият.

— Да-а-а… Сега не се казва „да скова кочина“, а се казва „да реализирам кочина“… Не се казва „да завърша право“, а „да се реализирам в правото“. О, Българийо, неизбродими са твоите дебри на мисълта! Но както и да е… По изкуството — край! Сега да видим сметките, разписките, товарителниците… Например прави ли ви впечатление, че за „Зимната воденица“ са вложени конци, които не струват и лев. А колко я продавате? За двайсет?

— За осемнайсет… — с половин уста отвърна единият.

— Ехе-е-е… Вие реализирате печалби на Дженерал Мотърс! И без никакъв риск! Както е било при първоначалното натрупване на капитала! И така, на работа… на една тъжна работа…

Двамата братя направиха още един последен опит да умилостивят взискателния капитан. Погледнаха се и по-възрастният срамежливо каза:

— Имаме още нещо, което сега тепърва разработваме, ама е все още в проект…

— Да видим.

Те изкачиха стълбата към тавана. Там на стативи стояха готови пана, нарисувани с блажни бои върху едноцветна гладка мушама за маса, общо три на брой. На едната картина имаше обширен вир, заобиколен с кипариси, и сред вира плуваше лодка, придружена от три лебеда. В лодката — с размери на детско надуваемо кану — седяха, или по-скоро се подаваха, огромните глави на мустакат мъж с къдрава коса и жена с дълги черни коси.

— Тези фрески какви са?

— Кавьорчета.

— Изпитвам страх.

— Защо, другарю капитан?

— Защото лодката ще потъне само от тежестта на главите. И какво расте край един вир?

— Мене ли питате? — попита по-възрастният.

— А кой друг!

— Край вировете растат върби.

— А не кипариси! Въобще кипарисът е едно ненужно дърво, без стопанско значение! А това бялото в дъното какво е?

— Пиле! — отвърна по-младият.

— Искате да кажете водолюбива птица? И каква? Гларус, корморан, пеликан?…

— Пиле! — повтори инатливо младият.

— Глупав замисъл! Никаква идея! Липса на простор, липса на всичко, напомнящо века на техническата революция, в която за щастие живеем. И вместо един моторен скутер с млад лейтенант от флотата, който спасява плуващо кроул момиче, и в дъното като фон — стохилядитонен японски танкер с българско знаме, застанал край петролна сонда за морски шелф, а още по-нататък хеликоптер и най-отзад слънцето на социализма, което изгрява, окъпващо с лъчите си птицата буревестник — символ на бъдещето… Ето, това е идейна картина!

— Ние сега се учим… — каза по-възрастният. — Аз съм само изпълнител и правя шаблоните. Едно кавьорче излиза за пет минути.

— Значи вие сте талантливият от братята? Наистина във вас има нещо, но ви липсва идейност!…

— Толкова можем, толкова правим!

— Втората картина, както виждам, е на историческа тема? Цар Крум отрязва главата на Никифор, въпреки че за тази касапска операция е имал добри сътрудници и не е било нужно да я извършва сам! Как ви дойде тази идея?

— Прекопирахме иконата „Ирод отрязва главата на Йоан Кръстител“ — каза по-младият.

— Нерде Ирод, нерде хан Крум… Но както и да е… С кавьорчетата няма да се занимаваме! Вие едва ли ще можете да продадете оригиналните екземпляри… Виждате до какво води липсата на идейност — до финансов крах!

Но по-талантливият тоя път не издържа.

— Ние изкарахме в петък на пазара петстотин кавьорчета и щеха да се избият! Пет хиляди да бехме изкарали и тех щехме да продадеме! И, ако искате да знаете, всеко продадохме по двайсет и три лева. Имаме поръчки от пласьорите из цяла България и нема да можем да насмогнем, ако ще и пет години да рисуваме!

Тоя път удивеният бе Буревестников. Той разбра, че не познава добре народа си и вкусовете му. Набързо изчисли разноските за едно „кавьорче“. Мушама за стотинки, шаблоните готови. Боя — обикновена блажна за дограма. Поръчки от цяла България. Бе подценил братята. Почувства се унизен. Той със своята интелигентност, със своята изобретателност и ум изглеждаше пигмей пред тях. Представите, които бе изградил за себе си, рухваха една по една. Животът бе отишъл много напред, печалбите бяха станали астрономически, а той все още тъпчеше около деветосептемврийския период. Тук за пръв път се прокрадна тревожната мисъл, че трябва нещо да промени в методите си. Даже като напусна цеха на братята, мисълта му продължаваше да работи в тая насока. От видяното и от направената проверка го бе изумил размахът на търговията. Докато на повърхността има къщи, улици, магазини, хората в тях се бутат и трепят по цял ден, долу под земята кипи другият живот, животът на нелегалния бизнес, където всичко се купува и продава, където конкуренцията е остра, хората борбени, смели и изобретателни като борсуци, които в името на печалбата не може да уплаши дори милицията, дори капитан Буревестников!… Накрая той реши, както навремето неговият предшественик Наполеон, да застане начело на това ново движение, поне в рамките на Софийски окръг, да го канализира, обедини и вземе в свои ръце! Така всичко в неговия живот щеше да получи смисъл, а начело на такава мощна стопанска организация той нямаше да се чувства по-зле от император.

Вечерта Буревестников седна на масата заедно със семейство Седларови. Той бързо свърши да яде и стана. Отиде при Севелина и каза:

— Напредъкът ви е забележителен. Влизането ви вече не е проблем. Смятам, че кинорежисурата отговаря на вашия интелект. Ето, Буревестников ви казва това! Проблемът при вас вече стои в творчеството. В реализирането пардон, в създаването на един филм, който да спечели първа награда в Кан. Ето, там трябва да мерите! След това два или три „Оскара“ като допълнение!

— Някак не ми се вярва… — въздъхна жената на Седларов.

— Какво? Вие ме обиждате!

— Сакън! Не съм искала…

На Буревестников му дожаля за Севелина, наведе се и я целуна по челото.

— Спи спокойно, дете мое. Буревестников бди над тебе!

После тръгна, но се спря пред вратата на спалнята.

— Седларов, елате на доклад при мене.

— Точно това исках да ви помоля, но мислех, че сте уморен… — каза Седларов и на пръсти го последва в стаята.

Но деловият разговор не се получаваше. Седларов взе да мънка нещо с недомлъвки.

— Как да ви кажа, другарю Буревестников, неудобно е…

— Кураж, Седларов! Говорете!

— В тия дни… станахте ми някак близък… и на мен, и на жената, особено на Севелина…

— Приятно ми е да чуя това.

— Севелина е във възторг от вас! Вие просто я накарахте да разцъфне!

— Това е само началото, Седларов, само началото! С моите връзки, под мое ръководство ви чака голямо бъдеще!

— Да, и тя така казва.

— Имате нещо да ми предадете?

— Бяха тук двамата братя от цеха за гоблени. Молят за прошка…

— Нима смятат, че са били непослушни? Те не са деца! Те знаят, че прошка в тия работи няма!

— И аз смирено се присъединявам към молбата им… преди да решите… — Той остави един пакет на масата.

— Излезте, Седларов! Трудно ми е да слушам такива думи. Дългът, дългът преди всичко! Лека нощ…

Когато Седларов излезе, Буревестников разтвори пакета. Вътре имаше пачки банкноти. Той почна да ги брои. Двамата братя се бяха представили добре.